КЕСТЕНИТЕ
КЕСТЕНИТЕ
И падат есенните кестени
по плочките, по тротоара,
а ние храбро се отместваме
и мислим пак за нещо старо.
Но чувайки ги как потупват,
започвам да разбирам всъщност,
че те със тоя тънък пукот
прощават се със свойте къщи.
И че обвивките бодливи
за тях са били просто всичко,
макар за нас не тъй красиви -
кафяви, сбръчкани корички.
Сега дъжда ще ги удави
във калища и коловози
и никой няма да постави
за кестените некролози…
Но странно - почвам да усещам
бодежи вляво, да се мръщя
и да се чувствам като кестен
останал без бодлива къща.
КОН
На Цветан Велев
Вижте коня - ранено копито!
Вижте коня - камшик от вода
върху голия гръб се изсипва.
Вижте коня как чезне в дъжда.
Не той - споменът в него процвилва.
Там - до рижия хълбок в трева.
Младостта му далечна и силна -
ек от скъсана тетива.
Кой го стегна във тези хамути?
Кой превърна жребеца във кон -
за да влачи проклетите трупи
от гората до ниския склон?
Миг - и в потните ноздри го блъсва
дим от прашен, фучащ самосвал,
и в окото наказано лъсва
неизказана конска печал.
Зад юзда от желязо натегнато
е прехапан последния стон…
Няма кой, няма кой да разпрегне
свободата на стария кон!
ЗЪРНО
Това зърно - не зная
лош късмет или сън -
но попадна накрая
не в браздата, а вън.
Тази истинска драма
ще затихне без глас.
Няма, никога няма
то да стане на клас.
То ще зъзне във здрача
под студена луна…
Припомни си, сеячо,
свойта малка вина.
Няма място за спорене…
То е само едно,
на земята съборено,
незасято зърно.
ЕЛЕНИ
На Иван Гранитски
И падна нощ за дивите елени.
Гора ли беше столичния град?
Подобно бухал - светеше в червено
окото на премигващ светофар.
Тогава тя изплува от мъглата.
Жена ли бе, кошута ли? Не знам.
Но мигом се изопнаха телата ни
като елени, пламнали от страст.
И стана остро, както пред сражение…
Но глътна я във своя жълт търбух
един рогат, внезапно спрял движение,
излющен, тромав, градски тролейбус.
Прибраха шпаги кротко сетивата ни
с неясната представа за вина.
Как стана тъй? Тя беше непозната.
Жена ли всъщност бе, или сърна!
ЕПИТАФИЯ ЗА ЕДНА МРАВКА
Угасна, както си пълзеше,
дори не трепна пипала.
Светът педалите въртеше
на бесните си колела.
В праха
по-ниско от тревата
умря без име и без гроб.
А също беше на земята
и беше капчица живот.
ПРЕЛИВАНЕ С ВИНО
Какво остава след човека -
баща ми няма да ми каже.
На гроба му пръстта е мека,
чимширите - най-вярна стража.
А мама все прелива с вино
от толкова лета и зими.
Така живота й премина
във дрехите непрекроими.
И не потърси мъжко рамо -
човешко или нечовешко…
Прелива гроба с вино мама,
а то е като мъка тежко.
***
Гореше лятото подобно резен диня
и сладкия му сок покапваше в праха
до глезен.
А ние сме деца, не подозирахме, че ще
свърши, че ще мине,
и с розови езици на слънцето се плезехме.
Но то въртеше свойта ос, въртеше се
самото.
Вретеното на времето край нас
бръмчеше.
И тъй несетно се навиха дните
на живота ни,
а детството ни най-отдолу беше.
И само в сънищата връщаме се боси -
натам - с коси на таралеж, в ръцете
с прашки
и по пътеките на спомена се носим,
а те в копривата се губят като
гущеровите опашки.
***
В държавата на думите живях.
Духът където всичко продължава.
О, как обичах аз с любов до грях
и как съм мразил, мразил до забрава!
Но нито дума, нито кратък стих
написал съм със чаша във ръката.
А виното, което не изпих,
чертае още кръгове в лозата.
***
В гнездото ти - да те наричат чужд.
А в чуждото - да те усещат близък.
Любов! Живот! Живея те на уж
в една на заем взета груба риза.
А как те обожавам, битие!
Как страдам по зеления ти смисъл!
Разделям се със белите криле,
със всеки нежен стих за тебе писан.
И пада сняг и над добър и лош,
над всеки жребий, палнат под ефира.
Аз мога да умра в такава нощ…
Но още ми е рано да умирам!
***
Дали където почва плетката пак там е
края?
Не мога да ви кажа аз и не успях да го узная.
Но времето прехвърля дните като бримки.
Измачкани са вече младежките ни снимки.
Но и до днес не знаем тук какво за нас
плете Съдбата -
чорапи груби, топъл шал или пуловер
за душата.
А и влакното колко е добро и със каква е
трайност
гадаем само - другото остава тайна.
Конецът може да се скъса тъй внезапно.
Не трябва да се мисли, че нишката е
златна.
Единствено, което съм разбрал
за плетивото,
че думите са тънки щом пиша за Живота.
***
Как бавно се промива всяка истина
и колко дълго мътни псалми сричах.
От дрешката на детската наивност,
до делничното расо за навличане.
На хълма бях. В магията на страстите.
Зелена бе тревата и удобно
лежах на нея, както върху пазва,
но женската й същност ме прободе.
След туй повярвах в тялото Адамово.
Като теляк му служих. Трих и милвах.
Но то се отдели от мен безсрамно,
целувайки десницата на силния.
Сега, когато всичко е изчистено,
преметена пътеката опасна,
във трюма на душата тлеят искри
и осветяват - празното пространство.
***
Сред хаоса от въздухоплаватели
подобно ферма с наплодени зайчета
поемат към небето изпитатели
в ръцете с парашути от глухарчета.
Но всичките тропосани крила
увисват смешно в напъна за полет.
Виж как скопеца извисява глас,
без да съзнава, че това е болест.
Ала нагоре никакви компромиси!
Илюзиите губят свойта цялост.
И там не може както в цветни комикси
щастливо да се стигне до финала.
Сега, върху тревата на Забравата
търкалят се в праха крила пробити.
Тъй както из мазето на театъра
е пълно с бутафорни реквизити…
