СТРЪВ
(новела)
Не чу гърмеж, а само секунден писък на поставена в главата му гигантска сирена… Свикналите на изстрели врани, които на купчини чоплеха наоколо из дълбоките бразди, лениво се вдигнаха по посока на близката гора, но накацаха отново на хвърлей разстояние от раздробеното човешко тяло. Този път останаха в отворена черна броеница и нащрек, като да надушваха участието си в предстоящо угощение.
След три дни това делово птиче ято и очакващият своя стопанин огромен лъскав джип щяха да бъдат записани в полицейския протокол като “единствените свидетели на неволното самоубийство на лицето Й. Я. в местността Юртлука над с. Лисиград.”
*
Отдели се от групата още сутринта. Не му бе по нрава чужди погледи да ровят раницата в края на ловния ден, когато се събираха на поляната до фазанарията за „глътка на крак”, преди да се качат на колите за раздяла до другата събота. Винаги бързаше да си тръгне по-напред с извинението, че е обещал на сина да му помогне за домашните, после докато оправи зайчето…
Обикновено заекът си правеше “компания” с още два, старателно натъпкани в найлон и прикрити отгоре с мърлявия анорак, вмирисан от минали години на коравясали бубешки. Вървеше му още от първите излети. Багажникът на колата се оказваше тесен, а когато запорожецът не можеше да запали в студените сутрини и безмилостно го оставяше пехотинец, стигаше до първите ниви на селото за около половин час. На връщане търсеше прякото за близкия околийски град, сваляше тежката раница в ръце и вземаше от крайния квартал автобус. Първата му работа бе да одере и закисне в голямо корито животинчетата. На другата вечер стъклата на кухнята оцеждаха до късно струйки пара - бурканите се варяха на затворено.
Тези занимания останаха далече в миналото. Сега нещата стояха много по-иначе - отдавна запорожецът отиде за старо желязо и донесе, както обичаше да казва, “най-важния долар в първоначалното натрупване на капитала”, двата фризера винаги дивяха гостите с разнообразието си, а най-пресния лов го пускаше “да си приказва с онзи, дето трябва.” Жена му рядко любопитстваше за кого е приготвил хладилната чанта, но обикновено всеки понеделник, преди да си тръгнат за столицата, като по съпружески дълг споменаваше имена, с които трябваше да се срещне през седмицата “по лични дела”: “Днес ще зарадвам Гавазов. Нали го знаеш оня, от проектантската, обещал ми е среща на самия парцел в Павлово.”
Ловът му помагаше твърде успешно при “личните дела”, но той го поддържаше преди всичко за настървение и престиж. Когато тръгнеше по синорите още в здрач, притиснал беретата под дясната мишница, събуждаше го онова гальовно чувство на сигурност и власт над живата природа, като да беше неин създател. Първият изстрел изостряше всичките сетива и караше ноздрите да се издуват широко, подобно на животните, които убиваше, а очите му да надникват в собственото му безсмъртие… В разговори на чашка обичаше да повтаря някаква своя философия, че човек, ако иска да оправдае съществуването си като пълновластен владетел на флора и фауна, трябва неминуемо да се научи да убива. Иначе не може да влияе ефективно върху равновесието сред живия свят. Често цитираше Ивайло Петров, който описвал в повестите си удоволствието от това убиване, но избягваше да се вдълбочава, защото беше чел само “Нонкината любов”, и то още като гимназист, в няколко изрезки от вестник “Народна младеж”.
Днес имаше и друг повод да се отдели от другите. Бяха му се обадили вчера по телефона, че по обед ще заседава местната поземлена комисия и ако господин депутатът намине за лов, го канят да се отбие в кметството, за да разгледат още веднъж молбата му за реституцията на Юртлука. Подмами го любезният глас от телефона и той реши, че вероятно селските първенци са вече на негова страна и най-сетне ще получи нотариално право върху тази местност.
Тръгна от София късно и почти през целия път кара на фарове, умората го превъзбуди и след като се прибра, първо реши да не ловува сутринта, а направо по обяд да иде в кметството. Но на ранина не издържа, запали джипа недоспал и без да мине покрай “мястото за явки”, за два-три часа прерови неизорания още бостан оттатък корията. На заседанието бе в уговореното време, а там вместо приказка над чаша неприврял преснак, както очакваше, най-обикновени потурнаци го унижиха, смачкаха го и преобърнаха наопаки депутатското му самочувствие.
*
След скандала в кметството се качи в колата и прашната пелена над каруцарския път се разсея едва горе, сред трошляците на хълма. От налетелия го бяс можеше да избяга само в лова, макар че слънцето вече да прехвърляше лъчите си зад върховете на дърветата и се опитваше да палне кубето на градската телевизионна кула. Искаше отново да се отдаде на онази магия, която единствена можеше да обезсили насъбралата се в главата отрова, вцепенила всичките пътища на кръвта към оскотялото му сърце.
Беше вкопчил във волана ръцете си и не даваше възможност на колата сама да избира по-удобните ленти на пътя, тя подскачаше сърдита и при всяко подаване на газта ръмжеше, като да изкаже недоволството си от незаслужения терор на своя стопанин.
”Кой бе, неговата мама, кой напоследък така ми подрежда нещата!…” Прекара през дългичкия тефтер на паметта всички свои врагове, но не можа да спре съмнението си на нито едно име. И в парламента, и в родния си град беше познат с безконфликтен характер - гледаше нещата да се уреждат по “ляпчевски”, както се шегуваше, “со кротце и со благо”, макар че всички добре познаваха лисичите му номера и го отбягваха за съвместни дела. “Чакай, чакай… За какво говорят селяндурите? Някакъв чужденец се навъртал… Ама нашенец бил, с българско име…Ха, има си хас! И вместо да попитам как звучи това българско име, аз се разгърмях по кърските кучета… Нашенец значи… Може ли да е… Симо Киров?!…”
Долови как кръвта се отлива от крайниците и ако в този момент се беше погледнал в огледалото на сенника, щеше да разбере, че плъзналата белина по лицето му ще отложи задълго тъй очакваното днес спокойствие. Връхлетелият го спомен скова цялото му тяло и го принуди рефлективно да натисне лоста на спирачките.
Симо Киров… Сики… Неразделният приятел от гимназията. Някои хубави момичета сигурно още пазят парфюма от бележките за среща, които обичаше да мушка в дъхавите им пазви: “Довечера с Дандо ще гушкаме гълъби. S. K.” Всичко в отношенията между двамата бе общо - момичетата също. Само че за дамите, терените и поканите грижа имаше Симо. Модерно беше любовните послания да се подписват с инициали на латиница и прякорът му тръгна от там, пък и “Сики” звучеше на турски авторитетно, нещо като признат любовчия. Имаше славата на побойник, безразсъден смелчага и наглец: на два пъти сграбчва младата си преподавателка по руски език и я провисва през прозореца от третия етаж на сградата. Докато тя пищеше от ужас, пренасяше я до черната дъска, целуваше я пред всички и крещеше: “Хайде, Дандо, твой ред е!” Не можа да се дипломира, защото в последния клас на гимназията го изключиха с право да се яви като частен ученик на матура, но той предпочете да доизучи другата “наука” - често мълвата в малкия град замесваше името му като платен участник в “наказателни” побоища.
Двамата “сиамци”, както понякога ги наричаха и заради физическата им прилика, една нощ извършиха “най-великото си дело” по собствените им думи. Но тъй като ставаше дума за пари, за много пари, не можаха да се разберат и среднощната им приятелска афера се оказа последна. За Дандо стана опасно, защото последва закана, а той добре познаваше силата на Симовата дума и всичко можеше да завърши точно тъй, както си го е решил. Само че и този път печелившата карта се оказа у по-добрия играч: по същото време милицията се беше разшетала да търси откраднат пистолет от управлението на горското и младият мъж не загуби нито час - “Симо Киров има два от същата марка…” Изказаха му благодарност, а приятелчето, вместо в казармата, влезе за пет години в Старозагорския…
“Сики… Не! Няма как да бъде… Нещо ми става днес, момчето отдавна разпиля костите си по италианските брегове…” Спомни си, че като студент четвърти курс слуша в една от аудиториите някакъв от външно министерство. Онзи говореше за “нерадостната съдба на изменниците на родината, отрекли се завинаги от бащиното огнище.” И даде пример с последната депеша на посолството ни в “ботуша”: в Триест, където имало лагер за бежанци от Изтока, станало сбиване, намесила се полицията и в мелето карабинер застрелял български гражданин на име Симо Киров… Клюката поговори няколко седмици, близките на момчето уверяваха, че не са чували нито да са го освобождавали, нито да е бягал от затвора, после окачиха некролог, защото от милицията им били съобщили, че техният роднина е погребан там. Скоро дойде и по-голямата новина за този край - започнали са масово да сменят турските имена, и италианската история беше забравена.
“Наистина не съм в ред. Още малко и ще започна да халюцинирам.” Пое дълбоко въздух, разкърши рамене и вече с полуусмивка, но много по-спокоен, завъртя ключа на изстиналата машина.
*
Вчера му се обадиха от полицията, че нищо повече не могат да направят “по онзи въпрос”, защото не са открили никакви следи. Ако той се съмнявал в някого, да отидел при главния да си поговорят… “Безхаберници, аз ще им върша работата…” Миналата седмица изтегли двайсет хиляди гущера за семейната почивка на Карибите, хвърли небрежно сакчето на задната седалка и намина при най-новото си откритие само за едно кафе. Момичето го задържа не повече от десетина минути, бързаше за летището да превежда на някакви испанци. Когато се върна в колата, погледът му откри само едва доловима вдлъбнатинка на мястото, където беше оставил сакчето. Някой си беше свършил работата майсторски - нито изключена аларма, нито разбита ключалка. Не беше загуба за кой знае какво притеснение, ама пък тези баламурници за какво харчат парите на данъкоплатците. И сега - “моля да съдействате на следствието”. “Аз ако знаех кой е, въобще нямаше да ви търся, отворковци, сам щях да си го накажа.”
… Прикри джипа зад високия синор на нивата така, че погледната от шосето, черната японска машина да прилича повече на прилегнала двойка биволици, отколкото на возило за лов. Нищо и никакъв баир, каменясал и сух, но по келявото му било есенес беше ударил четири. През лятото трактор го прошари на тераси, бяха решили борчета да садят, та сега дългите бразди приличаха на отпуснат пояс, скрил в дълбоките си дипли оскъдната топлина на един от последните слънчеви дни на есента.
“Това с борчетата ще се отложи, скъпи ми другарчета. Да сте ги садили досега. Отсега нататък ще имате право да садите само кипариси на собствените си гробове.” Мислите отпуснаха стегнатата му глава още с първите стъпки върху песъчливата почва. На припек, с опрени гърбове до голяма мешова гора, която заобикаляше царевичаците на Лисиград и стигаше чак до сами бреговете на желязковския язовир, тези трийсетина декара бяха оживели в сънищата. “Чудесно място за ловен дом, братче, до него голяма фазанария, ресторант за дивеч, чужденци, пари… А тия ти говорят за нотариални актове, за паша и смрадливи овце.”
Бори се година с разни диваци от поземлената комисия, носи им вода от девет дерета да докаже, че преди век и нещо на това място прадядо му е гледал пчелин и бостан. И че когато търговците на румънските чокои идвали от Силистра на път за Ески Джумая, разпускали тук за почивка и се гощавали с напращелите дини, а меда купували и отнасяли оттатък Дунава. Така малко по малко бостанджийската колиба се била превърнала в хан, известен в по-сетнешните години като Иланджи хане, по прякора на своя стопанин - Иланджи Стоян.
Никой от селото или от близкия градец не си спомняше ни хана, ни прадядото. В кръчмата се глумяха, че ако тук е било върволяк на търговци и е имало хан, все нещо и техните деди са щели да закачат, да сменят отвреме навреме ощавените си кожуси, а не да завещаят на внуците кирпичените си коптори.
“Когато руснаците в боен ред настъпили по тия места, разгърнали картите и видели, че съвсем наблизо се намира Лисиград. Зер за град ставало дума, решили точно там хем да отдъхнат, хем военен парад да направят по булевардите му, ако не срещнат съпротива. Стигнали първите къщи, надули мощно червеночелите си танкове и за секунди се оказали накрая на селото. ” Що за ебимомать тоз Лисиград , дето му е центърът, там му е и краят!” - ядосали се казаците и без да спират, дали газ за Шумен. Тъй сме се разминали с късмета да станем част от историята.” … И кръчмата се заливаше с лимонадени пръски от топлите усмивки на селските зевзеци.
*
Виж, дядо му го знаеха.
По-старите не бяха забравили високия сух мъж с лисичите очи, който в сушави години залъгваше бащите им със заеми, като им обещаваше ниски лихви и отсрочки в плащането. През есента, още преди дъждовете, когато купеният с неговите пари посев се сипнеше в хамбарите във вид на бяло брашно, лихварят пристигаше в селото с каруци и няколко брадясали гавази, нахълтваше в дворовете по пладне, докато стопаните бяха по къра да събират баберека, и огрипваше до дъно гьосовете на големите дървени сандъци. Особено си патеха бедните турци. Оставяше им само триците и една бележка: “По-добър съм и от аллаха. Имате да ми давате още.” Завъртваше разкривеното си “Я” отдолу и отпрашваше към града. На тези, които не можеха да му се наплатят с пари или брашно, им искаше ниви - високите хонорари на личния му адвокат помагаха документите да бъдат оправени за броени дни.
Не го ловеше нито съд, нито клетвите на ограбените. Когато се случваше лисиградчани да го срещнат на пазар, гледаха да го заобиколят, сбутваха се и с боязън в очите шепнеха: Яланджията. Той ги чуваше, но отминаваше нехайно, даже като научи какъв прякор са му лепнали, гордостта му набъбна погъделичкана - все пак тъкмо с това “Я” беше успял още на младини да догони славата на баща си като заможен човек.
Беше подочувал от майка си за бащините далавери с власите, ала освен тънкото сметкаджийство и лихварския хайдутлук, комай друго не беше наследил, ако не се смята една дървена пирографирана кутия с няколкостотин златни леи.
Веднъж бащата каза, че излиза на среща с приятели за няколко часа и повече не се върна. На другия ден полицаи донесоха посинялото му тяло, овчари го били намерили в делиорманските гори пребит. Тършуваха после къщата повече от час. Политика ли, пари ли, никой нищо не разбра. Кутийката с румънските жълтици си имаше тайник - стар алков зад димящото кандило, та си остана непокътната, единствена закрила и опора на осиротелите майка и син.
*
Когато комунистите дойдоха да управляват и започнаха да строят язовири, заприщиха един на няколко километра от града, който през пролетта хващаше снежните води от горските хълмове, а през есента обилните дъждове по тези места често го пълнеха до самия преливник.
Яланджията отказа държавна работа. След като прежали кооперирането на земята, купи от един гостуващ немски цирк стар бракуван фургон и го довлече с бог знае откъде взет “Зетор” досами брега на язовира. Качи на четири железни колчета скара, събра под навес изоставения от строителите на стената дървен кофраж и започна да пече риба. С председателя на “Наркооп” стъкмиха договорчето така, че да не дразни завистниците - само 25 на сто от печалбата за него, но скоро цифрите се обърнаха, защото кооперацията много-много не й беше до това да брои рибите в язовира, пък и шефът й често наминаваше насам ей тъй, за шише бира с мезенце.
Новите властници добре знаеха кой е Яланджията, “нищожен остатък с дребнособственически интереси”, и не го долюбваха, та на няколко пъти го привикваха с последно предупреждение да махне фургона, тъй като времето на частното и въобще на капиталистическия начин на живот вече било безвъзвратно минало. До момента, когато дойде едно високо началство от столицата и заяви на провинцията, че му се е прияло шаран под керемида. След два дена началството си отиде с дузина бутилки керацуда, торба очистен и осолен шаран и с обещанието пред другаря Яланджиев, че никой няма да пипа фургона му.
Така и стана.
На стари години Яланджията забитува като човек на новата власт. Общинарите замениха циркаджийския фургон с двуетажна сглобяема къща от Брацигово, прекараха ток, обзаведоха я със скъпа мебел, от пловдивското изложение директно закотвиха пред нея четириместна моторница, полска направа.
И работата потръгна.
Заприиждаха все по-подбрани гости. Попрегърбеният вече домакин притичваше пред всяка пристигнала кола, отваряше вратата й с поклон и с оголени от лоена усмивка ченета подканваше: “Хайде, дами и господа, че шаранчето ожадня.” Никой не се сърдеше на това “дами и господа”, пък и той така го изричаше, че гостите започваха да се усещат като мисионери на някакъв непознат, но със сигурност богат и благороден свят. А когато се обръщаха към него, си го наричаха по тяхному “другарю Яланджиев”, зер не се знаеше точно кому и колко е по-близък. Често го търсеха и обикновени работници от порцелановата фабрика, от метесето, чиновници и учители със съвсем делнични грижи: било то за работа, за отлагане от войниклък, за характеристика на детето или пък, най-често, за пет-шест ара от общинската земя, която да превърнат в лозенце с малка барачка. “Лаф няма, бе джанъм, кога е отказвал Ялана, ще говоря с Иванов…” И между другото поставяше и своето си условие: “Ама в общината… тъй без нищо… той пък на другия етаж трябва да почука…” Хората си знаеха и без неговото усукване, но напомняше за всеки случай, да не си мислят, че тази работа е толкова лесна…
Яланджията /точното му име се знаеше само в общинския регистър, за кварталния отговорник не беше много сигурно/ се прочу сред местните рибари и със свежата стръв, която той продаваше на парче. Още по времето на фургончето, с помощта на двама авери измъкна среднощ от краварника на лисиградското ТКЗС голяма четиритонна цистерна за вода, подложи й колесник от задницата на каруца, закачи я за служебната “Победа”, дар от новите му благодетели, и я замъкна до язовира. Резнаха му я надлъж и се получиха две широки щерни, достатъчни за развъждането на няколкостотин дребни рибета, които рибарите купуваха според мераците си като стръв за едър улов. Особено ги търсеха преди да тръгнат за сом към по-големия язовир в съседната околия.
Гаранция за високото качество на стоката беше самият производител: преди да насипе в торбата рибетата, той винаги бръкваше в канчока, изваждаше едно, проследяваше няколко секунди акробатическите му упражнения и с почти канибалско пламъче в лисичите си очи, пред гнусливия поглед на мющерията, го хвърляше несдъвкано в гърлото си: “С такова мезе и крокодил ще излъжеш!” Да се храни със сурова риба не бяха го виждали, но човек, наблюдавал тази “реклама в действие”, можеше да си помисли и това.
Така беше и с посрещането на “гостите” - той никога не се интересуваше от състава на компаниите, не търсеше познанство с жените, нито пък разпитваше кои са и с какво се занимават. За него беше важно само едно - когато на сутринта, след поредното “соаре”, си тръгнат леко неразположени и с очи на смъмрени гимназистки, той да намери полагащия му се плик върху кутията на старото “Ботев”-че в уютния хол на кокетната брациговка. Често до плика се кипреха и две-три “Столичная” като аванс за следващото гости. После идваше за около два часа не толкова приятната процедура с чистенето, прането на чаршафи и забравено бельо, чиниите, чашите.
Толкоз.
Оттук насетне Яланджията не помнеше нищо. И да го запиташе някой “Абе, Ялан, кои шефове бяха снощи с комсомолките при тебе?”, той се правеше на ударен, примигваше срещу сутрешните лъчи и съвсем кротко отпращаше въпроса чак на отсрещния бряг на язовира: “Ти за внука ли говориш? Нали сега е модерно да се учат мотори и автомобили да карат, имали извънградско, та младежът намина с инструктора си да ме нагледа, зер името ми носи .” Това му беше отговорът за целия ден. Ей заради тази негова непробивност го тачеха най-палавите големци, носеха му пликове и житейска сигурност и се пазеха от инфекция, недай боже…
Самотата го беше превърнала в язовец. Излизаше на припек пред дупката си колкото “клиентите” му да знаят, че къщата не е празна. Криеше се не от хората, а от собственото си минало, от стария Иланджи Стоян, който като че ли можеше да изникне някоя вечер от глъбините на язовира и да го притисне до щерните с рибетата: “Хей, сине, ти какво, комунист ли си станал?!” Доскоро в сънищата идваше и жена му, дъщеря на варджия от капанските села, но не си спомняше да му е казвала нещо. Навремето тя не можа да свикне с живота си във фургона, запиля се някъде по родопските мини заедно с поотрасналия вече Петко и повече не се видяха. Когато след години синът се завърна източен, но слабоват и бледичък от мръсния въздух в миньорските общежития, Ялана се пооживи, но за кратко. Синът не прояви интерес към занятията на баща си и се хвана с някаква далавера със стари монети.
*
… Преди да тръгне по прясната угар, Данко Яланджиев приседна върху позасъхнало вече коренище, неприбрано след скорошното риголване, избра две белгийски гилзи от поясока, останали от последната му командировка в Брюксел, и зареди цевите на пречупената берета. Когато вдигна пушката и присви очи за пробен прицел, усети някаква несигурност, която идваше от лекия трепет на тренираните в годините ръце. “Хайде, хайде, дай мъжката, не се връзвай на тия калпаци…” Отметна назад глава и мислите го върнаха отново към случилото се преди час. “И ще има сега да хихикат и да ме разнасят чак до София…”
Поземлената комисия се инатеше и не отстъпваше от мнението си, че Юртлука е общинска мера. Когато ликвидирали текезесето, наистина били намерили документи за пет декара на името на дядо му, но те били долу, в “Дълбокото”, под турските гробища, където бе тухларницата преди да пресъхне реката.
- За тях няма да имаш проблем, ще ги оправим. Мястото не е лошо, ако рекичката тръгне пак, може и бахча да стане.
- Ние нещо не се разбираме, май… Тухларницата я знам. Аз ви говоря за Юртлука, за бостана на моя прадядо!
- За какъв бостан говориш, господине, де се е чуло на такава чука дини да растат, с триста зора миналата година го риголвахме. Пък ако е имало нявгаш хан, както казваш, два камъка барем един върху друг да са останали. То си е селска мера от турско, хората водят овцете си да ги понапекат на слънце есенес, докато дойде Димитровден.
- И бостан е имало, и хан е имало. Ама то след вас, комунистите, само пустош…
- Да те пита човек, като е така, защо дядо ти или баща ти не са го наследили с документ?
- Защото като партизани сте горили всички документи за собственост. Вие какво искате сега - да поставя утре въпроса пред парламента, да тръгнат едни комисии и да ви изфъчкат всичките. Така ли да направим?!
- Какво ще направиш ти, си е твоя работа. Нашата работа е да пазим земята на селяните. Слушай добре сега: ще се помъчим да ти помогнем. Ще отсечем от Юртлука пет декара и ще ти ги дадем срещу парчето в “Дълбокото”. Замянка, законът го позволява. А останалото общината ще продаде, и то доста скъпо, защото е до железница и междуградски път. Това ще кажем на твоите комисии, когато дойдат. Даже и още - че вече си имаме и мющерия. Наскоро един чужденец с нашенски произход огледа това място, хареса го и предложи добри пари. Ако ли не - ще го засадим с борчета, важното е да е от полза за селото.
Такъв тон от тези ямурлуци, които още не бяха си изчистили галошите от оборските фъшкии, депутатът не очакваше. Това ли са хората, които всяка събота, когато го срещаха по нивите, чинно го поздравяваха и му пожелаваха “на слука”?!
- Каква замянка, бе! И какви закони! Ей го на! Законът е пред вас! Аз правя законите! И ако трябва, този ще го променя, ще направя нов, но земята на родния ми прадядо Иланджи Стоян ще си върна! Става ли ви ясно?!
- Господине, Иланджи хане никога не е бил тук. Имало е хан, ама на Илчов баир, над пътя за Шумен. Заради многото змии по тези места го нарекли “Иланджи”. Прадядо ти не знаем как се е казвал, но дядо ти го помним - Яланджията. Сега на тебе става ли ти ясно?
И преди това знаеше разликата между турските думи “илан” и “ялан” /първата означаваше змия, втората - лъжа/, но се правеше, че не разбира смисъла на фамилния прякор…
Тук депутатът не издържа. Не толкова заради разкритието - той много добре познаваше въздуха на тази история, защото сам си я беше стъкмил. Вбеси го собствената му грешка. Една буквичка! Една дребосъчена, крива, смахната като стълба с едно заковано на сикиме стъпало буквичка!.. “И”! Как не беше се сетил, а имаше име на човек, който не забравя да си върже опинците!
Взе си раницата, изправи се морав пред масата, около която се бяха настанили членовете на комисията, и опря ръце върху захабения й плот: “Лъжците сте вие, господа!” Така, стиснал с две ръце дъската, почувства се като пред трибуната в парламента: високо, непоклатимо, юначно… И също както правеше там, разцепи застоялия въздух с изпъната дясна ръка. Кресчендото му заостри вниманието на задрямалата глутница кучета пред кметството и тя предохранително зае позиция до отсрещния плет.
И тук се случи нещото, което хич не беше за пред “народно събрание” /така викаха на кметството/.
Депутатът Данко Яланджиев с нервен замах посегна към ъгъла на стаята, където като часови стоеше изправената му надцевка, дръпна я за ремъка и изхвърча навън. Никой не разбра кое беше по-първо - изстрелът или предсмъртният вой на кучето. Когато членовете на комисията наизскочиха пред отворения прозорец, песът вече провлачваше накъсаните си вътрешности по гъстата пепел, която бързо потъмняваше от напоилата я кръв, другите кучета бяха взели преднина с уплашен лай, а самият господин Яланджиев се целеше с италианката си право в малката, любопитна все още група на селските правораздаватели. “Ей така трябва да ви чистим, ясно ли ви е?! До плетовете! Като кучета!” Брадата му се мокреше от потеклата лигоч, която вече бе лъснала изящната ложа на скъпото оръжие.
Заседателите си спомниха как през март деветдесета в новините по телевизията предаваха митинг и една дебела столична артистка съскаше от трибуната пред тълпата: “Ние искаме всички комунисти да бъдат изправени до стената! До стената! Всички, до един!” Чаушеску вече го бяха изправили неговите хора до една стена, заедно с бабичката му, и селяните се бяха стреснали, че столичната госпожа може и да не прави театро… Само че оная не държеше нищо, а в ръцете на господин депутата едно към едно се виждаше насочена пушка, макар и с един патрон, защото първият беше посрещнат от измършавялото телце на клетото куче.
Яланджиев не беше сигурен докъде можеше да стигне, ако в този момент досами окупирания прозорец на кметския наместник не се сипна отнякъде Юсуф, ходжата на Лисиград, признат от кръчмата за селския мъдрец. Когато го извикали да го “възраждат”, го попитали какво ново име си е избрал. “Ами… Суфокъл “, рекъл им старецът. “Казва се Софокъл, драги, ама то не е българско име!” Погледнал ги учудено: “Анджак, де, защото и аз не съм българин…”
- Айде, какво чакате, бе джанъм, не виждате ли чифтето, вдигайте ръце и се предавайте! Човекът зор има, живота ви иска.
И членовете на земеделската комисия наистина уплашено, но високо вдигнаха ръцете си.
- А ти, ефенди, почакай малко, то при такива случаи се чете молитва. Ама първом да ти кажа, ти май нещо си янлъш. В туй село нивгаш не е имало ни комунизи, ни фашизи, ни ингилизи. Малко след Девети крихме по къщите харамията Гаджовски, милицията го гонеше и ние мислехме, че е от новите партизани. Той сетне се оказа черноборсаджия… Семето, човече. Всичко е до семето. Каквото го посееш, такова никне - сладко, пиперлия, горчиво, стипчаво… Пък тебе като те гледам, приличаш ми на Яланджи Йордан. Или не познах, а? Ти ли си неговия внук, дето те приказват нашите. Голям човек си бил, аферим! И дядо ти добър човек беше, рааметлията, по-добър и от аллаха…
Докато Юсуф каканижеше строфи от Корана, пушката беше свалена, скършена в приклада и хвърлена отзад при раницата. Вече над стъклото, през шума на мотора, разкритият ябанджия опъна червена шия към стареца:
- Турчине, не знам дали втория път ще можеш да си изкараш речта докрай…
- То туй никой не го знае, чоджум, божа работа.
Кучетата съпроводиха автомобила с победоносен лай, а поземлената комисия остана още минута с вдигнати към олющения таван ръце, респектирана от авторитетното представителство на демократична България.
*
Допреди Десети ноември в паспорта грееше фамилията на починалия му дядо. Твърде рано стана това, Данко току прохождаше към кандидат-студентските изпити. Тогава смени и бащиното си име - и него взе от дядо си “в заем”, както се шегуваше с най-близките си. Наложило му се. Бащата Петко го бяха хванали да търгува валута и прекара две години зад решетките, таксуван като “политически”. С помощта на дядовите си хора в общината Данко заяви в декларация, че няма нищо общо с баща си и така получи новия си паспорт - Данко Йорданов Яланджиев, а заедно с него и студентската си книжка в Икономическия. Петко си почина сам, жена му се разведе, докато той тракаше зъби в предварителното следствие. Гърдите му бяха отслабнали в затвора и не издържаха още на първата пневмония. Погребаха го съседите - младият инспектор в данъчната служба на градския народен съвет не можеше да компрометира името си с народния враг, пък макар и ако това да се случи на градското гробище.
Кой ти е мислел, че ще има Десети ноември, че малко след тази дата бащата, макар и посмъртно, ще бъде обявен за активист от съпротивата срещу комунизма; че ще има камъне и дърве по прозорците на “червените боклуци”; че оня, който най-високо скочи на митинга и най-високо кресне “Долу-у-у-у-у!”, ще стане депутат във Великото, а после и член на най-новата и най-демократичната партия… Че тази партия с мощна нейна и чужда гръд ще защитава сметките на своите членове, всички до един дисиденти, със сини мартенички на ревера… И че тези хора първи, доста преди кредитните, ще се събудят една сутрин милионери от реституцията, пък сетне и мултимилионери от приватизацията… И най-важното - че всеки от тях ще има доживотно чисто изпрана съвест за разпиляната държавица…
От сладки по-сладки неща, ама кой ти е мислел!
Данко не се остави дълго време в плен на бъркотията и бързо се окопити - предприемчивият нюх на дядото отново довея миризма на живо месо и той пресметливо взе мерки. Първо - отново името: от днес вече ще бъде Данко Петков Йорданов. Никакъв Яланджиев, който да напомня за въртиопашката на старата власт, слава Богу, отдавна преселен в по-добрия свят. От днес - син на репресирания от комунистическия режим политзатворник Петко Йорданов. Второ - да напусне данъчната служба и да обяви пред вестниците, че там е бил уволняван многократно като син на баща си. Трето - да се нареди на опашка за обезщетенията, отпускани за новите активни борци и за техните наследници не толкова заради парите, а защото тези списъци всъщност ще бъдат първообразите на първите демократични предизборни листи…
Лесно му се удадоха и другите сделки с новия живот: бизнеса със старо желязо, безоблачното присвояване на брациговската къща като наследствена от дядо му Йордан и превръщането й в триетажен хотел, приватизацията на язовира, бензиностанциите. Освен наследените от дядо си в няколко съседни села ниви, успя да вземе и четири декара, определени за разширение на градското гробище, та се наложи вечното селище на баща му да мръдне в друга посока, досами погребите на новия газопровод. Още с неоформени документи, само след два месеца доскорошният трънясал гробищен парцел придоби лъскавия образ на голяма стъклена оранжерия за цветя.
С годините Данко усети, че постулатът “Времето е наше!” от доскорошните митинги не е празна игрословица. Докато човек е в голямата политика, не може да се мота само с някакво язовирче и хотелче за нуждите на местните тираджийки. Цървуланите днес никой не ги тачи, нагоре избутват имащите, да не крадат… Рейтинг, както викат сега, рейтинг трябва да се вдига! Вярно, железата носят стабилни пари, бензиностанциите също, но тези пари трябва да се влагат в нещо още по-грандиозно.
Така една неделна привечер, на връщане от Лисиград, спря джипа на Юртлука, двойка фазани литнаха със свистене на изстрел пред него и идеята му подсвирна неканена, докато прибираше в раницата една от улучените птици: “Тук ще строя! И никой няма да ме спре! Ловен туризъм, моето бъдеще е там. Първо мястото, после и гората…”
Беше по времето, когато вестниците се надпреварваха да избират “личността на века “, а държавата реши да подпомогне възторга, като прибере още няколко милиона от окъсаното си население чрез смяна на паспортите. “Данко Петков си свърши нелошо работата, сега е ред пак на Данко Яланджиев, нещата се позабравиха вече. Пък и колко му е да изясня, че човек трябва да почита фамилията на дедите!” Чувал беше за Иланджи хан, дядо му беше поразказал нещичко и за потайния достлук на своя баща с власите и не му се стори нечестно да потърси малка услуга от въображението си.
Именно тук дойде катастрофата с пренебрегнатото “И”, което приличаше на изкилиферчена стълба, но с неподозирана сила го просна днес в пепелта пред очите на селските дриплювци.
*
Не беше хапвал нищо от сутринта и старата язва сърдито му напомни за скорошните му преживявания - след нервни сблъсъци тя първа се обаждаше. При всеки пристъп киселините изригваха чак до глътката, после пълнеха устата му и това го принуждаваше да криви в болезнена гримаса лицето. Без да спира за по-сериозна закуска, намери в джоба на винтягата забравена “морена”, но може би от фъстъците киселото го стегна още повече.
Трети час охлузваше ботуши по острите чимове и умората от дългото ходене започна да прегъва коленете. Току си науми да отбие от широките бразди и да тръгне към колата, когато на двайсетина метра от него се вдигна едро белезникаво кълбо и със спокойни отскоци набра преднина. Познатото усещане го прикова на място. За прицелване не губеше време - нужна му беше само секунда да покрие бягащото отпред петно. Заекът се преметна тежко, сякаш се препъна, и утихна. Яланджиев издуха по навик дулото да не набира нагар и едва тогава направи първата крачка. Това не очакваше - животинчето изостри уши и закуцука с провиснал преден крак. Не се беше случвало досега на ловеца от толкова близо да изпусне - никакви храсти наоколо, никакво чупване встрани. Прецени, че е рано за втория патрон - заекът направи няколко криволици и отново утихна в малък валог. Види се, оловните зърна не бяха попаднали само в крака. Тук-там буците се бяха рохнали от червена следа.
Човек и животно се задебнаха. Сети се за лудогорското си гонче, което през зимата затри с бренеке. Провинението му бе, че докато той чакаше викачите да изкарат глигана от преспите до корията, псето потърси любовта на ирландския сетер на политическия му опонент Захариев от социалдемократическата. “Де да беше сега тука ниедната му мъстия…”
На всяка човешка крачка ранената живинка правеше метър, така че разстоянието между двамата си оставаше долу-горе едно и също. Крачка - метър, крачка - метър…
Ако стреляше пак, сачмите щяха да го направят на дреп, а бе нарочил днешния лов за земеделския министър. Без да гледа къде стъпва, повдигна крак за следващата крачка и усети, че се е закачил за извадено от трактора рошаво коренище. Приведе се да го освободи и в този миг страхотна сила го блъсна в тила.
Не чу гърмеж, а само секунден писък на поставена в главата му гигантска сирена…
Парчета от човешка плът и кости се разпиляха над сивата угар.
*
… Нямаше никаква бяла пелена, нямаше го и онзи въртоп с устата на златиста небесна фуния, който завихрял и отнасял душите на всякакви земни твари нагоре към вечното. Простичко, като наяве, към него запристъпваха най-близките му хора и сякаш искаха да го доближат и да приседнат за свиждане, но гъстите локви кръв ги държаха прави и строги, мълчаливо отправили упрек към проснатия в прясната угар ловец. Ето го дядо Йордан… майка му … Баща му Петко стоеше по-встрани, със същата кенарена риза с подвити ръкави - така, както го запомни след връщането му от затвора. Беше ходил на гроба му само веднъж - когато оглеждаше мястото за бъдещата си оранжерия. Не купи цветя, видяха му се скъпи, само го преля с плоско посребрено юзче, което носеше винаги във вътрешния джоб на черното си кожено яке. “Ще ти сложа от моите, тате, първите ще нарека за тебе…” После така и забрави, улисан в новия си бизнес зад граница. Сега бащата гледаше първородния си син разбиращо и опрощаващо - като онзи отец от библейските притчи, усетил собствената си вина за зачеването и възмъжаването на своята рожба-отцеубийца.
Най-питащи и тъжни му се сториха очите на стария. “Така е, дядо… точно така стана… аз разбрах, че ме видя… но и ти нищо не направи, за да се спасиш…” Един ден от последната пролет на гимназията придума дядо си да направят купон с приятели в къщата при язовира. Яланджията налови едри шарани, захлупи ги с керемида на скарата, вечерта почерпи с водка и бира младежите и уморен, но радостен заради порасналия внук, заспа в неговата си стая на горния етаж.
Непоносимо задавяне го събуди среднощ. То не беше и събуждане, а по-скоро потъване в кошмара на ставащото между четирите стени на малката стая. В просъница се опитваше да стане и да си поеме дъх, но усети краката си вързани, а дробовете смазани от огромна тежест, която не му позволяваше нито да мръдне, нито да произнесе звук. Когато отвори очи, срещна изкривеното лице на момче, седнало върху гърдите му. С едната си ръка натискаше главата, а другата си беше пъхнало дълбоко в устата и сигурно стигаше началото на гръкляна, защото хриповете на стареца оставаха затворени и приличаха повече на животински кикот.
Страшна болка на педя от адамовата ябълка го изхвърли високо над леглото, но якият голобрад мъж набързо зае старата си поза, посегна към малко легенче на пода, където се гънеха някакви живинки, внимателно подбра една и я затъкна в гърлото на нещастника. После пак и пак… “Няма лошо, деде, те са си твоите рибета, нали обичаш да си ги гълташ суровички и пресни. И по-тихичко, че долу се гушкат гълъби.” Бликналата от устата му кръв заля брадата, после гърдите и през жилавите китки на госта потече към смачканите чаршафи. Преди следващата болка жертвата усети леко омайване, главата използва охлабената за миг примка и клюмна на една страна.
Точно в този момент срещна очите на внука, който стоеше изправен на метър от леглото. На оскъдната светлина лицето му изглеждаше смутено и бледо, а в една от провисналите му надолу ръце леко се люлееше, като кандило на опело, черна найлонова торбичка с някаква ръбеста кутийка вътре. Пирографираната кутия с румънските жълтици, която толкова години беше кътал от гладни погледи зад една от накованите дъски на ламперията в коридора на брациговката… Веднъж Данко го подпита за “едното време”, старият се бе поразтопил и стана дума за парите, но нищо повече.
Яланджията разбра, че този час му е последният. “Виждаш ли го ти, запомнило е лисичето… Че как иначе… Няма да поникне по-далече от семето, я!” Отпусна измършавялото си тяло и без каквато и да е съпротива се остави на властта на смъртните болки. Издъхна едва призори.
Никой и не помисли за аутопсия, когато го намериха подгизнал в кръв, а “без видими белези на насилие”. В местната поликлиника знаеха за стомашните му проблеми и не беше трудно за дежурния лекар да “открие” диагнозата: спукана язва с масивен кръвоизлив. И тъй като живееше сам…
Погребаха го с речи, като човек, “заслужил за социалистическото добруване на лудогорския край.” Макар и да не беше член на партията, забучиха над гроба му и дървения конус с петолъчката.
Данко нямаше повод за притеснение. Дори и да бяха направили аутопсия и намереха в хранопровода и стомаха рибетата с пъхнатите в коремчетата им остри триглави въдички за сом, нищо по-лесно за следователите да стъкмят протокола си. Че кой не знаеше номера на Яланджията, когато продаваше стръв на най-заклетите рибари - гълташе едно-две от най-пъргавите и хвалеше стоката си, която и крокодил може да хване. Е, какво, сега пък е сгрешил човекът и нагълтал приготвената за ранина стръв заедно с кукичките, или пък просто старецът си е избрал такава смърт, живее ли се вечно като скот… Данко дори усещаше известна гордост, че сам измисли и организира цялата тази умна работа.
. . .Сега, с отнесена от собствената му пушка и разпиляна на дрипави парчета глава, гимназистът Данко питаше дядо си защо в онази нощ не се опитал да се защити, а се е подчинил на жестокостта на двете момчета. Ялана нямаше как да отговори на любимия си внук - целият хранопровод и болния му стомах бяха разкъсани от острите шипове на триглавите въдици. Мълчаливо се обърна и се загуби в настъпващия здрач…
*
Тялото на депутата бе намерено привечер от местния чобанин Али.
Прехвърляше стотината овце през Юртлука към селото, когато първо забеляза колата, а малко по-нататък, по средата на една от дълбоките риголвани бразди, и полегналия ловец. Ловецът се беше срутил по корем, с протегнати напред ръце, като че аха да хване застиналия на три метра от него голям сив заек. Али побутна животното, но то се бе вдървило и празните му очи бяха оцъклени в ужас от насоченото срещу него дуло на пушката.
Турчинът направи крачка към потъналия в кръв човек и долови тиха въздишка, като че падналият в браздата се кротваше в леглото си преди почивка след добре свършена работа. “Аллах, няма по-добър от тебе, човекът е жив!” Али не можеше още да знае, че тази въздишка беше единствената дума от последната среща между дядото и наследилия го внук.
*
… Синът, записал преди месец пети семестър в частен американски колеж, пристигна още на следващия ден. Заедно с него бе и майка му, заминала за няколко дни в далечната държава да уреди някои предварителни плащания на студента. Бяха се разбрали с Данко да се срещнат направо на Карибите за плануваната почивка. Тя добре познаваше ловното настървение на съпруга си и беше уверена в заключението на съдебна медицина и на следствието: “Без видими следи на насилие или отбрана… Неволно произведен изстрел от собствената пушка на потърпевшия след спъването му в коренище, вероятно предшествано от гонитба на ранен заек…” Помоли да не я измъчват с нова експертиза от столицата, какъвто бе редът при такива случаи с “ВИП” личности. “Знаех, че някога ще свърши точно тъй… той нямаше насита… искаше да сложи в раницата всичкото диво на Делиормана…”
Македонката не даде и дума да се изрече за пренасянето на тленните останки в столицата, където от близо три години си бяха построили голяма къща в Павлово. “Ще го погребем тук. Баща му е тук, дядо му. Редом с тях…”
*
… Тялото на покойника бе положено в луксозната кола, единствена свидетелка на случилото се .
Когато шествието от черни лимузини се източи от площада пред културния дом и пое към гробището, добре облечен сухичък мъж към четиридесетте отби на тротоара току пред паметника на опълченците износена военна джипка, и без да слиза, свали скъпия си кожен каскет, прикривайки с него увисналия върху гърдите му дълъг жълт синджир. После се прекръсти, сключи вежди над черните очила и замърмори, като да четеше молитва за минаващия покрай него смъртник.
“Сори, Дандо… Дългът си е дълг, трябваше да го платиш. Още чувам хвалбите ти: “Браво, Сики! Чак в белия му дроб ги затъкна!” Браво, пък… Отиде да пееш соло на ченгетата. Е, от пандиза нямаше как да ти взема поръчката, чаках да дойде време сам да се поръчаш.”
Изплю изгубилата вече вкус дъвка и през стиснати челюсти продължи безгласния монолог:
„Научил си се от новите как се предплаща тази услуга - самотно сакче със зелени в джипа… Мерси! Петнайсет за мене и пет за протокола. Иначе как щяха да запишат като „мерцедеска на пушките” моята рязана туловка… Взех ти с десет по-малко от тарифата, Сикито е готин приятел. Само че сега времето е друго, нали ме разбираш… На „Юртлука” ще строя аз. „Юртлука” е голямо рибе за твоето гърло, задави се още с първата въдичка… Ако е рекъл Сики - ще строя с твоите пари. Така е - някои дългове се изплащат с голяма лихва… Сега си пътувай, копеле! И много здраве на дядката.”
Последните думи непознатият мъж изрече високо, източил бръсната глава над сваленото стъкло, като че искаше да се увери дали уважаваният пътник е чул приятелската му проповед:
„Ама гледай бе, гледай от тия джипове какви катафалки излязоха, а? Да ти е кеф!”
Дългата процесия тържествено отмина и се източи по калдъръмения път към широката километър оранжерия, бухнала празнично цветното си богатство за траурната среща със своя стопанин.
(Новелата е част от сборника на автора „Стръв”, изд. „ИМН”, 2006 г.)
