„СЪС СЕНКИТЕ НА МЪРТВИТЕ ПОЕТИ”
„Щастливи пленници на листопада,/ на златния софийски листопад…” Тези два стиха принадлежат на българския поет Людмил Симеонов. Той е от дунавското крайбрежие, по-точно от града на аристократа по дух Алеко Константинов и несъмнено е попил нещичко в душата си от безсмъртния Щастливец.
Людмил беше известно време „пленник на листопада” в столицата, получи една престижна награда от националния конкурс за поезия „Кръстопът на музите” и вече държа в ръцете си новата му лирична книга „С дъх на диви ябълки”…
Това е „изстрадана”…поезия и нейният автор, в средата на творческия си път, много по-уверено се вписва в съвременната българска поезия - не „модернистична” или „вулгаризирана”, просто талантлива.
Там, „под шепота на вечерния сняг” той потъва „зад хребета на болката”, пише неподражаемите си строфи за родния край, за най-близките си люде, за татко и мама - светци от родното му Стежерово, където неговите „ябълки тръпчиво-есенни/като комети ще угасват в здрача”…
Определено имам слабост към безискусните стихове на този поет, към „нежния прощален сняг” - който „безмълвно и печално пада,/ тъй както в песента на Адамо”.
И много бих искал „да помълчим” двама с него някъде край родния Дунав, „на стих и чашка”, в името на лиричното приятелство и „със сенките на мъртвите поети/ в нощта, с дъждовен шепот разлюляна”…
