Анастас Стоянов

Родена през 1888 г. в Добрич. Някои от книгите й:
“Теменуги”, “Земен път”,”Лирика”, “Почакай, слънце” - стихове

По волята на софийското ми скитничество случи се така, че в началото на шейсетте години квартирата ми попадна в гъсто писателско обкръжение: Дора Габе и Ангел Каралийчев, Емилиян Станев и Димитър Талев, Камен Калчев и Петър Динеков, Блага Димитрова и Йордан Радичков. И до прага на всеки един - не повече от триста крачки…

Но като изключим Емилиян и Йордан, с които ловджилъкът ни беше побратимил, с никого от останалите нямах близко познанство. Поне в началото. И тъкмо тогава, в края на 1966 г., от ръководството на Писателския съюз ме помолиха да намеря повод и да посетя Дора Габе.

- Какъв повод? Ние почти не се познаваме!
- Как да не се познавате? Живеете къща до къща…
- Това ли да бъде поводът?
Както и да е. Можеше и без повод. Просто ще й предам малък новогодишен подарък.
- А защо се налага всичко това? Болна ли е?
- Повече от болна! Ще ти обясним.

И ми обясниха: била крайно огорчена и потисната от публикации в израелския печат. Показаха ми и тамошен вестник на български език, целият посветен на Дора Габе, целият изпъстрен с хулни думи. Цитираше се и нейно стихотворение, което аз бях вече мярнал някъде из нашите литературни издания. Тъкмо то било ябълката на раздора и особено един от стиховете му: “дъщеря на два народа…” Как може да си дъщеря на два народа? - гневяха се критиците на поетесата. Това е предателство! Това е светотатство! И всичко останало - все в този смисъл и все в духа на онова студено и отчуждено време…

Как ли издържа на всичко това самотната стара жена? Няма ли начин да я подкрепим някак, да я окуражим?

Начинът лесно бе намерен: възложиха на моя милост, като най-млад по онова време, да се срещна с нея, да й поразкажа нашето мнение за цялата тази гнусна кампания. Но изтънко, дипломатично, умно - напомни ми Георги Джагаров. И го свържи с настъпващата утре нова година - допълни бай Георги Караславов.

Разбира се, че можех да откажа това странно посланичество, с което бях натоварен. Но отдавна ме гризеше любопитството да видя отблизо “връстницата на всички поколения”, както пишеше тя в едно от новите си стихотворения.
И така - вместо да търся повод да я посетя, използвах това посещение за повод да се запозная с нея.

- Че елате де, откога искам да ви видя! - каза тя по телефона. - Че аз още като чух, че сте се заселили тука с Германов (Андрей Германов, с когото деляхме апартамента), и се наканих да ви гостувам. И дойдох веднъж, до втория етаж стигнах, ама като видях ония стръмни стъпала, отказах се да ги катеря до тавана чак.
- Вие сте стигнали точно до вратата ни. Ние сме на втория етаж!
- Тъй ли? Значи лъжливо е онуй стихотворение за тавана с гълъбите?
- Не е лъжливо. Само че той ни е нещо като общ кабинет с Андрей. А живеем по-долу…

Съвсем скоро се изкачих на втория етаж, пред прага й, натиснах копчето на звънеца.

Вратата мигом се отвори:
- Стоя тук и чакам, да не би да не чуя звънчето. Какво му стана на туй звънче, развали ли се, ръждяса ли, едва-едва шумоли!

Не беше нито разстроена, нито потисната. Украсяваше си елхичката, отрупана с най-обикновени домашни вещи и предмети: книги, химикалки, някакво бърдуче, няколко фотографии. Опитваше се да закрепи най-отгоре мъничко керамично пиленце, но се боеше да не падне, питаше ме как ще е по-сигурно.

Седнахме край малка кръгла масичка и поетесата зачака да й кажа за какво съм дошъл. Но след моите дълги дипломатически криволици, като разбра най-сетне за какво става дума, махна с ръка, порови се някъде, измъкна едно шише преполовен вече френски “Наполеон”, звъннаха и две почти бирени чаши:
- Утре е Нова година! Хайде да пием за нови стихове и нова любов!
И гаврътна на екс кралимарковската си чаша.

- А другото го остави. Аз тия вестничета изобщо не ги чета: ей ги там, в кьошето, в плетения кош. Хвърлям ги, без дори да им разпечатам пликовете…

После тя ми чете стихове. Голям цикъл. Цяла стихосбирка.

- Ще излезе догодина. Обещават ми, че ще я стъкмят за рождения ми ден - 28 август. И знаете ли как ще се нарича? Няма да ви кажа, за да не ми откраднете заглавието. Но ще ви подаря първия екземпляр.
- Защо не я кръстите “ПОЧАКАЙ, СЛЪНЦЕ”!
- Боже! Вие сте Мистер Сенко! Вие сте Ванга! Че аз тъкмо така съм я кръстила! Или някой вече е издал тайната ми?
- Ами да…
- И кой е тоз издайник?
- Самата Дора Габе. В интервю по радиото…
- О, вярно бе. Така беше. Но все пак ще ви дам първия екземпляр…

*
Не съм сигурен дали беше първият, още повече че книгата й излезе чак през есента. Дори и не стана дума за това. Друго я попитах: защо в дарствения си надпис е отбелязала само годината - 1967. А датата, а месецът?
- Аз не обичам датите. Те ме плашат. Те ми напомнят, че времето страшно бърза…

С “Почакай, слънце” тя посрещна 80-ия си рожден ден. С тази книга тя влезе в поезията ни като една новородена, непозната дотогава, оригинална и силна поетеса. След това последваха още три или четири томчета: “Сгъстена тишина”, “Глъбини”… Последната й беше “Светът е тайна”, която тя не видя, но с която я погребахме. Както беше пожелала. Заедно с пиленцето от елхата, така била пожелала.

*
Върнах се в СБП, където Джагаров и Караславов ме чакаха, за да разберат резултата от мисията ми. Ударихме му юнашки смях, но трезвеникът Караславов все не можеше да се успокои: че как така? Цяла голяма чаша с коняк?
- На екс! - побързах да му поясня.

Както и да е, само да не забравя да кажа, че когато ме изпращаше, Дора Габе отново отвори дума за отслабналото звънче, попита ме дали не може някак да се поправи или пък да се подмени?

А то, чуй го как шушука: и натисна копчето.
Звънчето проеча като манастирска камбанка…

*
Звучи ми като виц, не съм бил свидетел, нямаше как да го проверя. Но с него ще започна: типично е за времето.

Отишла Дора Габе с група писатели на литературно четене в някакво училище. Като дошел редът й - а тя обичаше майсторски да режисира появата си - застанала бодро пред малчуганите и ги попитала:

- Мили деца, кое е онова нещо, което вие най-много обичате?
Гора от ръце: БКП!
Да, деца, БКП. А нещо друго, което също тъй обичате?
Гора от ръце: КПСС!
Да, да. А друго нещо, което е по-близко до вас?
Гора от ръце: Родината!
Разбира се, деца, родината. А друго нещо, някакъв човек край вас?
Гора от ръце: Георги Димитров!
Точно така. А нещо, което е още по-близко до вас? Което и заран, и вечер е все край вас?
Мълчание.
Нещо мило, нещо любимо, без което не можете?
Мълчание.
Нещо, което започва с буквичката “М”?
Мълчание.
А след нея следва буквичката “А”?
Мълчание.
И пак буквичката “М”?
Най-сетне едно момиченце плахо отвърнало: МАМА.
Браво, браво! Точно така: МАМА. Сега аз ще ви прочета едно стихотворение за любимата МАМА…

*
На среща с млади поети някой попита Дора Габе какви са били отношенията им с Яворов.
- Чисто епистоларни! - бързо отговори писателката. - Аз му пращах стиховете си от Добрич, а той ми пишеше мнението си от София. Понякога влизах в спор с него, пишех му, че не съм съгласна с оценката, а той ми отвръщаше, че не съм права.
- Как да не съм права! - като всяко младо момиче му се сопвах аз.
- Не, не сте права, моя малка госпожице! - отвръщаше ми той.
- Права съм, права съм! - глезех му се аз.
- Не, не сте права.
- Права съм, Пейо!
- Не, Дорче, не си права…

А когато се разплаквах, той ме милваше по косите, по раменете и ласкаво ми думаше…
Увлече се поетесата, но се сепна, огледа с изненада смаяната публика, и сякаш нищо друго не е казала, завърши:

- Та тъй, млади хора! Отношенията ми с Яворов бяха чисто епистоларни…

*
На посещение в Кърджали, обявихме конкурс между присъстващите поети за най-хубаво стихотворение. Срок - една нощ!
Когато връчвахме заранта първа награда на Дора Габе, някой, надявайки се, че тя няма да го чуе, нетактично подхвърли:
- Жалко, че я нямаше Елисавета Багряна…
- И аз жаля! - високо се провикна поетесата. - Защото ако Лиза присъстваше, сигурна съм, че щеше да получи някоя от останалите награди!

*
Село Блатец, Сливенско. Като видяхме проточилия се в две редици народ, слязохме от автомобилите и тръгнахме между посрещачите си. Цветя. Ръкомахания. Глъчка.
- Ама знаете ли - опитва се да надвика олелията Дора Габе. - Ама то просто неудобно да ти стане! Където и да ида, още отдалеч ме познават: ето я Дора Габе! Ето я Дора Габе!

И щастлива, и разнежена, поетесата щедро раздава на всички страни усмивки и целувки:
- Здравейте, мили мои! Обичам ви, мили мои!…

В това време една селянка казва на съседката си:
- Виж я, мари! Виж я! Цола Драгойчева пристигна…

*
Макар да бяха връстници с Людмил Стоянов, когато ставаше дума за възрастта й, съпругата на стария поет Мария Грубешлиева подхвърляше:
- Точно на колко е години Дора Габе не мога да ви кажа. Но от Людмил съм чувала, че когато бил в трето отделение, учили в читанката някакво нейно стихотворение…

*
Питаме я с Първан Стефанов каква е била на младини Магда Петканова.
- Много красива беше! - отвръща Дора Габе. - Много красива! Ние и затова я приехме в Дружеството на поетките, за да попълни двойките за баловете ни в офицерския клуб…