Людмил Симеонов

СПОМЕН ЗА ДИВИ ЯБЪЛКИ

Минаваха през село балканджии.
Аз още помня кончетата дребни,
каруците с окъсани чергила
и грубите мъже със гърлест говор,
които във онез години гладни
разменяха пестил и диви ябълки
за кофа царевица или жито.

А ябълките диви със какво
ухание примамваха ни само!
На камък расли бяха те - тръпчиви,
чийто сок скриптеше между зъбите,
но струваха ни се тогава те
по-вкусни и от ябълките райски!

…Оскъдни радости на мойто детство
със дъх на късно лято, който още
на устните ми сладостно горчи.

КЪМ РОДИНАТА

Заминаха чедата ти, пропъдени,
повлечени от мътния въртоп.
Но аз оставам тук. И тук ще бъде
последният ми дъх и моят гроб.
Завинаги при тебе ще остана.
Все някой трябва да те утеши
за твоите несправедливи рани,
за хилядите стъпкани души,
за кръста, който търпеливо носиш,
за твоите покруси и беди…
И ще кънти докрай у мен въпросът
кой този жребий зъл ти отреди -
чедата ти да бъдат тук излишни,
преглътнали горчивия си хал,
и само твойте белоцветни вишни
да ронят дебеляновска печал?

СЕЛСКА ЧЕШМА

От жега даже камъкът се пука.
Пастирска глъч се свлича в облак прах.
Вода от чучур някъде бълбука.
Или това е детският ми смях?

О, този ромон тих! Като магия
ме води той по старата следа.
Привеждам се. Подлагам шепи. Пия.
И зъбите ми тръпнат от студа.

…Когато пак във треска се замята
душата ми от страшната си жад,
ще ме повика с бистър глас чешмата
отново през годините назад.

СБОГОМ, ДОН КИХОТ!

Аз все още съм жив, но какво от това?
Уморена е вече мойта луда глава
от безсмислени битки в този сляп лабиринт.
Подарявам ви своето копие, своя щит
и мечтата красива, че доброто все пак
някой ден ще намери спасителен бряг
и човекът, омесен от възторг и печал,
ще признае: ненапразно на света съм живял.
Сбогом, мелници мои! Сбогом, моя любов -
моя светла въздишка и молитва, и зов!
Присмехулници мои, аз докрай ви простих!
…А сега си отивам - стар, самотен и тих…

ЧОВЕКЪТ С АКОРДЕОНА

На тротоара свири всеки ден -
насъщния изкарва, както може.
Той сигурно със дарба е роден,
но нея кой почита днеска, боже?
Подхвърлят му по някой друг петак -
заслужил си е лептата горчива,
ще преживее някак си все пак,
щом има свойте пръсти талантливи
и вярва във красивата измама,
че на човека в този тъжен свят
му трябва малко - хляб и песен само
и само с тях е истински богат.