КЛАДЕНЕЦ

Петър Горянски

І.
Тук може би незнаен иманяр
от тъмното израснал е на пръсти,
товара снел от свойте рамена
и с трепетна десница се прекръстил.

От глухия, безлюден кръстопът
три стъпки е отмерил мълчаливо
и в земната, разкрита жадно гръд
очите си заровил медно-сиви.

Било е тихо. В сънното поле,
напукано от бурите и зноя,
се чули глухи удари. С криле
прекършени издъхнал е покоят.

Три нощи е надничала луна
и гледала как мълком иманяря
потъвал в изкопаната земя,
от огъня на треската изгарян.

Но не съгрели мрачния му взор
заровените някога жълтици.
Когато от небесния простор
отлитнала луната като птица,

под неговите немощни нозе
нечакано е бликнал бистър извор.
И той, от жажда огнена обзет,
водата като пита мед заблизва.

Едва тогава с поглед прояснен
във истината проста иманяря
повярвал: този кладенец студен
по-тежък бил от злато сто товара…

Когато си заминал, без слова,
след стъпките му цъфнали дървета,
запели птици в клоните, трева
застлала с черги китено полето.

А людете, видели Божи пръст
в нечаканото чудо, обградили
водата с камък бял околовръст
и кладенеца нов благословили.

ІІ.
В този кладенец тъмен, дълбок
колко погледи дремят удавени
и въздишки нечути, сподавени -
знаят само водите и Бог.

Ето: залезът медночервен
локва кръв е оставил на дъното.
А над нея трепти неразгъната
една тайна, тъй чужда за мен.

Аз приведен стоя. Изведнъж
две очи заблестяват разплакани.
И разбирам: момиче е чакало
тук наблизо любимия мъж.

Може би то е пяло. Гласът
като пролет разпуквал е пъпките.
А далече заглъхвала стъпката
на овчаря по белия път.

И когато познатия лик
не видяло усмихнат пред стадото,
то прескочило бързо оградата
и надолу политнало с вик.

Чул се плясък. И пак тишина
над полето здрачено е легнала.
До овчаря, в тревата изтегната,
морно дишала друга жена…

Един топъл, далечен кавал
ми разказа и днес за момичето,
че наистина нявга обичало,
и изцежда в сърцето ми жал.

ІІІ.
Тоя дълъг, ръждясал синджир,
в който бие крилата си вятъра,
за добро ли, за зло ли тежи
на врата ти, превит до земята?

Ето: твоите стари гърди
остро хрипят, изпити от влагата;
по обвитите с лишей гърди
пойна птица гърба си обтяга.

Но ти чуваш през тежкия сън,
а очите ти дебнат под клепките:
на стадата замрелия звън
и тревите, които потрепват.

Щом дочуеш край себе си шум
или думи, въздишки сподавени
да долитат от близкия друм,
ти се вслушваш безмълвен, изправен.

Твойта тъмна, студена вода
се разтваря и блясва сърцето ти -
една едра, зелена звезда,
долетяла при теб от небето.


в. „Литературен глас”, г. 13., 05.02.1941 г.