Марин Ботунски

Бедният човек е жив дявол, особено ако този беден човек е селянин. Сигурно и на истинския дявол господ не е заделил ни парцел, ни подслон и затова се е издяволил.
И ние на село се издяволихме. Построихме фурната и банята заедно, та като печем хляба, да топлим и вода за миене. Рационализация измислихме. Фурната и банята ги дели една стена с врата, закована, но врата.

Във фурната работеха три момчета - Митрофан им беше войводата. Войводата на двайсет години, четниците по на двайсет и една. Та да вземе да им дойде наум на синковците да гледат какво става в банята. На войводата му дошло наум, защото сега войводите ги избираме по ум, а не по сила. С една година е по-малък от другите Митрофан, а повече ум събрал. Природност. А и дяволия у неговата глава повече. Щом те погледне с хитроватите си зелени очи, веднага разбираш, че те мери на своя си кантар, че щракат копчетата и святкат лампичките на хитрия му мозък и след малко ще те постави на тясно.

Та взел войводата едно шило, грял ли го е, бог да го убие, пробол вратата на три-четири места. Наблюдателница я направил. Лепне се цялата чета и гледа… И сигурно и до ден днешен да са гледали, ако не беше дъщерята на председателя на стопанството…
Ванка е едно хубаво, червендалесто момиче, да му се ненагледаш. Бог го опазил от вятър и слънце, ама от тия змийски погледи от наблюдателницата не успял. Младостта е изструговала набито и стройно тяло, волността и е наляла мляко и божур в лицето, аз съм стар, па бих погледнал, та тия ли…

Та го гледали синковците, добре го гледали, ама да вземат да разправят из село: „Ванка има бенка на левата гръд!” Тръгнала приказката от уста на уста. В нашето село приказките се разпространяват, както някога холерата се е разпространявала по фронтовете. Та тръгнала, ти казах, приказката и стигнала до Ванка. Изплакала Ванка пред баща си, а Добри, председателят, си не поплюва. Викне ги, изгледа ги накриво и те си признали, без да ги пита. После Добри ги изпрати в града, а и градът си не поплюва, глобява четниците, а войводата го оставя да поработи петнайсет дена със стригана глава, та да избие тия работи из главата си.

Ти ще кажеш, че съм зевзек, и така да е, това е гордо звание, ама викам оня ден на доктора, докторът ни е една бабанка - сто и трийсет кила - и се съревновава с мене по хитростите. Та по твоему де, и той е зевзек, доктор-зевзек… Обикновено му се не давам, ама оня ден май ме надхитри. „Докторе, викам, да знаеш, че момчетата са гледали и тебе, и жена ти.” „Не са смеяли, вика, нас да гледат.” „Слушай какво ти казвам, подмигам му, гледали са ви. Твоята булка си я бива, не може да не са надзърнали.” „Нас не са гледали, вика, само дето ни изстудяваха водата. Яд ги беше.” „Видя ли, викам му, тия не са могли да ви хванат на фокус, че е много парата, затова са ти я застудили!”

Докторът се попоти, едри капки заслизаха по шията му, той извади кърпа и три шията си до червено. Ядоса се, разбрах го, но не се ядоса, че съм го надхитрил, ами защото видя как се разрежда парата от студената вода и ония от наблюдателницата се усмихват доволно. А пред тях, в обектива, стои докторшата, както майка я родила, освежена от водата, поруменяла от чистота и топлина…

- Тия са ни хванали на фокус - изпуфтя докторът, - нали видя, че Митрофан отиде у Враца да промива негативите!…