МАЙСКИ ДЪЖД
Беше валяло през нощта. Валеше и сега - тихо, спокойно. Земята се удави във влага, ручеите се устремиха към долината. Влагата тежеше в зеленината - на цвета и на листата, - клоните се свеждаха до огизналата трева.
Планината се губеше в бели мъгли, те извираха от дълбините, бавно пълзяха по снагата на хълмовете, превръщаха се на валма, разкъсваха се, лягаха като преспи сняг по върховете - по-меки от снега, въздушни, подвижни.
Слънцето беше изгряло. Като грамада се свличаше върху му бляскави облаци. Те затулваха светлината, но тя ги побеждаваше - нажежаваше ги до бяло.
Зелените върхари на горите просветваха в пролуките на мъглата.
Такава свежест! Къдравата линия на хоризонта се очертаваше разкъсана на фона на удавеното в преспи от светлина небе. Небето не съществуваше!
Дъждът беше спрял. Мека прохлада разлюляваше натежалите листаци, умокрения цвят на дюлите. Пъпреше из свежите корони на дивите череши. Сребристият елей върху листата се окапваше в блестящи кристални капки - сякаш самата светлина се свличаше по дърветата.
Такова празненство на бялата светлина и на океаните на влагата!…
Най-сетне слънцето изскочи из огромните валма на облаците с невероятно ярка светлина… Планината израсна в тържествуващо, чисто, неизтощимо злато, победно изпълнило видимия и невидимия й свят.
Майски дъжд! С каква сила поиш от набъбналото виме на облаците планината, превърнала сега влагата и светлината в свой лъчезарен, непобедим живот…
„Свят от чудеса”, 1971 г.
