По случай 110 години от рождението на Михаил Шолохов

Романът “Тихият Дон” на Михаил Шолохов

Панко Анчев

Като се отчуждим от главната политическа идея на романа, мотивираща причините за тържеството на Октомврийската революция, не можем да не разглеждаме “Тихият Дон” като творба за страданието като живот извън справедливостта на обществото. При това на обществото, което по своя дух и характер на организация е типично колективистично, основано на силите на сцепление и съзидание. Вярно е, че този роман през цялото време разказва за война, за тежки съдби и трагични развръзки; в него има смърт, проливане на кръв, жестокости и дори безнадеждност, ала той е художествено свидетелство не за времето, за което повествува, а за епохата, в която е създаден. Литературата, а и изкуството изобщо, така и трябва да се чете: като слово на създателя си, а не на обекта, който изобразява.

“Тихият Дон” е показателен за процесите в руската литература на ХХ век епически роман. Но той е още по-важен за разбиране дълбоките промени, настъпили в същината на руското общество през втората половина на 20-те години на миналия век. Не говоря за политическите промени, довели до създаването на нов тип държавно устройство, подчинено на марксистката идеология за “диктатурата на пролетариата” и за създаването на Съветския съюз. За литературата и изкуството тези промени са по-скоро външни, чисто политически, и не засягат дълбоката им същност и отзивчивостта им към нуждите на времето.

Руската революцията от 1917 година (за разлика от българските революции от ХІХ и ХХ век!) свари обществото дълбоко разединено и подчинено на индивидуализма. Този индивидуализъм разяде държавата и личността, отслаби ги фатално и ги изправи пред окончателна разруха и самоунищожение. Толкова дълбока бе кризата, че тя постави Русия пред проблема за оцеляването си изобщо. Поезията на Сергей Есенин бе завършеният израз на тази обществена драма на разпада и разложението, на индивидуализма и породения от него песимизъм и социална апатия.

Но въпреки всичко революцията успя, защото руското общество вече бе започнало да осъзнава състоянието си и да се самоорганизира по новому. Възродиха се силите на сцепление; енергията на съзиданието начена постепенното си настъпление. Имаше нагласа към промяна. Новият дух се бе вселил у хората и ги караше да постъпват според неговата воля. А процесите, които го бяха породили и които той вече бе започнал да поражда, също търсеха приложение в литературата.

Романът “Тихият Дон” е изразителят на новия тип руско общество от втората половина на двадесетте години на ХХ век. Той е толкова силна и ярка в художествено отношение творба, че би могъл да бъде сравняван по степен на изображение и внушение с класическите романи на Лев Толстой. Впрочем, руската критика е установила това сходство. Но тя го вижда предимно в стила, маниера на повествуването и изграждането на героите - дори и в сюжета, взет от съдбовни за страната и народа войни. Мисля, че сходствата идват от характера на обществата, които “Война и мир” и “Тихият Дон” изразяват - общества на колективизма и съзидателните енергии.

Сюжетът почти винаги подвежда литературоведите и те се впускат да го обясняват, като в него виждат единственият източник на обществените и естетическите идеи на писателя. Ако тръгнем именно от сюжета, ще се задоволим да установяваме колко е трагична участта на Григорий Мелехов и неговите съселянин и роднини; ще трябва и да приемем, че причината за неговите беди е идейната му неориентираност и склонността му да не се подчинява на възприетия начин на поведение.

Критиката, особено непосредствено след излизането на романа, е изразявала несъгласие с начина, по който е изграден този образ, както и с неприемливото от тогавашна гледна точка изобразяване на болшевиките и червеноармейците. Има наистина нещо в този роман, който не отговаря дори на идейните убеждения на своя автор; на онова, което той изповядва като гражданин и политик. То е чуждо и на идеологията на държавата.

Но литературата на тоталитарното общество, както съм се опитал да го посоча в книгата си “Философия на литературната история” (2004 г., гл. “60-те години. Осъзнаване на предчувствията”, с. 538 - 544 ) , изразяваше двата потока, които протичаха в него: единият на повърхността и той е силно идеологизиран, скриващ драматичните преобразования, които се носят от втория поток. Литературата обаче виждаше и изразяваше не само видимото, официално декларираното, но и невидимото - онова, което реално ставаше, макар и още да не бе в достатъчна степен осъзнато от самото общество.

И понеже руското общество от втората половина на 20-те години вече бе достатъчно консолидирано и узряло за съзидание и единство, то се настройваше враждебно към всяко насилие и към всеки опит да се разруши същността му. В “Тихият Дон” всеки, който дръзва да разрушава, да променя издъно характера на системата, е посрещнат агресивно, с омраза. Казаците от романа може и да не са истинските казаци, живели през революциите и Първата световна война, но в епохата на М. А. Шолохов те вече са такива, каквито ги описва и изразява писателят. Така колективистично е настроено и цялото общество…

Григорий Мелехов е достатъчно сложен образ, за да бъде елементарно анализиран и оценяван. Аз обаче не бих подложил на съмнение неговата вътрешна хармоничност и цялостност. Той не е раздвоен. У него почти липсва съмнение в избрания път и преследваната цел. Животът го подлага на изпитания; поставя пред него препятствия и често го връща от там, откъдето е тръгнал. Поривът често взима връх, когато трябва да решава, но разумът му е помътен и не го измъчва особено.

Мелехов е силен човек и е емоционален, но не е от типа, който “силно люби и мрази”. Неговата всеотдайност се проявява и в любовта, и в насилието; в мирния труд и в кървавата разправа над неприятеля. И въпреки това аз бих го определил като праволинеен, защото жадува едно-единствено нещо: справедливост. Бедата е, че не знае какво означава справедливост и няма представа къде трябва да я търси. И понеже е честен и откровен, не лъже и не мами. Той е или с едните, или с другите: или с Наталия, или с Аксиния; или с белите, или с червените. Такъв живот никак не е лесен.

Особено във времена, когато си длъжен да се самоопределиш един-единствен път и то завинаги. Но когато избираш да бъдеш извън обществото и срещу него, настъпва истинската трагедия и се изправяш пред безизходицата. Григорий настоява да бъде независим и сам да решава за себе си. Всеки, който му се натрапва и му налага своя начин на живот, му е враг и той влиза в битка с него. Още по-краен е, когато осъзнава противника си като натрапник на обществото, в което живее. Мярата му за справедливост е лична мяра - често несъвпадаща с обществената норма.

Няма средство, с което да му бъде наложено да изравни своята мяра с чуждата, ако не е сам убеден, че трябва да го направи. Григорий обаче не е индивидуалист, а по-скоро особняк, който е честен и принципен до крайност. И е прекалено чувствителен към нещастията и страданията на хората, които обича и към които се чувства привързан.

Макар действието в романа да се развива почти изцяло в условията на война и сражения, обществото е организирано хармонично и съзидателно. Колективният дух доминира и всеки, който се опита по някакъв начин да разрушава или разкъсва, се наказва строго. Самата война е показана като трудово ежедневие и изява на човешките способности.

Побеждава по-опитният, по-умният и по-старателният. Твърдостта на волята и храбростта са вид трудолюбие и се ценят също толкова високо, колкото и способността да поддържаш стопанството си и да уреждаш дома си. Това са добродетелите на колективистичното общество. В него има съревнование между добродетелите и способностите, а не борба за власт.

Първият, водачът, се избира съобразно уменията му, а не заради наложени от чужди правила норми. Едно от най-големите унижения на казаците в романа е, когато бялата армия не признава техните принципи и се отнася към тях и към командирите пренебрежително и унизително. Самите казаци въстават и срещу болшевиките, които в един момент подкрепят, защото те не се съобразяват с установените традиции и не зачитат морала и начина на устройството на казашкото общество.

Праволинейният Григорий Мелехов е трагична личност. Той не осъзнава, а и не иска да осъзнае и разбере, че житейският и политическият му избор ( а друг той няма ) задължително трябва да е в полза на обществената потребност; че волността му не се вмества в рамките на правилата ( а те са задължителни ); че представите му за справедливост и праведен живот не съответстват на реалността; че личната му воля трябва най-сетне да се подчини на обществената и да заработи съзидателно.

Не е възможно, а и не е позволено, вечно да се съпротивляваш - дори и да се прав; дори и да следваш принципно правилни убеждения и да си честен към хората. Обществото понякога изисква много от личността - толкова много, че тя не е в състояние да му го даде. Тогава настъпват разривът и трагедията. Такъв разрив описва и Михаил Шолохов в “Тихият Дон”.

Но не само Григорий Мелехов е трагичната личност в романа. Аксиния също като него се мъчи да намери мястото си в живота. Тя е жена и нейното чувство за морал и справедливост се различава от мъжкото чувство на Григорий. И въпреки че обществото не я укорява твърде сурово за поведението й, както укорява Григорий Мелехов, съдбата й предлага безброй изпитания.

Когато сякаш вече е достигнала мечтаното щастие, настъпва краят; прераждането й от егоистична любовница в грижлива и смирена жена не е награда, а възмездие за предишните й грехове. Същата участ има и Дария Мелехова, а дори и Наталия. Не е позволено никому да гради собственото си щастие върху нещастието на другите; дори не и върху притесненията и несгодите, които останалите биха получили заради егоистичното желание само ти да притежаваш благата на любовта. Който не се съобразява с това правило и с този закон, бива наказван сурово…

Какво се случва в крайна сметка в този забележителен роман. Нима победата на революцията е резултатът от всичките човешки мъки и страдания? Кой всъщност е победителят във войните и революциите на Русия от началото на ХХ век? “Тихият Дон” не дава отговорът, който историята иска да ни натрапи. Последните страници са истинско тържество на мира, спокойствието и вечната мъка на човека по съзидателния труд.

Григорий Мелехов се връща сломен, но и с надеждата, че след като е изгубил почти всичко, след като е убивал и разрушавал, най-сетне ще му бъде позволено да поживее кротко и в труд с последния останал от рода му невръстен син. Ако този съкровен изход не беше възможен, романът щеше да прозвучи фалшиво и грозно. Защото какво е човешкото страдание освен живот извън справедливостта на обществото. А самата справедливост се заключава в гарантираното право на дом, труд и любов.

Ето защо аз гледам на “Тихият Дон” като на едно от най-великите произведения на руската литература. Той е цяла епоха в развитието на изкуството на словото, изразител на епохалните промени в Русия през първите десетилетия на ХХ век.