Галина Ганова

Откъси от родовата сага „Спомени от Кръстина бара”

КОЧЛЕТО

Ранобудното юлско слънце заварило Гело Гогийски и семейството му в узрялата нива. Жътва било, за никого отърване от работата нямало. Всеки, който можел сърп да държи и добре да си служи с него, привеждал гръб над натежалите класове. Младите майки - също. За бебетата жените правели под някое крайпътно дърво гугли: изправяли няколко силни пръчки, връзвали върховете им с конопена връв, а после ги разкрачвали и забивали в земята. Отгоре им мятали дебела тъкана черга, да пази хладно в жегите, оставяли рожбите си в малката „колибка” на сянка и нагазвали в нивята наравно с другите. Всяка работна ръка била ценна.

- Да тръгваме, Танасе - рекъл Ганчо на брат си и наместил поводите край главите на двата коня - Добре ще е да започнем вършитбата веднага щом стигнем у дома, докато класовете не са се отвърнали и зърната лесно се ронят.

Танас притегнал последното конопено въже върху кехлибарените житни снопи и се метнал отгоре им в каруцата.

- Карай, бако, па гледай да не се обърнем, че нощес чух кукумявка в тъмното да кука. Събуди ме, пустата, и не можах да заспя. Излязох навън, а проклетият й глас кънти ли, кънти в падината. Стори ми се, че на нашата круша зад коша бе кацнала. Лоша поличба е, да знаеш- рекъл Танас и се протегнал върху куп?та.

- Дий!- подканил Ганчо животните, които все още предъвквали препържена на лятното слънце суха трева - Хайде, вървете, че трябва и да се върнем, още веднъж да натоварим колата.

- И да не забравите студена вода от кладенчето да ни донесете, че тази в дамаджаната почти е завряла- подвикнала подире им втората снаха в семейството Ценка, докато мокрела с ръце челото и свилената косица на малката си дъщеря Мария под старата слива край пътя.

По време на жътва, от цялото домочадие в къщи оставала една жена, но и нейната работа не била лесна. След като изпрати жътварите, тя се захващала за нощовите и замесвала хляб за 15-20 гладни гърла. После слагала тестото в големи чирепни, покривала го с капаци и го заравяла в жаравата на огнището. Докато самуните се печели в оджака, над тях, на веригата в котела къкрел бобец, чорбица или каша. Жената трябвало да наглежда и всички хлапета, които все още нищо не умеели да вършат, освен бели.

Тази заран в дома на Гело останала да домакинства най-младата му снаха Цвета. Когато чула тропота на конски копита по каменистата улица и скърцането на дървени точила, тя се спуснала към двора.

- Тасо, баща ти си идва, бързо да дръпнем лесата, да вкара каруцата в хармана- викнала тя на малкото деверово момче, което подръпвало закачливо наболите рогца на едрото мъжко шиле в двора- Затвори кочлето в кошарата, че ще избяга и сетне ще го гоним из падината- добавила Цвета и се хванала с двете ръце за големия корем- Ти пък какво риташ? Я кротувай! Още 2-3 месеца ще те понося, пък после… Ще дойде време да тичаш, и ти лесата да отместваш.

Нероденото бебе изритало майка си още няколко пъти, наместило се удобно и затраяло.

- Какво ти е, Цвето? - скочил от каруцата Танас, забелязал болката по лицето на младата си невеста - Да не ти е зле от тая жега, полегни си малко в собата.

- Нищо, нищо ми няма - отвърнала тя и вперила сините си очи в него - Само дето бебето много рита, ама, снощи кака Ценка ми рече, че това е хубаво, значи здраво било!

Ганчо спрял накрай хармана и освободил конете от каруцата, а Тасо заподскачал край него и възбудено заръкомахал.

- Тате, тате, ти знаеш ли, че на кочлето са му пораснали рогца?

-   Знам, знам - разрошил той сламената косица на детето - Пази се от него, че както играе, така може да те бутне с глава и да паднеш.

Докато двамата млади мъже разтоварвали житните снопи, Цвета донесла от близкото кладенче в две кофи вода и конете жадно забили муцуни в животворната течност. След още миг Ганчо изнесъл дебела извита в предния край дъска с набити отдолу й кремъци. Закачил я на ремъците, в които били впрегнати конете, взел поводите и стъпил върху диканята. Танас пък поел края на триметровото въже, вързано за впряга, застанал в средата на хармана и вършитбата започнала. Конете тъпчели в кръг върху застланите житни коси, а едрите кремъчни зъби на диканята оронвали златното зърно под тежестта на Ганчо. Когато житото опадало от класовете, денят клонял към залез. На две, на три, мъжете събрали на куп олекналите стръкове, впрегнали отново конете в каруцата и потеглили обратно към полето.

- И днес обядът ви прескочи - дотичала от къщата трудната жена и подала на Танас тъкана торбичка - Сложих ви по едно коматче самун, бучка сиренце и малко лучец, та докато стигнете нивата, да залъжете глада. Пък за довечера, кокоша чорбица съм сварила.

-  Не ми излиза от ума тази кукумявка, бако! Дано всичко е наред с нашите на нивата, че казват овчари, тази година много лоша гад се е навъдила в тревата. И в житото имало- както си жънеш, току-виж ти се навила някоя пепелянка в ръцете. Е-е-е онзи ден, чичо Кръстьо срязал една със сърпа си… - нареждал Танас, докато Ганчо наливал вода от извора под дългокосата върба.

Когато конските копита и тропането на празната каруца заглъхнали по пътя, Цвета взела голямата метла и подвикнала на Тасо, който отново подръпвал рогцата на кочлето в двора.

- Тасо, донеси ми стринка две празни кофи, че да смета житото, пък е-е-е тия дни, ако духне хубав вятър, ще го превеем.

Момчето закуцукало бързичко към навеса, а след него закачливо заприпкало и шилето, мятайки високо задните си копитца. С няколко подскока изпреварило Тасо, обърнало се рязко към него, а ококорените му черничеви очи не изпускали хлапето. Кочлето се изправило на задните си крака с извита заплашително глава и щръкнали уши. Нямало търпение да изпробва новото си оръжие, та нали само преди няколко дни рогцата му пробили кожата и вече стърчели сантим над меката мериносова вълна. Тасо искрено се разсмял от смешната му поза и „сухите тренировки”, обиколил го и затътрил две празни кофи. Приведена напред, Цвета наривала върху лопатата измесеното с плява зърно. Така и не видяла, кога игривото мъжкарче отново се изправило на задните си крака, изпънало жили и препуснало бясно право към нея. Пухкавата му глава се забила в задните й части и тя полетяла напред по очи. Всичко станало толкова бързо, че бременната жена дори не разбрала как за миг се озовала на земята. Докато се опитвала да стане, остра болка прерязала корема й. Усетила как по бедрата й се плиска мокра топлина, а бебето ритнало в агония няколко пъти и замряло. Завинаги.

Когато конските копита отново отекнали по каменистата улица, палещото юлско слънце отдавна се било скрило зад далечния ръбест профил на Стара планина. От изток изплувало голямото лице на пълната Луна, а черничевите дървета край пътя хвърляли призрачни сенки. Малчуганите спели сред житните снопи в скърцащата каруца, а редом с нея вървели смълчано жътварите. Дълъг бил денят им. Ръцете и краката им тежали като олово и тръпнели от умора… Конете изпръхтели пред плетената леса, но в двора не се мярнала жива душа. Само кочлето тичало напред-назад и скачало срещу собствената си сянка.

- Цвето, Цвето ма! Къде сте, бре хора? - извикал Гело, но никой не му отвърнал - Сигурно са заспали. Я, и житото от хармана не са прибрали!

Като чул това Танас, сякаш стрела се забола в сърцето му. Кукумявката! Забравил за умората, той затичал с все сила към къщата и с трясък влетял през вратата.

- Божичко! Не-е-е!- изплакал той, когато видял обляната в кръв Цвета да плаче над мъртво роденото си бебе- Не, Господи! Защо ни наказваш така?- отекнал гласът му над Кръстина бара и събудил заспалите гарвани в клоните на високите тополи…

Рано на другата сутрин, Цвета повила за пръв и последен път първородния си син в бяло сукно. Оставили я няколко минути сама, да се сбогува с рожбата си, а Ганчо изкопал дупка под крушата в двора- там, където предната нощ била кацнала кукумявката… Семейството се събрало край малкото гробче. Заровили безжизненото трупче, постояли край прясната купчинка пръст, поридали, па се качили в каруцата и мълчешком се отправили към нивата. Не било време за траур. Полската работа не чака и почивен ден не знае. В къщи останали само Цвета и Танас, да оплачат черната си орисия.

И макар, след две години от любовта им да се пръкнал Величко, а после и Александър /Санко/, години наред Цвета присядала в сянката на попската круша и тихо ронела сълзи по първата си изгубена рожба.  

МАЛКОТО ОВЧАРЧЕ

За първи път след дългата зима, този съботен следобед на мегдана в Градешница засвирила духовата музика. Момите, булките, че и бабите бръкнали в дълбоките скринове и извадили най-новите си премени. Закичили главите си коя със стайно мушкато, коя с чимшир и се втурнали към площада. За кратко време цяло село се стекло под извора Кюнка - и мало и голямо. На хорото първи се хванали момите, момците и пъргавите булки. Че като се развели онези ми ти фистани и дълги плитки, свят да ти се завие. Младата кръв така закипяла в телата им, че хорото заприличало на буйна река, която всеки момент ще излезе от коритото си. Разтворили се душите на хората, нищо, че война било и много млади мъже от селото запасняци на фронта ги взели. Животът продължавал, а пролетното слънце отдавна било стопило и последната снежинка, полегнала на земята. Бабите погледали отстрани, пошушукали коя девойка е най-хубава и игрива, порадвали се на младото и жизнено потомство, па се наловили за ръце и направили свое тежко хоро. Към тях се присъединили и децата, заразени от всеобщата радост.

Когато слънцето слязло ниско над хоризонта, баба ми Дафина се пуснала от хорото и забързала нагоре по тясната камениста уличка, извиваща над дола към Кръстина бара. Не й бил лек животът, съпругът й Ганчо бил мобилизиран. Почти на бегом преминала покрай каменния зид на двора и като фурия влетяла през малката дървена вратичка.

- Вецо, Тасо - викнала тя децата си още от пътеката.

- Еле ме, мамо - дотичала Велика от към хамбара, а в ръчичките си стискала китка пресен лапад - Нали ми заръча щавляк да набера, та чорбица да ни свариш.

- Къде е брат ти, дойдоха ли си овцете?

- Ами, чичи Танас докара половината стадо и отиде да търси другите овце, но Тасо не беше с него.

- Как така не беше с него? Къде е? Тасо, Тасо - завайкала се тя като обезумяла, а в тревожния й поглед нахлул отново онзи подлудяващ страх от поредно нещастие. - У-у-у! Проклета да съм, дето си пуснах детето с овцете да ходи! Ако и него загубя, къде ще се дяна? И как ще кажа на Ганчо? - изплакала тя.

Същата сутрин девер й Танас изкарал стадото овце от двора и го повел по калния път към Пишурата.

- Чичо, чичо!- изтичал след него шест годишният Тасо - Нека дойда и аз, искам, искам! - тропнал с куцото си краче той.

- А майка си пита ли, дали ще те пусне?

- Питах я. Вземи ме с овцете! - хлипал баща ми.

- Добре, тогава - рекъл Танас и откършил клонче от надвисналата над главата му черница.

- Вземи тази дудова пръчка, за да завръщаш овцете, ако кривнат от пътя.

Хлапето забърсало с обратната страна на дланта си потеклите сополи и щастливо погледнало чичо си.

- Верно ли, верно ли? Р-р-р- подкарало то овцете, размахвайки дудовицата над главата си - Хайде, тичайте, че чак при водата в Пишората ще спреме.

Слънцето висяло високо над гората при Белия камък, когато стадото наобиколило извора и спряло на водопой. По меката земя наоколо били оставени дълбоки длабки от копита, признак, че скоро тук е минало стадо говеда. След кратка почивка, Танас повел овцете край гората, а малкият Тасо все така неуморно мятал тънката пръчка и пришпорвал четириногите си приятели. Пътят им вървял успоредно на падината и извивал под Белия камък към Лесорадското и Клобучина. Когато наближили мястото за паша, двамата овчари видели, че на поляните вече има друго кюме. Четириногите също се забелязали и хукнали презглава едни към други. Младите пастири не успели да ги озаптят и за броени минути двете стада се омешали в едно. От другия край на ливадата, към Танас и Тасо се приближили Нецо и Коци. Момчетата, с току-що наболи бради и мустачки, безпомощно размахвали ръце.

- Ще прощаваш, бако Танасе, ама нали знаеш колко ум има една овца в главата си. От два - три дни ги изкарваме, та още не са научили нито пътя, нито знаят защо сме ги довели тук.

- Знам, знам! И все към село гледат, където сутрин остават малките им агънца. Трудно ще ги разделим надвечер, когато тръгнем обратно към вкъщи. А вие, къде ги водихте на паша тия дни, че не се засякохме по пътищата?

Докато младежите си говорели, Тасо седнал на голям камък под един напъпил глог, извадил върбовата свирка от джоба си и издул пухкавите си бузи. Свирнята му на песен не приличала, а откъслечните тонове дразнели овчарите и плашели овцете.

-   Хайде, почини си малко от свиренето, че ще те заболят бузите!- приклекнал до него Танас и извадил от тъканата торбица комат хляб, бучка сирене и манерка с вода.

Това за малко отклонило „музиканта” от новото му занимание, но след като изгълтал набързо храната и пийнал студена изворна вода, отново се захванал със свирката. И така, за него следобедът се изнизал неусетно, а гласът на Танас направо го стреснал.

- Скачай, момче, че овцете се сетиха за агнетата и побегнаха към село! Ха да видим сега, как ще ги стигнем. Бързо, бързо ставай!

Тасо мушнал обратно в джоба си свирката, грабнал дудовата пръчка и затичал след чичо си. Но могат ли да се мерят неговите детски крачки, пък и крачето му болно, с тези на чичо му, който хукнал след пощурелите овце? Младите пастири Нецо и Коци също препускали далече напред, а фигурите им ставали все по-малки и по-малки.

- Какво да те правя, момче? Трябва да стигна стадото преди да влезе в село. Знаеш ли пътя? Ще стигнеш ли сам до дома?

- Ами-и, ами-и, ще стигна - смънкал Тасо и докато вдигнал ръка да помаха на чичо си, той вече тичал към скриващия се в голите върхове на селските тополи слънчев диск. Скоро цялата група изчезнала от погледа му, а малчуганът, почувствал се изоставен от всички, събрал „мъжката” си сила за да не заплаче и бързо закуцукал по пътя. Хоризонтът разполовил залеза, а малко след това се скрили и последните слънчеви лъчи. Обхванат от силно желание да се прибере колкото се може по-скоро у дома, Тасо не разбрал кога се отклонил от вярната посока. Вместо на юг, поел по Лазаровия път, който обикалял селото от север и водел право в циганската махала, оттатък мегдана. Че се е объркал, хлапакът разбрал едва когато видял варосаната Кирова къща, намираща се оттатък Кръстина бара - на хвърлей камък от Геловата. Вместо пред него, къщата се белеела далеч встрани. Тасо се огледал уплашено, заешкото му сърчице запрепускало лудо, но нямало време за губене- скоро щяло да е тъмно. Решил да мине напряко и смело нагазил през есенната угар, подгизнала във вода от стопените снегове и пролетни дъждове. Следвайки бялата точка отпред, той не забелязал, как малко по малко лепкавата кал преляла през свинските му опинци, изпълзяла над кокалчетата на ходилата му и тръгнала към коленете. Едва, когато крачетата му станали тежки като олово, а калчищените връзки се разхлабили и цървулите се повлекли след него разбрал, че ще му е трудно да продължи така. Само в орането и в сгъстяващия се здрач, момчето захапало със силните си зъбки вярната дудовица, прегънало колене и запълзяло напред още по-усърдно, водено от чувство за самосъхранение. Пълзи, пълзи няколко метра, пък спре, вдигне глава и търси с очи бялата къща. Пълзи, пълзи и отново спре, да види, дали е вярна посоката. А мракът все повече и повече обгръщал с черните си ръце Кировото…

Час преди да мръкне и селото да потъне в тиха дрямка, по Лазаровия път към циганската махала минало малко стадо кози. Козарят подканвал животните да вървят по-бързо, като им говорел, сякаш ще го разберат.

- Айде, Цеко, Пешке, Линке, па като идем в кошарата и сено ще ви сложа в кошлетата, и житце ще ви дам в шиника.

Когато стигнали първите колиби, в дъното на улицата се задали две момчешки фигури.

- Бай Цветане, от къде идеш?

- Е-е-е долу в Клобучина пасох цел ден козите. Що питаш, Нецо?

- А да си срещал изгубени овце тъдява? Разбягаха се, пустините, заради агънцата, объркаха се из улиците и не можем да ги съберем.

- Абе овце не съм виждал, ама е-е-е одеве, там в оная угар нещо пълзи, пълзи, па спре и си изправи главата. После пак пълзи, пълзи, па си изправи главата. Човек ли е, животно ли е, не разбрах, а и време нямах да се връщам, та да видя що е. Ама вие, ако искате, идете- нагазете в орането, млади сте, не ви болят краката.

Нецо и Коци кимнали с глава за поздрав и се запътили в оказаната посока. От крайната селска къща към тях се присъединили още две момчета - и те да видят какво пълзяло в незасетите ниви. Почти се било стъмнило, когато четиримата младежи нагазили в калното оране.

- Бако Нецо, бако Коци - захленчил Тасо, разпознал гласовете на по-големите си другари. - Тука съм, тука…

- Гледайте, гледайте, абе това там дето пълзи, куче ли е, лисица ли?- подхвърлил шеговито Нецо на спътниците си- Я да го хванем и да го занесем в село, пък там на светло ще го разгледаме какво е.

- Абе, това да не е наш Тасо? - подхванал през смях шегата Коци. - Я го вижте колко е хубав, за женене е вече…

Момчетата хванали Тасо за четирите крайници, като чувал със зърно, и го понесли към Кръстина бара.

- Леле, колко си тежък!- продължил да се шегува Нецо- Колкото тежи Тасо, още толкова кал по него има!

- Чакай да видите, като го изкъпе в коритото кака Дафина, колко ще олекне и какъв левент ще стане - смеели се момчетата. - А какъв тупаник ще му хвърли само с тая дудовица, дето е захапал…

- Та нали овчар е бил днес? Как без дудовица!

Тупаник ли? Щом видяла чедото си живо и здраво, Дафина безброй пъти благодарила на Бога. А малкият Тасо и без бой запомнил случката за цял живот. 

ИГРАЧКА-ПЛАЧКА

Една сутрин, когато есенното слънце се вдигнало над Кръстина бара, хлапаците от махалата се събрали в задния двор на баба Севда. Приятелските им викове привлекли вниманието на слабата, стройна и жилава жена и тя надникнала през дървения чардак на старата кирпичена къща. Засмяла се сърцато на ентусиазма на момчетата, отметнала дългата си черна плитка през рамо и изчезнала в собата. След малко се появила на дървените стълби с шест попски круши в ръце.

- Хайде, юнаци, елате да ви дам по крушка. Малко са зеленички още, съборил ги нощес вятъра, ама вие здрави зъбки имате, ще рупате- рекла баба Севда на момчетата- Вземете де, че трябва да хвърля на огъня, та бобът да се сготви до обяд.

Гьошко, деверовото момче на Севда, пръв посегнал към плодовете, взел си и Тасо, премислили се и другите: Виктор, Васил, Сачо и Доди. Баба Севда отново преметнала през рамо дългата си плитка, завъртяла се чевръсто на пета и изчезнала по стълбите. Докато хрупали дебелокорите круши, момчетата мислели за едно и също.

- На какво ще играем днес? - преглътнал Гьошко и изтрил влажните си устни с обратната страна на ръката.

- На криеница - предложил Доди.

- Вчера играхме на криеница, да поритаме парцалената топка - рекъл Виктор.

- Не става! Много е скъсана и трябва да се зашие- дъвчейки смънкал Доди, бъдещият голмайстор на „Ботев”- Враца, а по-късно и старши треньор на футболния отбор Георги Каменов.

- Ами тогава, да играем на турци и бунтовници! - обадил се най-големият от всички - Тасо.

Идеята била приета и хлапаците захвърлили ядени-недоизядени крушите в двора при кокошките. След миг вече препускали към големите купища слама, кукурузяк и лисковници, които деверът на баба Севда - Цветко, събирал цяло лято за животните.

- Васил ще е Левски, а ние ще сме заптиета - определил правилата на играта Виктор. - Хайде, Васко, бягай, скрий се, че след малко почваме да те търсим!

Левски си плюл на петите и за миг се потулил в шарената есенна шума. След няколко минути заптиетата запретърсвали купите. Баба Севда надникнала през чардака, загледала се за малко в прибягващите фигури покрай кукурузяка, преметнала за пореден път дебелата си плитка през рамо и отново влязла в стаята.

- Хванах го! Хванах бунтовника! - изкрещял Виктор. - Дръжте го да не избяга - подканил останалите „заптиета” той. Подкреплението тутакси се появило и Васил се озовал на земята.

- Това е Васил Левски! Щом сме го хванали, ще трябва да го обесим! - предложил някой в боричкането.

- Да го обесим - съгласили се „турците”.

Вързали ръцете на Васил, изправили го на крака и докато той доволно се смеел, че е главен герой в играта, момчетата го завели в зимника на къщата.

- Не можем да го обесим, без да сме го съдили - пресетил се „палачът” Гьошко.

След няколко минути Васил Левски единодушно бил признат за виновен и главният съдия Тасо прочел смъртната присъда. Палачът измъкнал от някъде въже, което баща му Цветко бил изплел миналото лято от ярешки косъм и го прехвърлили през дебела греда на тавана. После направили примка, надянали я през главата на покорния Васил, дотъркаляли и дървено трупче, на което да стъпи осъденият. Левски съучастнически изпълнил всичко, съдействайки на турците. След приготовленията Гьошко хванал другия край на въжето и започнал да го дърпа. Момчетата така се вживели в ролите си, че никой не помислил какво може да се случи. Когато въжето се опънало, „бунтовникът” взел да се повдига на пръсти, но „палачът” не разхлабвал хватката. Нестабилният пън се търкулнал под краката на Васил и той за миг увиснал на въжето, обърнал очи, призяпал и заритал! Щом осъзнал какво става, Гьошко пуснал въжето и Васил Левски се приземил по дупе на пода. Изплашените малчугани се разбягали, само по-големите се спуснали да спасяват ужасения обесник, който не спирал да хълца и плаче…

***

Така неусетно минавали годините… Двете деца на дядо ми Ганчо - Велика и Тасо ходели в селското училище. Леля Веца завършила седми клас, но не напуснала бащиното огнище за да продължи образованието си. Когато станала на седемнадесет, поискал я за жена Димитър от съседното село Громошин. Момъкът отбивал военна служба. Оженил се по време на годишен отпуск, след което се върнал отново в казармата. Поживяла някоя и друга седмица младата булка при свекърва си и тъй като не могли да се обикнат, леля се върнала в Градешница. Щом Мито се уволнил и прибрал в родния край, потърсил невестата си. Завел я отново оттатък Огоста и набързо вдигнал къща в другия край на селото, за да раздели враждуващите снаха и свекърва… От брака им се родила дъщеря - Светла.

Баща ми Тасо също завършил седми клас в Градешница. Но будното момче, жадно за знания, поискало да учи. Голяма била беднотията в семейството в онези години, но спира ли се такъв порив? Записали го в Криводолското училище, намерили му и квартира. И понеже пари нямало, договорили се с хазяйката да й плащат наема в масло, което баба ми Дафина сама правела от млякото на биволицата. Но за да се храни татко на ученическия стол, трябвали пари, каквито нямало… Веднъж седмично, баба приготвяла бохчите с хляб, сирене и готвено, мятала кобилицата на рамо и вървяла пеша до Ракево, за да се качи на влака. Когато времето позволявало, спестявала си паричките за билет и хващала от Градешница през нивите и ливадите право към Криводол… Тежък бил ежеседмичният поход за майката, готова да се жертва за доброто на сина си. Уж на пряко минавала, но врътвала по двайсетина километра за един ден в двете посоки… Затова, когато завършил девети клас, баща ми се преместил в гимназията във Владимирово. Предимството било, че ползвал ученическия стол. Храната не се заплащала в пари, а в продукти. Веднъж месечно баба и дядо нарамвали кобилиците, пресичали пеша ливадите и брода през Огоста, та носели договорените провизии…

Голяма била беднотията, но родителите давали всичко от себе си, момчето да завърши училище. Баба тъчела домашен шаяк, от който шиели на татко дрехи, а вместо обувки, носел гумени цървули. Голяма била радостта му, когато най-накрая смогнали да му купят платненки. Една зима роднини му подарили стар ученически шинел. Не могъл да го поноси, тъй като „чужда дреха насред път се взима…” Досвидял им се шинелът на хората, та още на другия ден дошли да си го приберат…

Изтърколили се двете години и в училище се заговорило за абитуриентски бал. Баба и дядо нямали тридесет лева да платят таксата за празничната вечер, нито пари за нови дрехи на сина им. Но класът настоял на банкета да бъдат всички съученици, като най-бедните - Тасо и едно момиче от Габровница, да не внасят сумата. Баба Дафина изтъкала тънък шаяк и ушили на абитуриента панталон. Вместо с ново сако, облекли татко с дрехата, с която дядо ми се венчал за баба… За обувки и дума не можело да става. Тогава Тасо извадил овехтелите си и омаскарени платненки и ги белнал с тебешир…

Искал баща ми да продължи образованието си, но семейството му не можело да го издържа. Баба и дядо работели в ТКЗС-то за жълти стотинки на ден… За да не тежи повече на нищожния семеен бюджет, татко се хванал в консервната фабрика в Бойчиновци. Низал месец-два чушки редом с жените, но когато отшумял сезонът и работата намаляла, съкратили го. Прибрал се в Градешница, където в читалището му предложили два дни в седмицата да отваря библиотеката. Той приел с охота, защото обичал да чете книги, а това била чудесна възможност да се рови по цял ден в тях… Същата година открили щат за библиотекар, Тасо изкарал курсове за длъжността и го назначили на постоянно място. Работил две години, като през това време заделял зад гърба си по някоя пара, за да може да продължи образованието си.