МЪЛЧАНИЕТО, СЪВЕСТТА И САКРАЛНОТО В „НЕНАМЕРЕНИ ХРОНИКИ” ОТ ГЕОРГИ АНГЕЛОВ
Лирическият глас в „Ненамерени хроники” от Георги Ангелов говори на „ти” с историята. А близостта се поражда от мотива за неизменното в човешката природа. Създава се усещане за повторимост, сякаш времето се върти от някакви неизменни центробежни сили, а основните „събития”, които се случват вътре в човека, в неговия характер и психика, видимо се повтарят.
Това усещане ни води към мисълта за отговорността за всичко, което човек прави спрямо себе си и другите. Защото то може да бъде измерено и овъзмездено единствено от Бог. Бог сякаш е критерият и едничкият допустим съдник.
Дойде мигът да слушате и вие.
Ще свиря, колкото поиска
Бог. („ Цигулар”)
И страниците ще допише Бог.
( „Армагедон”)
Двуизмерно е божественото присъствие в книгата - от една страна Господ е съвест, а от друга - непознаваемост, висш порядък, който не може да бъде унизен и детрониран. Бог е упование, справедливост, която може да дойде късно или рано, но човешкото съзнание я носи като мисъл, преминавайки през трудностите на ежедневието. Стиховете внушават, че силата на човека е в избора, който прави - да побеждава своята слабост, да живее честно, да бъде мислещо същество, а не роб, свободен вътре в себе си, а не зависим задължително от онези, които разпределят благата.
Дълбоко философски са прозренията и проникновенията в книгата - за търпението, което е нужно, за да се спаси в моралните и нравствени измерения света, за съдбата на различния, твореца или чужденеца, сред другите, за предателството в живота, за приятелството като ценност и висше доверие, за ставащия жертва на стадния инстинкт на мнозинството, за безлюбовието на жената, за слабостта и слепотата на мъжа в момент на гняв, за човешката ненаситност, за празнотата сред еснафския бит, за немислещия изпълнител на заповеди, който е страшен с това, че не ги подлага на съмнение…
Една нравствена библия е тази книга, в която обаче се оказва, че земята е „училище за птици”, където човекът на словото е твърде важен приживе поради това, че словото едничко остава. Защото даже Омир, живял някога, се е превърнал само в „точица”. Останало е написаното /при старогръцкия аед - изпятото/.
Поетичната книга на Георги Ангелов обаче носи видима надежда, а тя е, че „поетът е пастир на пеперудите”, които, забележете, „ тръгват винаги към пламъка…” Подобно на Данте Алигиери той смята, че творците, получили интелектуално прозрение, духовно богатите и озарените, имат мисия. И това е морално задължение. Иначе тяхното идване на земята губи смисъл.
Надеждата в тази книга се нарича „ възкресение” поне на една обезверена, страдаща или отчаяна душа. Нищо, че на този свят винаги е имало скептици, които ще се усъмнят в чудото с човека и в спасението като чудо и ще кажат: „Дали изобщо е умирал Лазар?” Но има и алтернатива за съхранение на драгоценното и високото в книгата.
А тя е „Говорете само с тези, които са готови да ви чуят.” За останалите сакралното слово, поезията, спасението, жертвоготовността, алтруистичният жест, смирението пред Вселената са тайни. В Библията е казано, че не се изрича напразно името Божие. Това правило би могло да се отнесе и към говоренето за особено важни неща, което е вид духовно съпричастие. Посветени са разбиращите.
Святата тайна поставя и мотива за мълчанието - един от любимите ми в книгата. Той звучи и в заглавието - „Ненамерени хроники “. На кого ще проговорят те? И в кой момент ще проговорят? Ще ги намери ли читателят? И кога? И кой читател? Иска ми се да оставя тези въпроси отворени.
За мен, като съпричастна към нравствените идеи и ценности в книгата, е ясно, че тази стихосбирка е плод на натрупани мълчания, след които авторът „разповива” „забравените писмена”, а думите „потичат към своите…” В този споделен жест има поклон пред словото, пред Бога и пред истината, на какъвто е способен единствено призваният поет!…
Георги Ангелов. Ненамерени хроники. ИК „Хермес”, 2013 г.
