САМОДИВИТЕ
Хризантемка съобщи неприятната вест. Нищо не съобщи всъщност. Загатна. Жена му отишла на преглед. Ами… да пита лекарите… Да обяснят те. Ама… Аз какво разбирам - имало нещо там. Разнесло се като мравки в лимфите…
***
Гръмна вестта - довел една Венко от Балкана, в неделя - сватбата. Бреееей, бързо! В неделя. И отиде той - един бръмбар, да види - сватбата. Че не знаеше как стават тия работи - и той един ден с някоя отнякъде, нали… А сега да гледа големите - как го правят, как стават тия работи. Да е наясно!
Шаферки цял камион, брееей! И тя с тях… Товарният ЗИЛ спря пред вратника. Сватбари и сеирджии се втрещиха нататък. Канатата падна, под нея някой, никой не видя кой, сложи пейка. Първо стъпи младоженецът, след него булката. А после, с изцъклени очи гледаха всички - горски самодиви заслизаха. Или преоблечени змеици, или млади магьоснички, или…
Не ниски, не високи, средни. Хванати за ръце. Булката, и тя с тях, средна и тя. За хубави, охооо, хубави, да. Но имаше и още нещо. Препаска през тополовите кръстчета. Нещо като копринена пребадка, препасани с тях над таза. Но и това не бе всичко - като на орисници - с дълги, разпилени до кръста, смолисто черни, руси, рижи и друг, неопределен цвят коси. И още нещо - неописуемо, освен ако не се види.
Бяха стъпили-нестъпили на земята, кацнали над нея момите-птици, русалки ли, самодиви ли?… И хванати за ръце, някоя да не отлитне ли, някому да не пристане, или пък да не откраднат някоя ли? Вървяха, хванати за ръце, в прилепнали рокли, в ярки цветове и… Хубави момета, ама много хубави - засенчиха двора с хубост май. Вървят една зад друга, една ръка зад кръста държи задната, другата опъната напред - хванала се за предната, и така - в синджир.
И тя с тях, булката, води ги. Шашардисани, сащисани, онемели, оглупели - всички гледат към тях, брееей, толкова хубост на едно място. Ергените забравят любимите си, мъжете - съпругите си. Пронизваха ги отвсякъде - замаяни, зомбирани погледи, влюбени до несвяст ли, със страх ли, че няма да си достъпен за шаферките-гостенки.
Духовият оркестър от местоживеенето на гостенките-самодиви зае определеното му място. Засвири. Хоро. Но такова, каквото никой от местните не бе чувал. Като че ли създадено специално за шаферките-омайнички. Закърши се бясно хоро. Самодивско, какво друго. Разноцветните им рокли се развяваха, сякаш планинска нега след дъжд, с тая разлика, че вместо сребрист цвят, тая бе с цвета на дъгата - седемцветната. И тя с тях. Ами тя все с тях, къде да оди другаде. Тъй де.
Младоженецът, с него булката - водеха това бясно хоро. Никой от местните не се хвана на хорото с невиждан досега ритъм, но не само това - бяха хипнотизирани: от най-сербезлията ерген и нахакана стрина, до най-стария жител - близо 100-годишен старец. И беснеят - като млади, разгонени кобилки - превръщат се в пламъци, в жълто, червено, турско синьо, не стъпват на тая земя - да се чудиш само от що се вдига тая прах, телата се гънат напред, покланят се, на кого се покланят, как на кого - на себе си, равни нямат тук.
Духовият оркестър обърна само на ударни инструменти - на тъпана и барабана - без да променя ритъма, така хорото заизглежда още по-самодивско!… Една развърза от таза си огнената препаска и заигра в кръга. После приближи до младоженеца, като държеше кърпата от двата и края, и… я прехвърли през врата му, придърпа го към себе си. Ударните инструменти промениха ритъма, всъщност вече не бе за хоро, а… предупреждение за внимание.
Тя го придърпа към центъра на хорото. Самодивите преобразиха китките на ръцете си на фунии, едва-едва ги долепиха до устните си и се чуха пронизителните звуци: и-ййй-ееее… Сякаш идваха звуците от дълбината на гора, всред озонова горска тишина - с тайнствен екот. И… барабанът даде отбой, ударите на тъпана се разредиха на секунда интервал, това бе сигнал за невиждан от местните интимен ритуал: тя коленичи, срещу нея и той, прегърнаха се, допряха устни и се унесоха в сладостна целувка.
Самодивите продължиха своето “И-ййй, еее-оооо”, но сега ръцете им бяха изпънати високо горе и ги размахваха наляво-надясно, надясно-наляво - още малко и ще се издигнат горе, ще литнат и…в облаците.
Ритуалът продължи: след целувката, тя направи движение като че иска да легне, а той - да легне върху и, а после тя върху него. Но…наужким ли? Кой как го разбра? Ами как, по свой си начин всеки…
Предупредително, обаче, прозвуча кларнетът, като че искаше да каже: “Ехееей, вижте как ви гледат, малко срама нямате ли…”. Духовият оркестър включи в работа всичките си инструменти и хорото продължи, все едно нищо особено не се е случило.
Но сега бе друго, едно от тия, де всеки го знае и играе. Един по един се наловиха всички ергени. Получи се голямо хоро. Ритуалът с интимния момент се повтори толкова пъти, колкото мъже се бяха нахванали. Не остана ерген не целувал и мома нецелуната.
Хорото свърши. Чудните моми-другоземки, а може би и друговерки, се хванаха пак за ръце, приближени плътно една до друга - самата вода ненапита, а срещу им се изстрелваха искри женска неприязън от местните моми, лъстиви погледи на мъже от различна възраст.
Майките обаче, на ергените в селото, наежени като орлици, чакаха само искра да пламне и да скочат връз омайничките. Една, по-дръзка, се пусна от разноцветния гердан момета и тръгна нанякъде. Поглежда най-личния и той запристъпя след нея.
Запристъпя, запристъпя, значи така ставало, погледне ли те мома разбесувана хвърководка, тръгваш след нея. И после? Какво казваш? И тръгва бръмбарът, момче, той пък след тях, но встрани някак - да ги чуе. И чува. Хубавецът казва: “Ми, може ли?”. Трепери му гласът. Тя се извръща, поглежда го пак, без усмивка, забожда очи в земята и така, в движение, отговаря тихо: “Може!”. Какво “може”? Аааа, отговаря си бръмбарът-хлапе, разбирам ги аз тези работи. А тя самодива ли е наистина? Какво беше всичко това? - нямаше обяснение малкият любопитко, орисници ли са, самодиви, среднощни веди, самовили.
Отговорът дойде от селския бръснар. Съберат се в бръснарницата, чакат си реда брадати чичковци, те поставят въпросите, всеки ги тълкува кой както му дойде, а бръснарят се изказва последен. Никой не му оспорва компетентното мнение. Няма как, всеки ще седне под бръснарския му нож, вижда страх в очите им, само да рече… скръц и… без теб. Каквото и да каже: така е, така е - отговарят му. И тъй, ако се ожениш за орисница, да му мислят другите - подчертава дебело бръснарят, - орисниците са магьоснички, но не те закачат тебе - и дълго ще живееш, и всичко ще ти е на кеф. Ама самодива…
Ако си й скрил венчето, с него тя лети, нали така, добре е, че си го скрил. С венче ли е, прави и тя магии. Ама не си мисли, че ще я надхитриш, ааа, не, самодивите са най-хитри. Ще ти роди децата, ще те глези, ще те подмамва, получи ли си обаче венеца, айдеее, фръква и иди я гони. Не я спират ни деца, ни никой. Ако обаче не си скрил венчето, тя те обича, ама не забравяй, че е самодива - отгледа ли ти децата, хляба да си вземат в ръка, и си отива. Оставя те, ама знай, че ще живееш много - отгоре те гледа и пази.
Колкото по-страдаш по нея, толкова повече ти помага от облаците и се грижи за тебе оттам. Това са самодивите. “Брееей, бря, бря, бряааа” - чешат се брадатите старци и чичковци. - А на Венко от кои е, а!?”… Самодива е, от тия, от последните, добре си е той с нея, много си е добре, да е спокоен Венко.
Кукурякът-бръмбар, прехласнат, като че ли сънува - очите широко отворени, пърхат в тях грозни и красиви орисници, стари и млади, лошави и добри, а самодивите - те са все млади, но не само млади - и хубави са, като тия, от незнайното село дошли, де няма на картата такова село, така казват. И слуша ли, слуша, с отворени уста: брееей, че умен бил чичкото-бръснар, ц-ц-ц-ц-ъъъъ… Самодива ще си избере като порасне, самодива.
Ей така, на едно хоро ще я погледне точно три пъти, тя ще се пусне от хорото, а той ще я попита: “Може ли?”, и тя ще му каже засрамено: “Може!” След още време оная, дето все “и тя с тях”, ще дойде да му съобщи, че вече като мравки ония отровни туморни работи са попъплили по лимфните възли на неговата хвърковата избраница. Да отлитне във облаците после - да го гледа оттам и да го пази.
И колкото по-страда по нея, порасналият бръмбар, толкова по-зорко бди за него оттам… А долу хорото ще се вие и извива, то няма да има свършване, та нали така, хората никога не свършват, и бръмбарите не свършват, а после тия бръмбари стават старци, тъжни и самотни, защото самодивите им отдавна, отдавна са се заселили в облаците и… си гледат оттам и страдат с тях, защото бившите момчета-бръмбари много плачат.
Без глас ронят сълзи и мълчат. Или се скрият някъде и с дебелите си гласове реват като магарета. Това е мъжкият плач, мъжки… А когато чуете да оплакват самодивите си, не им се присмивайте, да не ви накажат ония отгоре с магия, най-страшната магия - любов.
А Венко? Ами… стана нещо с него. А оня бръмбар да съобщи сега той неприятната вест - орисано е тъй… Венко, нали го търсят от два месеца - едни хора го открили под снега, замръзнал, леден. Гадателката от Петрич така казала - да го търсят под вода, а то било сняг - вода, сняг, то едно. Ами… какво друго - да иде жена му, оная, самодивата, където трябва - за подробности, така да каже бръмбарът. Или пък да погледне тя нагоре. Ей го Венко, да каже, ей - в облаците. Самодиви там играят хоро. И Венко там.
Някога тайно изгорил венчето и - така казал по-отпосле бръснарят - да не може тя да отлитне, да е все с него и го наказват сега самодивите - там, при тях да е - вместо с нея - и да си играят с Венко, както си щат. Ето - и оттук се вижда - една е прехвърлила препаската си през шията му и го дърпа към центъра. Нататък се знае какво ще стане - ще го целуват всички наред - тъй му се пада. А Хризантемка? Ако иска да гледа, ако иска не, нейна си работа.
И старците се усмихват долу, ама тъжно, тъжно и с навлажнени очи гледат нагоре. Ама те не виждат Венко, добре са го скрили от тях самодивите. Той е на колене, някоя го целува там, а после идва друга… Ох, Венко, Венко - плаче долу самодивата му - защо ми изгори, Венко, венчетоооо… Но той, отгоре, не я чува. Самодивите пеят и-й-й-й, е-е-е-е, о-о-о-о, и заглушават гласа й.
А долу, в парка, покрай тъжните старци, дефилират полуразголени, полуориснички, полусамидивки, нощни пеперудки, разгонени млади кобилки и чакат ли, чакат. Надяват се. Чакат. Какво ли? Да ги опоетизира някой, чакат. Да ги опоетизира. Това най-обичат самодивите. И селският бръснар така ще каже - той най-разбира от хитринките самодивски.
…Ама го няма вече, завалията, ядат го сега червеите, ядат го… А без него, самодивите, изгубиха се някъде, няма ги вече, тц… тц… тц…
Изгубиха се, бръмбарко…
