Мина Карагьозова

Всъщност, творците губят по нещо в очите ни, когато са наши земляци. Такава е човешката психика. Дори Иисус не е можел да лекува в Назарет. И това е логично. Половината от лечението е вярата в излекуването. Пък как да се доверят на сина на дърводелеца Йосиф?! Признавам, че и аз не съм дооценявала красотата и атмосферата на тези стихове именно защото Трендафил Василев ми е земляк.

Но сега е моментът това да бъде поправено. Защото създаденото от Трендафил Василев през годините, е един цялостен, самодостатъчен поетичен свят. Една докрай негова си вселена, със своя топонимия, със свои митове, легенди и приказни персонажи. Това е светът на Жалтенево, ( “Жал не тего, кто умирае… Жал те всего, раб кто остае…” - от тези думи на поп Костадин е произлязло името на селото.), това е светът на Чавдар лъка, на Караиванов геран, на Войводов гроб.

Това е светът на Кундела, младата невяста, която е спасила от пожар детенцето си, но е загубила своя живот. Това е светът на Голям Гьорги, който “под покрив … преспива само, а живее под небето.” Това е светът на сам Стойко, - едно пронизващо с тъгата си стихотворение за самотата и безсмислието на самотния живот.

Това е светът на село Момино, но това е и светът на града, който може би, в един съдбовен миг ще дължи оцеляването си на поета, дошъл от Хухленския рид - едно наистина магично място в най-новата ни литературна история. Място, родило и дало на България много поети.

Това е светът на болката, на човека до теб, на солта, хляба и виното. Това е светът на опустяващите села, на миграцията, на автобусите Момино - Хасково, които отнася към града децата на селото. Това е светът на къпещите се прекрасни жени, на зачатието на живота, на любовта, с която светът се продължава във вечерната ласка на теменужените очи. Свят, в който дъждът трябва да измие болката ни. Болката от живота, от смъртта, от изчезването на приказния свят на нашето детство.

“И си мисля за туй множество грубо,
на което аз брат съм, баща съм и син,
как щедро се учи то да погубва
и отчайващо малко - как да спаси.”

Да спаси! Защото не гибелта, а спасението е нашето бъдеще. Защото ще се възродят селата, с нови хора. Защото от корена, цвета и семето пак ще намерим своето спасение. Защото човекът е “земен и небесен жител”. Защото дървото на живота няма да го пречупят дървояди. Защото, най-после ги има поети като Трендафил Василев.

Заглавието на тази книга с избрани стихове е “Песенен сплит”. По заглавието на едно стихотворение, звучащо почти като народна песен. И е песенна тази книга. Не само заради плавно леещия се класически стих. Не само заради легендите и приказните герои. А защото истинската песен е памет. Памет за нещата, които вече, може би, не съществуват във физическата реалност, но са част от нашия живот, от нашето колективно несъзнавано, от нашия свят.

Стиховете на Трендафил Василев са чужди на сложни словесни и мисловни конструкции. Но в тяхната видима простота се крият наистина философски и мъдри внушения. Това са стихове за важното в живота, за истинските неща, които правят живота живот. И напомняне за Всемогъщия, който е истинския негов господар. И укор, че си позволяваме да го забравяме.
За любовта, взаимността, вярата и рода.

Иска ми се да цитирам думите на Емилия Коралова - Стоева: “Тази поезия живее в интонацията на родопската песен, а е погълнала горчилките на модернизма и това я сродява с европейското поетическо слово. Екзистенциалният й вик е предупреждение сред една Паскалова пустош и равнодушие. В рамките на самото творчество па поета тя има изборен, антологичен характер. Раждана е като взрив след мълчание - а това в българската ни литературна история е било обичайно знак за силна литература…”(в. “Литературен форум”, 1997 г., бр.27, 25юли - 1 август).

Това е една многопланова, медитативна, рефлексивна поезия. Поезия с усет към детайла, който събужда у читателя верига от асоциации. Където цялата война е видяна в една черна забрадка на вдовица. Където косите на любимата жена таят в себе си мрака на идващата вечер. Където жената, в ръцете с букет от цветя, чертае пътека за всеки човек…

Самият Трендафил Василев чертае светла пътека за читателя със своите стихове. В творчеството си той поставя основните камъни на една, по същество, вечна ценностна система. На система, в чиито темели са вградени родовите корени, идеите за Любовта и Бога. За човека, който е едновременно и земен и небесен жител.

Трендафил Василев, “Песенен сплит”, изд. “Български писател”, 2015 г., София