Пелин Пелинов

Разказ из цикъла “Щрихи към портретите”

Излизането на султанския ферман на 28 февруари 1870 г. (ст. стил) за отделянето на Българската църква от гръцката Патриаршия и за създаването на независима Екзархия беше една голяма победа на цариградските българи. Тя се дължеше на дългогодишната борба на тези богати и будни сънародници, а така също и на благосклонното отношение на великия везир Мехмед Емин Али паша (1815 - 1871).

Проектът за фермана е написан от Гаврил Кръстевич - юрист, френски възпитаник, който по-късно, след Освобождението, става губернатор на Източна Румелия.

След публикуването на фермана, на султана и на Великия везир бил поднесен благодарствен адрес, изписан върху пергамент и украсен със злато, подписан от владиката Иларион Макариополски за българския привременен съвет, като израз на спонтанната радост и благодарност за създаването на Българската екзархия.

Въпреки че по това време не е имало телеграфни агенции, нито радио и телевизия, вестта за създаването на Българска екзархия се разпространила чрез църквите в цяла България.

Тази вест стигнала и до Браила, където предната година било учредено Българското книжовно дружество. Васил Д. Стоянов от Жеравна, който бил избран на Учредителното събрание за деловодител на дружеството и редактор на “Периодично списание”, решил, че след фермана е задухал благоприятен за българите вятър.

И като делови характер веднага решил да се възползва от този вятър. Подобно на цариградските българи, написал благодарствено писмо до султан Абдул Азис и до великия везир Али паша, с което им благодарил за Екзархията и им предложил да одобрят и Българското книжовно дружество. Така той искал да легализира дружеството и да го премести в Българско.

Писмото било написано на турски, в изискана верноподанически стил и подписано лично от него, тъй като председателят Марин Дринов отсъствал от Браила. Разбира се това писмо не било на пергамент и нямало златна украса, като писмото на цариградските българи, защото било важно неговото съдържание, а не външният му вид. Седмица след изпращането на писмото, той отишъл в Букурещ и занесъл копие от същото на Любен Каравелов, с молба да го публикува във в-к “Свобода”.

Каравелов прочел писмото и настръхнал като че ли бил ухапан от пепелянка.
- Кой написа това писмо? - попитал той като едва сдържал своя гняв.
- Аз! - с гордо самочувствие отговорил Васил Стоянов и посочил с пръст гърдите си.
- Г-н Марин Дринов знае ли за него?
- Още не, защото отсъства от Браила, но като се върне веднага ще го запозная!
- Кой ти даде акъл да съчиниш този пасквил? - повишил тон редакторът на “Свобода”, защото не можел повече да се сдържа.
- Защо наричаш писмото ми “пасквил”? - засегнал се Васил Стоянов, изправил се и пристъпил към Каравелова, за да си вземе писмото.
- А как да го нарека, като то е по-долно и от пасквил? Ти не си българин, а жалък… потурнак! Само един потурнак може да напише такава глупост! Това не е благодарствено писмо, а предателство, най-долно предателство към поробения български народ! - започнал да ругае Каравелов, готов да му зашлеви и няколко плесници.

В това време в редакционната стая влязъл помощникът на Каравелов - Христо Ботйов, с няколко шпалти от новия брой на “Свобода”, и Каравелов веднага се обърнал към него:
- Познаваш ли този господин?
- Много добре! - отговорил Ботйов.
- Виж какво е написал! - подал му той копието на благодарственото писмо.

Христо Ботйов хвърлил бегъл поглед на писмото и веднага разбрал неговия смисъл. И преди да го е прочел докрай, Каравелов му казал:

- Господинът иска да го напечатим в нашия вестник!
- Смятам, че това е невъзможно! - отсякъл Ботйов и като погледнал кръвнишки към Стоянов, добавил: - Сега ние сме длъжни да се противопоставяме всячески на турската власт, а не да и се подмазваме с жалки гьотверени. А това писмо е чисто подмазване!
- Кой сте вие господине, че давате такава некомпетентна оценка!?- пристъпил към него засегнатият, готов да му нанесе няколко юмрука в мордата.
- Христо Ботйов се казвам! - отговорил му младият помощник на Каравелов, също тъй готов да пусне в действие своите юмруци.

Васил Стоянов усетил тази готовност, спрял се и решил да го уязви с думи:
- Вие ли сте онзи Христо Ботйов, който доскоро беше затворен във Фокшанския кауш за кражба?
- Същият, но не съм бил там заради кражба, а за политика! Аз съм революционер, господине, а не крадец! И като такъв не мога да се съглася да бъде публикувано това ибрикчийски писмо във вестника! И няма да се съглася! - отново безцеремонно отсякъл редакторът.
- Глупав революционер! - кипнал уредникът на Дружеството и веднага добавил: - Ако бяхте умен политик, щяхте да се договедите, че това писмо преследва велика цел - да подтикне султана и неговия везир да признаят нашето Книжовно дружество и да го допусне в Българско, както сториха с Екзархията. Но, за да се разбере тази цел, е необходимо образование и пипе в главата, каквото вие и двамата нямате! Сбогом! - казал той и без да си вземе копието на писмото, тръгнал към изхода на редакционната стая.

- А образованието, което вие имате, господине, не струва и една лула тютюн, щом можете да изхрачите такъв пасквил. Ще ви кажа нещо сега, което искам да запомните веднъж завинаги: - Свободата не ще Екзарх, иска Караджата! - изрекъл Каравелов крилатата фраза, която е жива и до днес и която е повтаряна от всички автори, писали за Освобождението на България от турско иго.

- Вие, господа, сте лекомислени престъпници! - спрял се на вратата Васил Стоянов. - С тая бунтарска линия, която изповядвате, сами вкарвате вълка в кошарата! - изрекъл той друга крилата фраза и заключил: - Затова дълго, много дълго ще живеете в чужбина. И един ден историята ще ви осъди!

И излязъл от редакционната стая на в-к “Свобода”.

- А теб историята вече те е осъдила! - викнал подире му Каравелов, за да го чуе през отворената врата. След това тихо казал на Ботйов: - Потурнаците по-страшни и от самите турци!
В следващите си броеве в-к “Свобода” започва да сипе огън и жупел срещу Васил Д. Стоянов и го принудили да подаде оставка от длъжността уредник на Книжовното дружество и от списанието на същото, на която длъжност бил избран с участието на същия Любен Каравелов.

Но създаденото от Васил Стоянов Българско книжовно дружество и “Периодично списание” оцеляват и съществуват и до днес. Недопустимият компромис, който той направил, не дал очакваните резултати. Турските управници не легализирали Българското книжовно дружество и не допуснали то да се премести в Българско. Чак след Освобождението Дружеството напуска Браила и се премества в София, което показва, че бунтарите са били прави…