Георги Н. Николов

С тези кратки редове бих искал да си спомним за Борис Смилев - поет, неспокоен дух, пътник по света… просто българин. Който, макар и американски поданик, се връща в родината, на борда на кораба „Lusitania”. За да се запише доброволец в Балканската война. И да намери ранната си смърт на 22 март 1913 г., в престрелка между наши и турски солдати, при село Кючук Сандъкли…

Иначе, одисеята на Смилев не е „традиционна” за общия емиграционен поток, тръгнал към разни краища на света в края на ХІХ - началото на ХХ в. Данни за него черпим от сп. „Бисери”, № 20 на същата фатална 1913 г. По страниците му научаваме, че е роден през 1886 г. на борда на кораба „Stella”, някъде между Ню Йорк и Флорида и е записан на името на капитана. Че фамилията му е от майката Смила от Велико Търново.

Неизвестно как озовала се в САЩ, тя е била член на пътуваща естрадно-театрална група. До 14-годишна възраст Борис живее в различни градове на Америка, по-късно и в Канада. Там завършва средното си образование и постъпва в университет. Но, според неговия биограф от списанието Димитър Дечев, доведеният му баща умира и през 1904 г. майка и син поемат обратния път към България. Където младият човек става железничар, за да издържа Смила, но скоро умира и тя. Пак статията под заглавие „Борис Смилев”, пояснява, че това е повратен момент за автора.

Той отново поема скиталческата орис, стигайки Одеса, Трапезунд, Смирна, а по-късно се връща в Америка. Първо в Ню Йорк, после в Сан Франциско и накрая в Гранит-сити, където редактира български вестник. По страниците му Смилев печата стихове, къси новели, лирични разкази. Част от тях са запазени в сп. „Бисери”, във вестник „Балкански орел” - Гранит-сити и на френски - в списание „Revue Canadiene”. Публикациите секват някъде около 1910 г. Идва ред на прелетялата през океана вест за мобилизацията, следвана от пътя към родината и трънения венец на смъртта…

Борис Смилев е определян като певец именно на смъртта, а още - на еротиката и на пантеизма. Днес скромното му творчество възражда дарование, което още е било в процес на развитие, шлифоване и на неизбистрени тематични търсения. Поетът споделя съдбата на други наши автори, изгорели в пламъците на барутни стълкновения: Димчо Дебелянов, Илия Иванов-Черен, Кирил Гюлеметов, Стамен Панчев, Бойчо Липовски, Владимир Попанастасов-Пепо, Михаил Летов, Христо Витков и т.н.

Всички те, като силуети от тъжно житейско домино, се подреждат в условен „военен” дял от българската литературна история. Съхраняващ пожълтели страници, които съвременникът има защо да разгърне отново и отново.

Днес можем да определим Смилев не като представител на т.н. „емигрантска литература” - понятие, вече архаично и носещо политически привкус. А на духовността ни по света, чиито семена са пръснати къде ли не. Като имената на част от творците все още очакват да бъдат възродени за нов нашенски прочит. Откриваме ги по различни континенти - скромни светлинки на българската душевност - оцеляла и оцеляваща във времето, за да прекрачи с достойнство в бъдните години…