Георги Георгиев

Понякога едно стихотворение прави твореца не само известен, но и непреходен. Така се случва и със „Заветът на дедите” на Иван Йончев. Още повече че композиторът Георги Шагунов превръща силните стихове в популярен марш „Един завет”. Познавачите могат да изредят четири стихосбирки на поета, в които той възпява любовта, родната земя, майката и други вечни теми. „Какво са, о, татко, в небето звездите” е посветено на падналия на бойното поле даровит актьор Христо Ганчев.

Иван Йончев е необикновено артистична личност. Като всеки талант той е чужд на еснафския стремеж към себеуреждане, в джоба си няма и лев, живее като бохем, остава верен само на поетичното творчество. Стихове пише, където седне да изпие едно кафе, най-често в кафене „България”. Пише на коляно по фронтовите пътища като „войник за особени поръчения” към армейския щаб. Този нежен, нездрав млад човек загърбва мирния живот и през Балканските войни е сред хилядите бойци, пее за подвига им, лишава се от домашното удобство, не се прекланя пред парите.

Завършил е гимназия, но не търси ведомост да се подписва като чиновник на някоя служба. Надарен певец е, учи в Загреб, но певец не става. Не забравя орачите и копачите в шинели. Той се възхищава от патриотизма им на фронта, но основното в стиховете му е хуманизмът на човека под пагон. Защото не забравя че:

„Един завет
оставили са нам дедите -
велик завет,
написан с кървав меч:
Деца на родний край,
пазете си земите
от подъл враг, кат зеницата на очите
бранете ги от близо и
далеч!”

Ето какво лично Иван Йончев разказва на професор Асен Златаров. Дошъл поетът войник в София, за да лекува раните си, посъбрал стихове от войнишките си джобове и ги дал на приятел словослагател от Придворната печатница. Разбрали се да направят мъничка книжка, защото нямало хартия. Излязла 32 страници. За корица използвали хартия, останала от някакво канцеларско издание. За да прилича на книга, поставили цена 70 стотинки. След лечението той напълнил куфарите със стихосбирката и я раздавал безплатно по пътя за фронта. „Беше страшен глад - казва Йончев, - хората търсеха хляб, а не книги, но „Зовът на дедите” бе запят като песен. Когато случайно в Босилеград разбраха, че аз съм авторът на текста, взеха, че от благодарност ме нахраниха. Това е единственият ми хонорар от тази книга.”

В този спомен е целият вътрешен портрет на къдрокосия, нисък на ръст, но с голямо сърце поет. Той умира от туберкулоза на 26 май 1918 г., едва трийсетгодишен.

Разказах малко по-подробно за Иван Йончев, но нима съдбата на Стамен Панчев е по-различна. Най-известното негово стихотворение е „Сине мой”. И то става синоним на талантливия поет от Ботевград. Малко са хората, които не помнят знаменития му текст. „Сине мой, надежда скъпа моя, радост в грижи, грижи в радостта, може би последен ден е тоя, в който те милува твой баща.”

Предсказаното в стихотворението „Аз отивам, за да не се върна” се сбъдва. Сбъдва се, защото дълг отечествен го зове в бой.

Учителят Стамен Панчев има ясна фронтова биография. Служи в една от ротите на 38-и пехотен полк. Той води войниците си в боевете, но е ранен. Още неоздравял напълно, напуска лазарета, за да бъде сред поверените му бойци. И той е пред тях в боевете за Чаталджа. В писмо до жена си пише, че от получената заплата от 300 лева, 200 е раздал на войниците, които му били като братя.

На 17 март 1913 г. край село Ялос поверената му полурота отбива две вражи атаки, но поручик Стамен Панчев е смъртносно ранен. Ударен е от снаряд, изстрелян от английски броненосец. Умира със снимка на малкия си син Павел, на когото е посветил знаменитото стихотворение. Тъкмо то е превърнато във военен марш по стара украинска мелодия.

Песента по правило придава нова сила на стиха. Музиката, съчетана със силни стихове, вдъхновява мъжете, облечени в шинели, и те по всеотдайно отиват в сраженията за отечеството.

Какво е „Велик е нашият войник”? Това е безсмъртен химн на бойната ни слава. Това е маршът на 23-ти пехотен Шипченски полк. Текстът е написал подпоручик Константин Георгиев, а музиката Михаил Шекерджиев. Аз изтръпвам винаги, когато премина покрай родната къща на създателя му в центъра на Казанлък, до самата поща, без да искам, смълчано оправям крака, стъпвам маршово като пред олтар. Спирам и отново прочитам паметната плоча, на която пише, че авторът е син на опълченец от Освободителната война 1877-1878 г.
Ние сме чели стиховете на Вазов и Дебелянов, на Кирил Христов и Теодор Траянов и други поети, но те зазвучават с нова сила, когато са превърнати в песен. Това дело извършват композитори като маестро Георги Атанасов, сътворил песента на разузнавача „Бъди готов!” по стихове на Теодор Траянов, или други маршове и песни. По стихове на Стоян Чилингиров композиторът Бенедикт Бобчевски написва бойната песен „Не ще умрем!”. Той създава и песните за мъжки хор „Балкански орли” и „Родината зове”.

Можем да изброим много имена на автори на текстове и музика за песни, с които българските роти и дружини отиваха на бой през петте войни, които бяха водени в името на България. Често авторите на текстове не са известни или пък обратно - лее се песента, но композиторът е незнаен. Но те не могат да се изпратят в архива, предават се от уста на уста, от поколение на поколение. Съберат ли се стари бойни другари, понякога те запяват маршове, които са ехтели по казармените плацове или са мобилизирали стройните редици на бойното поле. Те предизвикват влага в очите, вълнуват душите, разтуптяват уморените сърца.

Веднъж слушах беловласи мъже да пеят марша на маестро Атанасов, посветен на доброволците от 1885 г.

„Ний орли сме с дивна сила,
имаме гърди челик.
Ний живота си не жалим
в тоз тържествен час велик.”

Интересни са маршовете на различните випуски. В тях се чувства някаква напереност, превъзходство, мъжко самочувствие. Маестро Атанасов създава по текст на юнкер К. Радков марш на 46-ти випуск.

„Съдбата нам е отредила
в душите пламък да гори,
да браним с чест земята мила,
за нея да умрем дори.”

Ще спомена и марша на 24-и випуск по текст и музика на юнкер Александър Морфов.

„Ний ще победим,
всички дружно кат вървим!
Се напред, се напред, се напред!
Ний, макар сме още млади
невидели бой, награди
пречки много ний срутихме
бързо крачим все напред!”

Близки до бойците са маршовете и песните, посветени на полковете, понякога и на дивизиите. Текстовете подчертават важността, изключителната роля на бойната им част. Музиката сплотява всички в името на големите цели. Нека погледнем марша на 18-и Етърски полк. И текстът, и музиката са на Михаил Атанасов.

„Бунар Хисар бе вашта първа,
бойна първа, бойна прослава,
Чаталджа, Деркос ще ви помнят
за вашето по пет на нож.”

Аз лично като момче в първите отделения съм слушал вуйчо Цанко-Халата да припява марша на 16-и пехотен Ловешки полк. И текстът, и музиката са на В. Бобчевски.

„Като вихъра безмерно
ловченци летят напред”

Може би най-много текстове и музика на маршове са дело на Любомир Бобевски. Вярно е, че и Смирненски, и Александър Балабанов иронизират и отхвърлят патриотарския му патос, хвалбите все на генерал Жеков, но песните му са пеели нашите прадеди в съдбовното време на войните. И храбрият 23-и пехотен Шипченски полк пее неговия марш. Текстът е на Димитър Генев.

„От Одрин вихром полетете
към Цариград, момци.
След таз победа ще ви срещнем
с хоругви и венци.”

Свои песни имат някои видове и родове войски, макар че те не маршируват на един плац, но се стремят към морално сцепление и боен дух като много важни войски. Авиаторите имат марш, създаден по текст и музика на Г. Коларов.

„Днес аз съм вихър и мъгла,
владея царство без предел,
и съм с разперени крила,
и със сърцето на орел…”

Когато бях малък, вуйчо Ангел, който е бил знаменосец през Европейската война 1915-1918 г., ми декламираше думите на кавалерийския марш, макар че той е бил пехотинец.

„Галоп, галоп, напред!
След мен навред, навред!
Летете, конници!
Галоп, напред!
В бой жесток
да победиме ний!”

Живеем в ново време, обвързани сме с нови военни съюзи, членове сме на Европейския съюз, но едва ли трябва да захвърляме песните, с които нашите деди са бранили България. Те са извор на родолюбие, очертават белези на нашата културна идентичност. Те са се раждали в окопите, когато е бранено отечеството, а не когато сме завладявали чужди земи. Такива случаи в нашата история няма. Българска кръв се е ляла само на наша територия. Държавата ни след Освобождението не е повличана от пороя на агресията, не е покорявала земите на чужди народи.

Нека се върнем към първата война след Освобождението през 1885 г., когато на Сливница трябва да покажем, че можем да отстоим свободата си. Много млади българи, които учат в Европа, се връщат, за да бранят родината. Един от тях е Цветан Радославов. Той учи във Виена, но заедно с другари хваща парахода за България. Още докато пътуват, той написва текст и музика на песен, която бързо разучават, и слизат на българския бряг с тази велика песен на уста „Мила родино, ти си земен рай”.

Днес всички я пеем. За съжаление Радославов е със слабо зрение и не е годен с пушка в ръка да атакува височините на Сливница. Той иска обаче на всяка цена да бъде на бойното поле. Този богато надарен българин става обикновен санитар, измъква ранените и ги носи в лазаретите.

Цветан Радославов ни остави не само своята безсмъртна песен, но и своя пример на себеотрицание. Той остави много богато литературно и научно наследство.

Ето какви деца е раждала българската земя юнашка.