Милена Обретенова

Преди няколко години, явно в пореден пристъп на носталгия, изведнъж констатирах, че не виждам врабчета. Започнах трескаво да ги търся с поглед. Всеки път, когато си спомнех. Почти ежечасно. Виждах ги в една почти 3 D ретроспекция от детството как правят „прашни бани” по улиците. Смели. Много шумни, дори дразнещи. На орляци. Да, 3 D, но почти… 3 D, но ретроспекция. Красива като почти всички спомени, към които се връщаме. Неизменно замъглена обаче, неясна, размита. Разтревожих се още повече, когато прочетох, че врабчетата намалявали в европейски мащаб заради урбанизацията - градският шум унищожавал нежните им сетива.

И ето го малкото чудо - преди 2-3 години те отново се появиха. На по-малки орляци от преди. Някак различни - урбанизирани. По-малко шумни, появили се неусетно и неочаквано на бора пред моя кухненски прозорец. Но все пак врабчета! Неочаквано за мен самата, наблюдавах ги прехласнато. И едва тогава видях красотата им. Съразмерни и нежни, с идеални пропорции, с източени главички и нежни човчици. Симфония от сиво-бежово-кафяво - образец на ненатрапчива красота, накратко - изящество!

… Вече 2-3 години си имам ритуал. Седнала удобно, започвам деня с кафе, вперила поглед през прозореца. Наблюдавам накацалите на бора врабчета. Тъжни градски врабчета. Зимни врабчета - измръзнали и гладни…

От година слагам филийка хляб на перваза на прозореца преди първата глътка кафе.
Спомням си, че в началото врабчетата не ми повярваха. Единици се спускаха предпазливо от най-високите клони на бора, клъвваха по трошичка и отново - на най-високото. Донякъде окуражени, действието повтаряха и останалите…

Но година е много време в човешкия, да не говорим за врабчовия живот.

Моите врабчета отново отлитат, когато отворя прозореца. Отлитат обаче по етикет - на най-близките и ниски клонки. Едва изчакват да затворя. А вчера ме чакаха на перваза - в почивния ден бях забравила закуската им. Примрях от (няма да кажа от гордост, за да не се усъмни някой в психическото ми здраве) удоволствие: врабчетата ми се доверяваха! Миниатюрните им сърчица не виждаха в мен враг!

Да, врабчетата ми се довериха.

Моите врабчета… Колко ми напомнят за моя народ… Тъжен народ. Зимен народ - намалял, премръзнал и гладен. Народ, красив и в страданието си. С неповторимата симфония от русо-кестеняво-черни гени. Народ, неосъзнаващ красотата си, угрижен за трошиците хляб. Като врабчетата. Народ, остатъкът от който по силата на някаква необяснима вътрешна съпротива (не инерция, не!) не напуска земята на Аспарух. Като врабчетата.

Урбанизирани врабчета. Без романтичните „прашни бани” по улиците от детството ми. Евроинтегрирани врабчета. И те, и аз. Мръзнещи и гладни. Смълчани. Все по-рядко на орляци. Очакващи своите трошички…

А трошички ще има все по-малко. Защото нашите управляващи врабчовци отричат да са врабчовци, т.е. като нас. Нашите бивши врабчовци, възползвали се от достиженията на науката, вече си избират какви да бъдат. Точният хирургически нож ги превръща де в пауни, де в пуяци… все впечатляващи птици. За отскоро вредилите се по високите клони на обществото е достатъчен и образът на синигерче - само не и на врабче. (Да живее промяната! Важен е новият имидж!)

Та … за промяната. Вярно е, не разбирате ли, врабчовци, че на по-едрите птички им е нужна и повечко и по-специална храна?! Откъде пари за хляб? Всеки със съдбата си. Всеки с борбата си - за хляб или хайвер. По йерархия.

Само че…

Умът ми заработва на асоциации.

… В последния век от съществуването си Византия култивира корумпиран елит, заграбил целите несметни богатства на най-дълговечната империя в човешката история. За защитата на Константинопол обаче пари няма и през 1453 г. той безславно пада в ръцете на турците. Озадачен, султан Мехмед, завоевателят, събира византийския елит и задава въпроса: как така, при огромните си богатства, не са дали пари за отбраната на града? Отговарят му, че ги пазят за него. Естествено, първично-здравомислещият султан обезглавява константинополските първенци, а телата им хвърля на кучетата…

Отказали се византийските първенци от народа си, като днешните наши бивши врабци - настоящи по-едри и по-шарени (благодарение на науката и откраднатото от врабчетата сънародници) хвъркати. „Евроинтегрирани” ментета без доверието на своите, очакват ли доверие от чуждите? И каква ще бъде съдбата им без своите?

Своите са нужни винаги. Като база за сравнение. Като коректив. Доверят ли ти се своите, няма страшно.

Врабчетата се завърнаха. И ми се довериха.

Аз, човешкият им аналог, оставам тук. И не се доверявам на никого.

30.11.2014
В. Търново