Любен Панов

1. НЕ БЪРЗАЙТЕ, ДЕЦА

Случи ми се да се размотавам из Московско  по време на “перестройката”, когато руснаците се почесваха зад тила и се мъчеха да предсказват последиците й. Там вече бяха тръгнали “самиздатите” /неизвестните дотогава вестничета, уж апокрифни за хората на Горби/, докато у нас, срам не срам, беше периодът на “нежеланите” “Московские новости”  и даже на  пътепоказателката “Правда”. В читалнята на една от централните библиотеки попаднах на такова “апокрифче” от  Ярославл, смятан тогава за леговището на партийната опозиция, в което един от новонагласените им журналисти проплакваше от ярост, че  табелите пред туристическите обекти и големите учреждения  в старинния град са изписани на кирилица.  Перестройчикът настояваше тези дъсчени надписи с “рускаго алфавита” немедленно да бъдат заменени с лъскави медни или бронзови плочи,  с релефно изпъкнали обяснения на латиница. Изисква го новото време, мотивираше се той, пък и чужденецът да не се пенкяви що е туй “Подход Малого Кремля” или “Вход городского парка на Волге”. Друго си е “Podhod Malogo Kremlia” или “Vhod gorodskogo parka na Volge”. На тоалетните, разбира се - “UBORNAIA”.

След седмица, вече в самия Ярославл, докато група журналисти чакахме началото на първия конгрес на “неформалите”   /новата опозиция/, попитах колега от  “Аргументи и факти”   споделя ли написаното в малкото вестниче, отпечатано край голямата река. “Гледай Волга - промърмори онзи . - Помътняла е, а над водите й бързат  какви ли не боклуци. Пред буря е. Всъщност бурята е още назад, поне на 40 километра назад, но е подгонила отпадъците от бреговете и те сега избързват, борят се с вълните.  Издигат се от време на време над тях и пак се потопяват в мътната вода. Правят се на вестители, значи, като истинските буревестници.  Ама не са, защото няма как да полетят. И си остават боклуци, докато един ден пак се озоват на брега .  Да ти обяснявам ли повече? Вие си имате един втори химн и го слагате редом до националния. Върви, народе, към възраждане, към бъднините си върви…Така ли беше? Ако и ние си имахме такъв клетвен  химн, нещата днес щяха да стоят по-иначе…”

Поправих го - “Върви, народе възродени!” Поправих го още - ” Към светли бъднини върви!” Така пеят българите.   Но тогава за първи път се замислих   какво би означавало, ако пеехме “Върви, народе, към възраждане...”, а не “Върви, народе възродени…” И какво всъщност  искаше да ми каже руснакът по повод “бързо осъзналия се” перестройчик от малката газета…

Както и да е - аз винаги, потопил се  на този ден в пъстрото множество на учениците и онемял от вълшебните звуци на тази песен, се разтърсвам от несдържан възторг и не правя театрални опити да изтрия избилата по очите влага. Но и винаги скрито протягам ръка  с отворена към тях длан, като да ги спра само за миг, колкото за  миг размисъл: не бързайте , деца, не бързайте с оценката за възраждането. То може и да не се е превърнало още в завършена черта на нашия народ…

2.  ЕЗИК МОЙ - СРАМ МОЙ

Знаете ли какво е “АБЕЦЕНАРИУМ”? Много е лесно - нашата прастара азбука. Така някой е нарекъл нашата Глаголица, като е сложил надпис под един екземпляр на препис от нея, запазен в Парижката национална библиотека. “А бе це на ри ум“. Не ме питайте французин ли е бил умноглавият надписвач или българин. Аз тъкмо заради това разделих думата на срички, за да стане по-ясно за разбиране. / Глаголицата започваше с Аз, Буки, Веди, нали, а не с А, Бе и Це…/ И не мислете, че ката седмица клеча в Париж. По-далече от Пловдивския мострен панаир рядко съм стигал. Но тъкмо на Пловдивския панаир пък съм виждал как и французи, и англичани, и американци, и араби, са си надписали стоките с техните си букви, значи и с техните си имена. Е, да, ако проявиш интерес - преводачката, моля. Щом си имат славянската първоазбука, французите можеха да си надпишат и “Шанзелизе”, и “Пикадили”, и “Лувъра” с нейна помощ, ако искаха. Ама не искат.

Аз, Буки, Веди…

Всеки си има своето  А. Там, откъдето е тръгнал. Моето А оставих преди няколко десетилетия в селската тухларна. Въртях се  около бъркалото с материал за кирпичите. Заедно с магарето. До оглупяване. /Не на магарето, на моето оглупяване. Магарето беше по-хитро и в най-големите жеги просто запъваше крака и не мръдваше, докато не си вземе дъх десетина минути./ На мене все ми викаха да побързам, че калта щяла да се втвърди, гаче само от скоростта на магарето зависеше строителството на Вавилонската кула. Аз не строях кули, но за баща ми моята работа в тухларната значеше много. Чест, достойнство, взаимопомощ. Днес работиш на съседа, утре на роднина, и ако вдругиден се наложи ти да зидаш - помощта е сигурна. Какво по-просто от това, но вероятно от замайването в дългото кръгово движение го осъзнах едва като зрял мъж, когато бях вече изучил и другите букви от азбуката на живота. Бях зидал на други до премаляване, но когато колелото, дето бърка калта, ме изхвърли точно пред зейналата паст на димящата пещ, в която кирпичите се превръщаха в тухли, всички се отдръпнаха. Не искаха да се пекат заради неразумния. Останаха си кирпичи, но близките им ги поръсиха с медена вода и лак и те блеснаха с фаянсова светлина.

За да се утвърди  модерен, съразмерен и умерен в същото време, един наш президент си избра своето А и съвсем официално започна да убеждава възродената ни нация да се откаже от кирилицата като “отживелица” и да приобщи малко по малко латиницата като по-шарена и апетитно нова. Нещо подобно на “рамстек с лук” - лукът си е обикновен кромид от българската градина, ама рамстекът бил вносен.  Веднага се появиха готови комисии да свършат тази работа - графики, транскрипции, учебни дивидита, подготовка на тестове за първолаците и за техните родители. И готови журналисти се появиха - да убеждават и агитират. Надписи по гари, улици и тоалетни - също.

Този президент един ден се събуди като бивш президент, но нали знаете приказката, че стар мерак няма. Стоят си и комисиите, и  услужливите медии, и обслужващите медиите, в “стендбай” положение са и транскрипциите, и учебните програми. Съидейник на “президента” /така го наричат и днес, защото в Америка било така, нали…/, негов съдружник в бизнеса от 20 години и приятел може би от 30,  написа нещо като “рокфелерова автобиография” на съвместната им фирма - подаряват ти една ябълка, ти я продаваш и купуваш две, двете стават четири и току-виж след година-две стигаш до буквата Я - ставаш милионер. /Своето А  съдружникът-писател намерил не в тухларна, а в казармена лавка, където вместо стотинка връщал лукче, защото усетил, че лукчето струва по-малко от една стотинка. И така - днес лукче, утре лукче, 60 лева на седмица, 240 на месец, докато войниците нагъвали лукчета, но със заплата от лев и петдесет./ Умно момче - умна книга и даже малко тъжна. Нещо като “Изгубена Станка” от българското възраждане, когато стане дума за българския преход /по думите на автора: “…този скапан начин на живот…”/. Скапан, скапан, ама животът на знаещите “Как” и особено “Кога” днес хич не прилича на Станкиния. Какво е знаела Станка, че да сравняваме… Та този писател и неговият съдружник в бизнеса също навремето и също като другите българи пеели с възторг “Върви, народе възродени!”. Преди два дни ги показаха по телевизията /автора и  дебелата му книга/. Авторът разказваше как е усвоил номерата на Рокфелер и после как е “оцелял” от грабителите на изкараното „с пот” имане, а книгата му току се обръщаше към зрителите с корицата, на която друг писател го представя под заглавие “KOI E AVRAM BAKALINA?” Ако човек се вгледа, може и да намери три-четири букви от Кирилицата, но те са твърде малко, за да загрозят политурата. Чудно ми беше, че писателят и водещият програмата не говореха на френски , но то може би е било само защото или писателят, или водещият програмата не са знаели този език. А може би и двамата. Или пък случайно са се сетили, че поне един милион българи няма да ги разберат.

Ако ми падне сгода за разговор, ще попитам богатия днес писател кога всъщност е било /или ще бъде/ възраждането на българина.

3.  ЗЕМЕТРЕСЕНИЕТО

Не може да не си спомняте “турското земетресение” на 17 август 1999г. - град Измит, дълбочина 17 км., магнитуд 7.4 по Рихтер. Най-голямото за столетието в този район - доколкото си спомням, над 15 000 бяха загиналите. Моля за извинение близките на жертвите - ако напомням за тази трагедия, то е  да разкажа за една снимка, правена от български спасителен екип в Северна Анталия и публикувана в един безадресен интернет-албум, съставен с кадри от драмата на цял народ.

Училищна сграда, след срутването на която са останали две полу-стаи, всяка с по две стени. В едната стая има няколко ученически  чина. Обикновени дървени писалища, каквито ги има и във всяко българско училище. Висящи тухли и железа. На оцелялата черна дъска надпис с тебешир: “Всички сме щастливи, че училището вече го няма…”

Явно работа на чешит шегобиец от същото училище - не ще да е сериозно момче, взело тебешир в ръка и с усмивка изразило “щастието”, своето и на съучениците си, часове или дни след трагедията.

Честно казано - място за “читателско възмущение” спрямо детинщината на турчето нямаше, но се смутих. А се смутих, защото неволно направих твърде неподходящ паралел: Голямото земетресение в българското образование, което смущава нашите дни и нощи повече от 20 години.  Стотици обезлюдени училища и детски градини; разрушени или превърнати в кучешки приюти училищни сгради и спортни зали; разорани или хотелно застроени детски площадки и игрища. Двайсет години нестихващи трусове. Един министър с нашата надежда да ги спре, втори министър да ги успокои, трети министър да разчисти разрушеното… Не. Оказва се, че сме избирали министри-футболисти, министри-балетисти или министри-шоумени. Сигурен съм, че нашият избор за следващото правителство пак няма да бъде “образователен министър” /днес всеки знае, че на правителство и бизнес не са необходими образовани - пречат на развитието/. Твърде вероятно е  следващият да “ощастливи” всички ни - в един „прекрасен ден за Българската демокрация”, водейки шоу-програмата по най-рейтинговата телевизия, тържествено да обяви: “Имам честта да закрия Българското училище и да открия тържествата за посрещането на Българската неграмотност! Подкрепете този избор с есемес на номер…”

И какво ще каже  бигбрадър?  /Става дума за големия брат - Методий. Какво са казали основателите на българската култура от “Биг брадър” - Евгени Минчев, Пацо, Недялко, Дим Дуков, Крика, Митьо Пищова и прочие изтъкнати съвременни  българи - вече знаем./

За големия брат Методий не съм сигурен какво ще рече. Но ако малкият - Кирил, който е бил надарен със знания за чужди езици, стане от гроба и види вместо тогавашните славяни по нашите земи безписмовни българи, сарацини и латини, може и да повтори насърчението към нашите деди. На английски, разбира се, за да го разбере народът,  но малко променено: “Уоук, пийпъл, ту Ринейсънс!” Хайде сега да преведем на старите ни бащи: “Върви, народе /български, б.а./, към възраждане!” Поглеж че е позакъсняло народното възраждане, та затова.

. . .

Може и да не му е мястото тука, но ще спомена покойния ми баща, който обичаше да се смее над един стар виц. Когато загубел козата си, шопът викал: “Синджиро си иде, козата я нема. А мене синджир без коза ми не требе, оти друга коза немам…”

Май, 2009 г.