ДУША НА ДРУГ ЧОВЕК

Никола Инджов

електронна книга

Посвещавам
на ИЛКО МИНЕВ - българин и евреин,
бразилски поданик, гражданин на света.

Пролог

ИЗ МОИТЕ ПРИПИСКИ КЪМ ВРЕМЕТО

Между Манастър и света…
Там съм аз, смален в края на краищата до здрачения, до последния отломък живот, отреден ми преди чудото на смъртта. Дойде време да поразлистя овехтели бележници и да препрочета какво някога на Еньовден съм съчинявал за очакваното превъплъщение:

Все още здравеца ти идва
в съня прозрачен призори
и между проглас и молитва
искри душицата, искри.
Все още от предишна рана
върху сърце и по лице
кръвта като кобилка врана
току се вихром понесе.
Все още в тебе екне с тътен
дочут и недочут светът,
мори те сутрин зов попътен,
а вечерта - жена на път.
Все още… Докато най-сетне,
от утрешен простор дошла,
душа на друг човек просветне
в угасващата ти душа…

Да, пишех стихове, без да съзнавам, че поезията е израз на преждевременно преживяване на смъртта, че съдбата ми в края на краищата възлиза към предела между минало и бъдеще, че живото мое време неудържимо прелива от душа в душа.
Ако имах родов герб, девизът ми щеше да бъде „Оцелявам смален” или „Смален оцелявам!”
Вече не мога да придобия нито поуки, нито завети за себе си, но все още преосмислям отечеството, което видях. Вярвам кои са светините на моя народ според керамична икона от Патлейна, според окървавения олтар в Батак, според окадените от вощеници невъзмутими образи в Боянската черква…
Но и в неизчезващите ми видения за чужбински народи има поне един храм, където съм скланял глава, макар че моят земен живот ме е отдалечил от небето и ме е приближил до други светилища на човешкия дух. Богоборство, което не ми пречи да осъзнавам защо храмовете по света са въздигнати в чест на божества - спасители.
Иисус, Мохамед, Кецалкоатл, Буда…
Но защо само богоизбраният народ не бе спасен от ничий бог и в ничий храм?
Аз съм свидетел!
…Март 1942 година, Гюмюрджина, нощта, която дочух и запомних завинаги с многозвучната слухова чувствителност на детството.
Отеква тропот на ботуши, отминава и не отминава. Майка ми пали кандило и пламъчето перпери с крилца на опърлена пеперуда. За кого майка ми шепти молитвени слова: “Спаси ги, боже наш!”?
Баща ми излиза в опърпаната униформа на войник запасняк от усмирена армия. И неговите стъпки се сливат с тропота на ботушите. А тропотът на ботушите се слива с ропот на хора.
На сутринта майка ми проплаква: “Деца, вървете да видите еврейските къщи. Ако някое котенце е останало, донесете го, ще го отгледаме!” Еврейските къщи не са разрушени, но са опустели. Незаключени врати се хласват, по напукани стенни огледала пробягват отблясъци от страшната нощ - искрици по сребърни седмосвещници. Не са останали хора в еврейските къщи, останали са знамена по балконите. Там още плющи на белия вятър еврейско пране - сатенени мъжки рубашки и дантелени женски рокли. Знамената са български - бяло, зелено, червено. И гръцки - бяло със сини ивици.
“Не ги спасиха знамената”, приказва някой грък.
“Ни с цар са народ, ни с господар”, приказва някой турчин.
“На софрите им са разпилени недоядени еврейски манджи”, приказва някой арменец.
“Гардеробите им са пълни”, говори друг арменец.
“Голи и боси ли заминаха комшиите?”, говори друг турчин.
“Нищо не им трябва, нищо…”, говори друг грък.
Чувам глас от Манастър: “Те са си евреи от Беломорието! Те са си нашите евреи!”
Не стихват гласовете на албанците, на сирийците, на каталонците:
“Град без евреи - то не е град. Не е достатъчно да има арменци часовникари, турци подковачи, гърци рибари, албанци бубари, сирийци знахари, каталонци всякакви, няма ли евреи - няма град. Град без еврейски магазини - какъв град е?”
Долавям гласове на мъже и жени, на старци и деца, гласове от улицата и гласове от небето, гласове от предишен живот и гласове грядущи:
“Какво пише на българските знамена? На белите ивици? Adios, compatriotas”.
“И на гръцките знамена пише същото. Adios, compatriotas”.
“С кого се сбогуват? Те не са ни сънародници, ние не сме им компатриоти. ”
«А какви сме им, какви сме им, какви сме им?»
И гласът на майка ми:
“Тука ги оставихме на два пъти, тук ги заварихме за трети път. Сънародници са!”
Аз съм прегърнал едно черно еврейско котенце със синьо мънисто на герданчето. Майка ми ме вдига на ръце и ридае.
След три дни баща ми се завръща със свиленградския влак сгърчен и тъмен.
“Закарахме ги до Дупница, до тютюневите складове”.
“Там ли ще живеят?”
“Вече са в Лом и по-нататък”.
“Къде по-нататък?”
“Където всички евреи…”

Първа глава
ГРАДЪТ НА ГЪЛЪБИТЕ

1.
Кантората на нотариус Анастасий Примов се помещаваше в каменното здание на предишната гръцка община до прочутия чинар, възпят от слепия гуслар Вихрон.
Омироподобен поет-скитник по рибарски пристани и панаирджийски паланки, Вихрон бе увековечен в сладкодумните беломорски предания и заради седмината си синове, родени от седем различни майки през една и съща есен на една и съща година. Как така, питаха по кръчми и ханове простодушни слушатели? Ами ето как - отговаряха вещи разказвачи и поясняваха, че съприкосновения с моми и невести от своето братство Вихрон осъществявал, когато християните загърбили божите храмове, повярвали в бабини деветини за сътворението на света, захвърлили евангелските книги, отдали се на греховно пиянство, на греховни свирни с гусли, на греховни хороводи… Такива ми ти демонски бивалици-небивалици разнасял за богомилите Презвитер Козма и от охридските чертози отправял апостолски послания към обезверения народ. Та вероятно и Вихрон е бил богомил, изостанал по пътя на еретиците към Тоскана. Знае се, че преди да ослепее навестявал поселище след поселище и в очакване на доживотна тъмнота, пирувал всеки ден под каквато и да е стряха, всяка вечер с каквото и да е вино и всяка нощ на какъвто и да е одър. Тогава по коледните веселби около зимното слънцестоене за една-едничка седмица успял да оплоди три солунски славянки - майки на синовете му Добрен, Модър и Братослав, още три битолски -родили му Деян, Воин и Владец, и знатна воденска еврейка, дала живот на сина му Чръноглав. А самият Вихрон бил рожба на българката Морана и на каталонеца Жоан - далечна издънка на рицар от дружината на тамплиера Рожер дьо Флор…
На същия чинар, посаден от търновградски монаси покрай военния римски път Виа Егнация, римляните разпъвали на кръст бунтовни гладиатори като Спартак, а турците бесели непокорни раи като Стоян с разветия перчем и бялата риза. До Втората световна война, преди затварянето на държавните граници, поклонниците към Божи гроб разнасяха елегиите на слепия гуслар по раздробения друм на римските легиони от Адриатика към персийския Царски път и по-нататък…
Векове наред тук бе прииждал и все не отминаваше повей на прах от преродени един в друг народи. И миналото сякаш не се задържаше в човешка памет, а се появяваше в човешкия взор. Като придошли от преживян живот съновидения в полезрението на странника възникваха ту калдъръмена уличка, ту спотаена старовремска къща, ту порутена крепостна стена.
Минало отвсякъде и навсякъде, да би имало писана история, равноценна за двайсетината хиляди жители на сегашното градище между лагуната Порто Лагос и хребета Гюмюрджински снежник, тя би била история на религиите, а не на държавите. Ислямско минаре, източено нагоре от руините на християнски храм, внушаваше кой е царствал и господарствал със страховита мощ наоколо, макар че по средата на стари турски гробища белееше още по-старият параклис на Светата Богородица…
И името на града бе променяно в наследственото познание за това място на света. Евреите го наричаха Максимилианополис, арменците - Мосинополис, гърците - Комотини.
Според временната българска държавна администрация официалното му название бе Гюмюрджина.
Многоструен бе всекидневният говор на разноименнния град, словото човешко извираше от грънчарници, железарници, подковачници, самарджийници, от гълчавата на конския и рибния пазар, от бъбривите камиларски ханове. Добродушна реч на потомствени абаджии, сарачи, куюмджии, ножари, гайтанджии, кундурджии. Ако нечий занаят и нечие благочестие не бяха изчезнали в миналото, то те неудържимо изчезваха в грядущето, идеше голяма война и населението предугаждаше какво ще се случи, тъй като вече се бе случвало…
За нотариус Анастасий Примов сегашното заселище би трябвало да се нарича Градът на гълъбите, защото в наименованието „Гюмюрджина” му се счуваше турската дума „гюмюл”, означаваща „гълъб”. Отдаден на близки до сърцето му книжовни увлечения, той бе и „народоук”- така по Беломорието наричаха събирачите на песни, пословици, поговорки, приказки, предания. Той редовно навестяваше колибарските селца в планината и пазарните средища в равнината, питаше и разпитваше паметливи дядовци и баби какво знаят за род и родина. Особено го привличаха чанчерите - майсторите медникари. В канцеларията си бе насъбрал бакърени чанове, тюмбелеци, харкуми, сахани, джезвета, лъжици. Не бе претоварен с юридически занимания в небрежно обзаведената за нотариални дела кантора, която и до залез не смогваше да се измъкне от въртеливата сянка на чинара. При нотариус Анастасий Примов просители идваха рядко, рядко му се налагаше да установява с печат и подпис законността на каквито и да е писмени свидетелства. Всъщност писалището му бе само за българи, тъй като гърците отколе имаха свой прошенописец, турците ползваха за собствените си китапи кадия - ходжа, арменците и евреите отиваха за заверки на сделки и имоти до Кавала и чак до Солун.
От последните римляни тук бяха останали руини на крепост, въздигната някога от император Теодосий, а за търновградските монаси напомняха белосаните по манастирски способ зидове на енорията. Непроницаем бе отвън епархийският двор, подаваха се кръстове, кубета, надигнали се навъзбог два лавъра и три кипариси, та минувачите се чудеха що за земен рай обитава владиката…
Нотариус Анастасий Примов бе човек, обсебен от средоточието на тленни времена и нетленни следи по Виа Егнация. В края на краищата и той бе придошъл отнякъде, можеше и да отмине нанякъде, както бе сам и самотен.
Можеше до един есенен ден на 1941 година…

2.
…И така, на този ден по сянката на чинара премина бързоног човек, озърна се и хлътна в кантората на нотариус Анастасий Примов.
- Добър вечер, господин Примо Тасо! Не ме познавате, нали?
- Нямам честта… - продума нотариус Анастасий Примов, изненадан заради името, с което бе наречен.
- Е, аз ви познавам…
- Досещам се.
С усета си на народоук нотариус Анастасий Примов установи от пръв поглед чистия славянски произход на неочаквания посетител. Очите му бяха светли, косите русоляви, а заоблената глава внушаваше, че и у този беломорски тракиец е потулена ядовита сила, защото това поколение беломорски тракийци - той знаеше - за един неизживян още живот претърпя балканска и световна война, безмилостно разорение и заточения по анадолските пустини и безводните егейски архипелази.
Непознатият заговори с отдавна премислени думи:
- Казвам се Илко Соколаров. Ползвам и друго име, както и вие. Но стойте мирно и слушайте, не се плашете, вече няма защо. Аз съм от Комитета за свободата на Тракия. Нашите хора ви смятаха за шпионин на полицейското управление и ми наредиха да ви следя и да ви убия. Следях ви, разбрах, че не сте такъв, за какъвто ви вземаха. Сега наистина знам кой сте и какъв сте. Знам и откъде сте. Можете да живеете спокойно под моя закрила!
- Великодушието ви ме обърква, колебая се какво да кажа…
Нотариус Анастасий Примов не бе чувал за Комитета за свободата на Тракия, но не се изненада, че е възникнала и такава организация.
През Беломорието с всяка война преминаваше някоя държава - победителка в континентални сражения на тази педя земя. Меняха се гербовете, знамената, официалния език в учреждения и училища, но хората оставаха същите. Една война ги гонеше, друга ги възвръщаше. Исторически превратности се трупаха като изстрадан и горчив народен опит за съхранението на вяра и народност. Тъй че открай време населението бе организирано в какви ли не тайни завери за свобода и независимост, за род и родина.
Род и родина тук имаха всички и винаги, свобода и независимост - никой и никога…
- И какво друго знаете за мене? - попита нотариус Анастасий Примов.
- Знам, каквото ми трябваше да знам.
- Какво трябваше?
- Че сте комунист и заради това сте се преместили от вътрешността на България в Беломорието.
- Ако е било само заради това, щях да си остана в моя роден град, и там има нужда от нотариус, пък има и други комунисти.
- Там агентите са ви проучили до корен и навярно заради неминуемия сблъсък на Хитлер и Сталин ще се опитат да ви елиминират, те не са като нас. Нали сте наясно в чии интереси действа българската държавна сигурност…
И повтори вразумително:
- Те не са като нас…
- А какви сте вие?
- Вижте какво, - почти прошепна посетителят, - ще ви се представя с един документ, с какъвто не всеки разполага. Подписан с кръв.
И му подаде сгънат на две пожълтял като пергамент лист.
Нотариус Анастасий Примов прочете на глас:
“Подписаният Илко Соколаров от с. Манастър, по занятие първоначален учител, заклевам се в името на народността си, честта и вярата си, че ще служа безкористно и честно на каузата на Комитета за свободата на Тракия, чиито цели и задачи са ми известни. В случай на измяна, доброволно ще приема да понеса наказателни санкции, наложени ми от ръководното тяло”.
Сянката на чинара запълни докрай кантората с предвечерен здрач.
- Писмото е документ за моята истинска самоличност. Ще ми се знаете кой съм с името ми тук.
- Но защо?
- Защото… Нека да ви обясня защо всъщност ви потърсих. Нали познавате Наредбата за поданството в новите български земи?
- Няма как да не я познавам.
И нотариус Анастасий Примов извади от чекмеджето на бюрото си архивна папка, поразлисти я разсеяно.
- Ето я наредбата.
- Прочетете член четвърти… - подкани го посетителят.
- Член четвърти гласи, че всички югославски и гръцки поданици от небългарски произход, които в деня на влизане на тази наредба в сила имат местожителство в освободените през 1941 година земи, стават български поданици.
- Така е. Но тази разпоредба не се отнася за евреите.
- Не се отнася.
- За това съм дошъл! - каза с натъртен глас Илко Соколаров .
- За евреите? Тук те са обречени… Тях неизбежно ще ги изселят.
- Но чак догодина, нали? Ние с вас можем да извършим едно добро дело.
- Не схващам идеята ви.
- Идеята ми е проста. Да спасим колкото можем евреи. Те са тракийци като нас, беломорци като нас. Не настоявам, че са наши братя, но съдбата им е като нашата…
Въздъхна и добави:
- Като моята съдба.
- Наши евреи… - довърши мисълта му нотариус Анастасий Примов. - Но нали аз съм комунист, защо се обръщате към мене? Може би полицията тук ме наблюдава и от корубата на чинара. Защо не потърсите някой звенар, някой радикалдемократ, въобще някой привърженик на друга партия?
- Тук няма други освен бранници и легионери. Те следват сляпо хитлерюгенд и са антисемити. От вас искам да ме изслушате още веднъж, но не в кантората, а на друго място. Утре привечер при медникаря Стоил Чанчеров. Ще разговаряме за спасението на нашите евреи.

3.
Когато на другия ден привечер нотариус Анастасий Примов пристъпи в работилницата на медникаря Стоил Чанчеров, той леко раздрънкваше до ухото си хлопатар, плесеннозлатист като димотишки зимен пъпеш. И му се радваше с тиха усмивка.
- Еклив чан! - възкликна зарадван и нотариус Анастасий Примов. - Ти си го майсторил, нали?
- Че съм чанчер - чанчер съм, ама не съм аз ковал тоя тюмбелек. Преслушвам го дали ще му позная майстора. Може да е Стоянът от Прилеп, може да е устовският прадядо на учителя Беинса Дуно…
- Да не би и ти да изкупуваш чанове?
- Трупам като тебе. Гюмове, менчета за светена вода, сахани, синии… Пък и се мъча да проумея кой как лее бакъра, кой как източва и разтегля нишката, кой как изписва шарките. С дървен ли токмак, със железен ли млат изтънява медения лист или пък направо изчуква готови цариградски ламарини. А тюмбелека ми го донесе Яни Каракачанина. Прекомерно пъргав бил за виторогия предводител на стадото. Та му го смених с един мой хлопатар, ехти бавно като манастирско клепало! Каракачанското стадо е тежко, отдалече иде и надалече отива.
- Скоро манастирските клепала ще бият само на умряло, войната върви насам.
- Насам върви… Хайде, чакат те в горницата!
В горницата - стая с висок таван, освен вчерашния посетител на нотариус Анастасий Примов, бяха още двама непознати, жена и мъж. Жената бе облечена в бранническа униформа, на широкия кожен колан имаше нож с пурпурен щитовиден герб, окръжен от бял кант, а в средата голяма буква Б в бяло. Напомняше трицвета…
- Борис! Бог! България! - приповдигнато изрече тя в отговор на учудения поглед на нотариус Примов.
- Тя е Мата Сребрева! - подсказа Илко Соколаров . - Журналистка, писателка, събирачка на народни песни…
Едва при тия думи мъжете съзряха избеляло мастило по пръстите на ръцете й.
Илко Соколаров продължи:
- Мато, не съм те чувал да говориш така…
- Няма как иначе да говоря в тая униформа? Ти най-добре знаеш, че аз не съм съм бранник и моето сърце принадлежи на моя народ не заради бранническата клетва. Да, никой не ме е чувал да говоря така, нарочно е, опитвам се проверя някого.
- Кого?
- Може би себе си… Или ето този човек…- и тя кимна с глава към другия мъж в горницата. Той бе къдрокос и тъмноок, личеше, че е средиземноморски сефард.
- Ако един евреин не трепне от такива речи, какъв евреин е той? Освен това аз непрекъснато пиша, че съм обречена да бъда страж на Тракия и да я пазя всякога от всеки, който пречи на нейния възход.
И добави многозначително:
- Сега и като бранник…
Илко Соколаров отново се намеси:
- А пък аз я познавам и като шофьор, тя разполага със собствена камионетка и разнася вестници по цялото Беломорие. А нашият приятел трябва да смени самоличността си.
Сефардът смутено поопипваше голяма жълта звезда на ризата си. Библейски Давидов знак, сложен му като на подбив. Узаконен белег на унищожителен расов подбор - юденщерн, шестолъчна, изрязана от плат. Жълтата звезда мъждукаше между тримата и те, каквото и да им минаваше през ума в този момент, все в нея гледаха.
- Искате аз да заверя негови документи ли? - попита нотариус Анастасий Примов.
- Иска се нещо повече… - намеси се медникарят.
- Иска се, - поде Илко Соколаров - вашето име. По-точно, вашият литературен псевдоним Примо Тасо. За име на нашия приятел.
Нотариус Анастасий Примов не се бе сблъсквал досега с такъв юридически казус. Сепна се и понечи да си припомни по какъв закон може да се преотстъпва, придобива или наследява самоличност, Илко Соколаров започна да му обяснява:
- Вижте, прерових доста книги и списания в читалището, в гимназиалната библиотека, поразпитах някои по-будни нашенци. Проверявах дали вашият литературен псевдоним е известен някому в Града на гълъбите. И установих, че народоучните записки на Примо Тасо очевидно са се появявали извън нашия град. Вероятно псевдонимът ви се е знаел в специфични среди, ограничени в София, в Пловдив, може би в Смолян. И то преди сегашното мирно-размирно време.
- Преди война - допълни Стоил Чанчеров - всичко изглежда толкова отдавна, кой ли сега ще търси сходство между един днешен нотариус и един вчерашен народоук?
А Мата Сребрева добави:
- В Тракия ние, българите, все сме току що дошли… Откакто са ни изгонили от Беломорието, ние все се връщаме. Винаги след някоя световна война и винаги преди някоя друга. Турците са се вкоренили в земята ни, гърците също, а и сефардите. Само нашия корен е сечен издъно, само нашите гробищата са затрити, та да няма следа от смъртта ни дори, камо ли от живота…
Нотариус Анастасий Примов долавяше непресторена горест в тия думи, вероятно породени и от лична орис. А Илко Соколаров продължи разговора нататък:
- Тук нито вашите изследвания, нито вашето научно име са познати. Ето защо вас ви посрещат и изпращат по табелата на кантората. Звучи внушително - Нотариус Анастасий Примов! Фирмата вдъхва уважение, спасява ви от всекидневни съмнения във вашата лоялност към властите. Да допуснем, че наистина полицията ви следи и тук, но едва ли заради нашия замисъл, за който никой не подозира, а заради комунистическата ви закваса. Тя им е известна. Както на мене ми е известна.
- Да, баща ми е бил с Дядото Благоев на Бузлуджа в края на миналия век. Отдавна е, но се помни не само от полицията. А какво сте всъщност намислили?
- Дойдохме си на приказката. Как да ви обясня… Вие сте честолюбив и целеустремен, нали дълго ви наблюдавах. Отговорете ми откровено дали съзнавате, че тук сте преди всичко нотариус Анастасий Примов. Единствено нотариус Анастасий Примов. И никой друг!
- Тук и сега, да! За пред вас, да! Но аз най -добре чувствам кой съм и за какво бленувам. Като Примо Тасо аз наистина не съм се прочул, не е лесно. Но имам подадине към антиките, трябват ми сили не само да ги придобия, но и да ги прозра. Мога да живея като нотариус Анастасий Примов, но искам да ме помнят и като Примо Тасо. Разбирате ли ме?
…Те разбираха , че да се откажеш от името си е като да се откажеш от живота си. Още когато за пръв път кръстоса България в търсене на антики, нотариус Анастасий Примов долови превъплъщението си в другия човек у него - Примо Тасо. Обзет от неотдавнашни спомени и смътни сегашни предчувствия, той се вгледа в жълтата звезда и решително каза:
- Аз знам какво давам на този човек! Защото знам какво отнемам от себе си! Не искам да кажа че ми е лесно, но разберете, че в мене, докато съм Примо Тасо, се е трупал широк свят, от който не всички съзнаваме, че идваме. И не всички съзнаваме, че някой ден пак ще тръгнем към него, защото там са ни и родът, и родината
…Като студент на професор Петко Стайнов нотариус Анастасий Примов се бе запалил по антиките. Навярно влечението му към занаятчийски изделия се породи, когато заедно с любимия си преподавател неколцина бъдещи юристи предприеха екскурзия до Копривщица. С тях бе и съпругата на професора - писателката Ана Каменова, дъщеря на знатния копривщенец Михаил Маджаров, а пък той - племенник на Георги Бенковски. Та Маджаровата къща покрай другото ги зашемети и с невиждани бакърени съдове - павурчета с релефни шарки, капаклии джезвета, посребрени свещници, тепсии с изографисани цветя и птици. Предмети от всекидневния бит, изработени все едно за изложби и мострени панаири. Тогава нотариус Анастасий Примов прозря същността на медникарския труд - майсторите създаваха празничните вещи на патриархалното семейство. Без тях ни Коледа, ни Великден, ни сватби, ни кръщенета…
След онова посещение в Копривщица нотариус Анастасий Примов започна да обикаля медникарските работилници по царството. Веднъж в патлеинския манастир видя керамичната икона с лика на Свети Теодор Стратилат. Неизразима почуда озари очите му тогава! Навън се бе простряла плодородна есен и до големите двери на обителта църцореше ракиджийски казан. Наоколо гълчаха дядовци и баби, но не бяха богомолци, те там си чакаха казанът да им превари гроздовите джибри. И в гълчавата какви ли не и за какво ли не празни приказки дочу нотариус Анастасий Примов, а щом попиташе кой е направил керамичната икона, мющериите вдигаха рамене. Те не знаеха дори името на царя Покръстител, основател на манастира и на работилницата за керамични икони. Бая светци са зографисвани плочка по плочка, говореха, виж колко чирепи излизат от земята! Казанджията с надебелял език смотолеви, че ако нечие име тук е известно, то е името на бакърджията, направил казана. И ако не знаят къде другаде се кланят на керамична икона, знаят къде другаде ври и кипи казан за ракия от същия чанчер. Къде ли? Бе в Троянския балкан край Орешака, бе в Сакара между Елхово и Тополовград, бе в Стара планина на много места - покрай Витиня, покрай карловското Падало, под самия връх Шипка… И така нататък, разправяше му казанджията, и все до някой манастир. А като го попита за името на майстора бакърджия, казанджията уверено изрече: майстор Манол! Ама той не беше ли крилатия майстор, учудваше се нотариус Анастасий Примов. Ами откъде е искал да излети майстор Манол? От минарето на турска джамия, за да не издаде как се прави българска бяла ракия! Че и при турците, нали, най-добрите ракиджийски казани са на свети места, ходил ли си да видиш Демирбаба теке в Делиормана? И при гърците, пил ли си ракия при Метеора?…

ИЗ МОИТЕ ПРИПИСКИ КЪМ ВРЕМЕТО

… Нотариус Анастасий Примов, медникарят Стоил Чанчеров, Мата Сребрева и Илко Соколаров носеха неизтляваща родова памет и знаеха, че да се откажеш от името си означава да се откажеш от живот, в който новите поколения възричат със стари имена родители и прародители. Манастър бе патриаршеско село, метох на неподвластен на потурчването грузинско-руски православен манастир, и остана незасегнат. Потурчването мина с огън и меч по колибарските колиби наоколо и в душите на ахряните бе въздигната джамия. Нов бог приеха те и нови имена, но запазиха стария говор, защото беломорци и родопчани открай време се конущисваха на три майчини езика, и майчиния език бе по-сигурен признак за род и родина… И не езикът, а имената на хората определяха границите между потурчените и непотурчените села.
Тримата от Манастър - журналистката, учителят и медникарят, помнеха как веднъж през селото им преди Коледа преминаха комити. Наметнати с офицерски пелерини млади хора, лицата им обрасли с бради и мустаци. Войвода им бе един черномурест юнак със страховита чирпанска кама в силяха и пушка манлихера през рамо, който остана мълчалив дори когато четниците запяха нечувана дотогава в Манастър песен:
Ден денувам, пътища потайни,
нощ нощувам, кътища незнайни…
Песента е негова, продума един четник, войводата наш я съчини за Гоце Делчев. Братя бяха те двамата…
След няколко години към познанията си за смяната на имената учителят Илко Соколаров прибави и срещата с комитите. Той узна, че въоръженият с пушка и чирпанска кама се наричал Яворов, това било името му на поет. Рожденото му било чирпанско като камата му. И узна още, че не успял да загине за свободата на Македония, а загинал в друга битка, и не за свобода, а за чест, когато останал без корен насред София. В оная немилосърдна София през ранното подзимие на бежанските времена се бе разнесла грозната мълва, че хубавата Лора Каравелова била застреляна от Яворов, а пък той самият оставил предсмъртно писмо от един ред: “Моята мила Лора се застреля сама. Ида и аз подир нея”. Не би, остава жив, ослепен от своя си комитски куршум.
Оная година Илко Соколаров бил настанен като ученик в софийския пансион за сираци на благодетеля Димитър Кудоглу и тогава пак видял поета. Питомците минавали покрай разкалян от дъждовете строителен изкоп и забелязали хора да надзъртат в ямата. Същият комита безпомощно се опитвал да изпълзи нагоре под дюдюканията и злобния смях на неколцина важни господа с английски цилиндри и бели гамаши. Така и Илко Соколаров разбрал, че поетът живее като Яворов, а умира с име, непризнато в палатите. И си помислил, че откажеш ли се от едно име означава да се откажеш и от една съдба…

4.
И новият италианец Примо Тасо схващаше същия смисъл на преименуването, защото евреите безспирно вървяха през вечната своя пустиня и се преливаха в народи с нееврейски имена.
Медникарят Стоил Чанчеров погледна към сефарда и приятелски го подкани:
- Покажи му личната си карта.
Човекът със жълтата звезда извади от вътрешния си джоб лична карта в кожен калъф, на който пролича герб с бяла петолъчна звезда между маслинова и дъбова клонка.
Нотариус Анастасий Примов разпозна веднага, че е италианска личната карта, но вдигна високо вежди, когато вътре видя снимката на сефарда и своя псевдоним Примо Тасо изписан като име на притежателя.
- Фалшива лична карта, естествено, но имитацията е почти съвършена! Гарантирам!- подметна медникарят Стоил Чанчеров.
- Вече не е фалшива! - въздъхна нотариус Анастасий Примов - Отсега нататък тази лична карта ще удостоверява истински човек. А аз… А аз ще трябва да забравя, че съм бил Примо Тасо…
Сефардът със жълтата звезда се изправи срещу него и най-после проговори:
- И аз ще трябва да забравя моето еврейско име. Вие ми помагате да се превърна в италианец. Знайте, че български евреи с италиански паспорти вече има. Самата царица Йоана е молила граф Маджистрати да я снабди с няколко такива документи за самоличност. И тя, и графът знаят, че Италия не издава на евреите дори и транзитни през Генуа за Буенос Айрес. Но аз няма да емигрирам, аз оставам тук, за да помагам на моите братя по кръв. И на вас - моите братя в антифашистката борба. Не зная как да изразя благодарността си, че всъщност ме спасявате от нацистките концентрационни лагери. И не само мене! Вие просто не предполагате колко още беломорски евреи спасявате! Този италиански паспорт ми дава възможност да се представям, пък и да действам като италиански предприемач. Възнамерявам да възстановя производството на риганово масло в Беломорието. Вие ми посочихте планинско село, в което били съхранени казани за варене на риганово масло. Работниците ми ще бъдат евреи, но с български имена. Вие спасихте мене, аз ще спасявам тях. Заедно с тебе, Илко Соколаров, заедно с тебе, Стоил.
- И заедно с Комитета за свободата на Тракия! - допълни Илко Соколаров . - Ще се видим утре по това време. Но не тук, а във вашата кантора - обърна се той към нотариус Анастасий Примов. - Ще дойдем при вас като при нотариус Анастасий Примов.
…На другия ден, и пак по привечерните сенки, в кантората на нотариус Анастасий Примов влязоха заедно Илко Соколаров и медникарят Стоил Чанчеров, а откъде се появи сефардът никой не видя. Външно изглеждаше доста променен - с бяла италианска риза и без пришита жълта звезда.
- Дочух, че датският крал поставил юденщерн на царската си мантия, за да покаже, че всички в Дания са равни! - каза някак приповдигнато нотариус Анастасий Примов. - Аз съм обикновен нотариус, но от себеуважение и аз бих поставил на дрехата си същия еврейски знак. Само че мене ще ме помислят за луд…
- Не бързайте, - отговори му сефардът - историята с датския крал е красива измислица. Някой иска да внуши, че подобен благороден жест е достатъчен за спасението на евреите. Уви, не… Трябва друго!
- Трябва друго! - включи се в разговора Илко Соколаров. - Може ли да се разчита на царска воля? За това си мислех напролет, бях в Скопие, отидох специално за посещението на Цар Борис. Надявах се да стигна до негово величество, да го попитам за нашите евреи. Не беше труден достъпът до монарха, той пътува почти без охрана, знае се. Германец, но български цар, българите го пазят! Колата му спря на вардарския Камен мост под Градището. Царят слезе от автомобила, а към него се втурнаха стотици хора. Успях да се доближа и аз до него, той успя да чуе какво го попитах. В оная дандания ми прошепна някакъв отговор, като ме гледаше с посърнали очи, така ми се стори. Но много хора говореха едновременно и не схванах нищо. Сетне мои верни другари ми разказаха, че в царското семейство неведнъж е ставало дума за беломорските евреи. И че царят ги наричал нещастни хора, за които не е в състояние да стори нищо, тъй като са бивши гръцки поданици от Солунско. Върху тях той нямал никаква юридическа власт и затова ръцете му били вързани. А за евреите в България споделил друго. Уверил приятелското си обкръжение, че никой няма да бъде откаран към Германия. И че за да предотврати депортацията, взел вече мерки. Какви мерки ли? Разпръснал хората със жълтите звезди навсякъде из България, и то в най-отдалечените райони, където да бъдат на по-сигурно място. Сред отрудени земеделци и занаятчии в провинциалните градчета. Допускал, че вероятно ще им се наложи да поживеят известно време с ограничения и лишения. Но друг изход нямал!
- Какви благородни царе! - обади се злъчно сефардът, - в датското царство с юденщерн на гръдта, в българското с хитлеристки орден на шията…
Илко Соколаров продължи разказа си за Скопие:
- Скопяните са петимни за български цар. Моя стара позната, след като и тя била на моста, където спряла колата на царя, ми казваше: „Ама колко съм щастна, ама колко съм щастна, го видов и го фатив за дреата царот! За дреата го пипнав! Ама колко съм щастна, не знаеш! Царот, бе, царот. Ти виде ли го, бе Илко Соколаров ? Виде ли и Вардаро - ред вода, ред риба”…
- Реално ние тук не сме в българската държава, ние сме поданици на българска държава в окупирана от германците територия. Наша е само администрацията. По договор държавата ни е тук до края на войната. Когато германците я спечелят, тогава ще се решава дали Беломорска Тракия е българска територия - обади се нотариус Анастасий Примов.
- А ние, богоизбрания уж народ, тук сме ничии поданици, ние сме само жители. И както вървят събитията, временни жители на временна българска територия. За нас изход няма, освен един… Но сме много за един изход. Почти дванадесет хиляди. Еврейската махала в Гюмюрджина стана по-многолюдна от турската, от гръцката. А в Дедеагач, а в Драма, а в Кавала, а в Ксанти? Заселени са еврейски семейства дори на остров Самотраки.
- Изслушайте ме сега !- тихо проговори Илко Соколаров.
Настъпи мълчание, тримата изглежда осъзнаваха, че ги е събрало едно общо дело, че всеки по свои съображения влиза в неясен и опасен заговор. И като че ли в отговор именно на това предчувствие Илко Соколаров продължи:
- Може би е самоизмама заверата, която сме намислили, може би… Дано да ни стигнат сили и ум, дано! Разполагаме с четиридесет и две кръщелни свидетелства. Имената са истински, хората ги няма, мъртви души… Нататък сте вие двамата - нотариус Анастасий Примов и италианец Примо Тасо. Ето техните кръщелни свидетелства!
Илко Соколаров подаде на нотариуса вързопче пожълтели книжа.
- Изслушайте ме и мене! - продължи Мата Сребрева - Башибозуците палиха нашето село Манастър къща по къща. Изчегъртаха очите на светците по иконостасите на четирите църкви. Затрупаха с гюбре и четирите аязма. Ама камъкът остана. Камъкът - това е сега селото! Ходя там често и да ви кажа - доста къщи стават за живеене. Малко да се постегнат, да се турят покриви, вода във врисовете има и за хора, и за животни. Там отдавна няма постоянни обитатели. Личи си, че са минавали каракачани. Който избяга навремето - избяга в България, заселиха се манастърци по Свети Влас, Несебър, Поморие, Бургас, Созопол, Крумовград, Хасково, Кърджали. А който се върна преди година, върна се в Гюмюрджина. Сега, синьор Примо Тасо, селото чака нови заселници, а не мъртви души.
Сефардът очакваше и не очакваше такива думи, а Илко Соколаров напористо продължи:
- Ние от Комитета за свободата на Тракия смятаме да ви отстъпим нашето село. На вашите работници - евреи с български имена. За всички Стоил е подсторил кръщелни свидетелства. Четиридесет и две жени и невести с малки деца! Башибозукът ги заварди през есента на тринайста година на пътеката Мерикос - Аврен. Влачили са ги до първи сняг из местността Мъгленик. Там най-накрая са ги секли с ятагани… Те отдавна вече не се нуждаят от документи за самоличност… Но сега се нуждаете вие, евреите, трябват ви православни имена и православна народност. Както и православно поселище. А казаните за риганово масло са скрити там, в Манастър, знам къде.

ИЗ МОИТЕ ПРИПИСКИ КЪМ ВРЕМЕТО

Илко Соколаров бе самоотвержен борец за възвръщането на Тракия към изконното отечество. „Последен войн в свещената война на цял един народ!” - щеше да прошепне на гроба му Мата Сребрева.
Но кой бе Илко Соколаров ?
Кой бе Илко Соколаров ме пита и човекът, чиято душа просветва в угасващата ми душа. Знам и не знам, че бе учител, познавам и не познавам учениците му, запомних как той говореше за себе си: “Мене Тракия ми е род и родина!”
Той бе „Божи сирак”- манастърец, останал без гробища на деди и прадеди в бежанските поселища на стара България. Живя осемдесет и девет години, а почти четиридесет изкара в преки стълкновения с редовна турска войска, башибозушки потери, гръцки жандармерийски команди. Следеше го тайната полиция на царството, държеше го под око милицията на републиката…
„Тоа чуляк след дявола въри и на госпуть са моли”, приказваше майка ми.
„Илком и манастърската пчела румони на славянски”, приказваше баща ми.
Сега ми се струва, че манастърското слово е отеквало у мене като сърцебиене в майчината утроба, че съм ставал човек дума по дума. Дори си мисля, че старинното наречие на моите родители идеше иконописно с лицата на предишните манастърци, които видях и не видях. Всички - с помрачените зеленикави очи на мама, всички - с дълбоката бръчка през челото на татко, и всички - с потулената ядовита сила на Илко Соколаров . Говор, нечуван по улиците на градското ми детство и в първите ми училищни буквари, стихнал в мълчанието на унищожените български родове от патриаршеското село.
Манастърският език е бил голям, приказваше ми медникарят Стоил Чанчеров, разнасяхме си нашето слово на воля по пътищата покрай три морета, додето с камиларски кервани прекарвахме стока. Турци, гърци, арменци, арнаути, евреи ни разбираха. Бяхме овчари - деца на овчари, орачи - деца на орачи, косачи - деца на косачи, ама нямаше кой от нас да се не учи и на занаят. С ученето на занаята старите майстори ни обучаваха и на тайния еснафски език. Ние, чирачетата, се надпреварвахме кой повече да научи бакърджийски и калайджийски думи. Те пак си бяха манастърски, ама щом поминъкът западна, и езикът западна, без тайните думи стана малък, забурени се без камиларските пътища и панаирите.
Не слушай бакърджии за езика, подмяташе Илко Соколаров , слушай учители… Говорът на майка ти и баща ти, моят говор, звучи с гласа на Патриарх Евтимий от великденските ектении. Той е наш родов глас, не е умирал с умиращите, възричал се е с възречените, сподавян е бил село по село, съхраняван е бил човек по човек. Ние, манастърците, сме българогласни!
Илко Соколаров имаше склонност да онагледява житието и битието, което не бива да се забравя, и за почуда на махали и паланки, въоръжени до зъби Соколаров четници поспираха на мегданите и се хващаха на манастърско слядно хоро. Илко Соколаров хороводец, а след него страховити на вид мъже един зад друг, всеки опрял дясна ръка в рамото на предния, лява - на хълбока. Мъжко хоро с песен, най-бавна от бавните: „Пръстен ми падна, убава Стано льо…”
Този свой живот, който самият Илко Соколаров помнеше ден по ден, започва при завършека на Балканската война през 1913 година. Ведно с мъжете и той защитава Манастър от пожар и разорение, а до 1920 година е в състава на невидимата манастирска чета, която охранява далечните подстъпи към селото и пресреща разбойнически шайки, преминали по десния бряг на Марица да грабят останалото без държавна закрила българско население.
Впрочем, Илко Соколаров разкрива почти целия си живот на изтръгнат от род и родина тракийски българин в протокол за разпит с дата 31 октомври 1933 година, когато е задържан в Дирекцията на полицията, София.
Ето препис на този документ:
“Истинското ми име е Илко Стоилов от с. Манастър, Гюмюрджинско, Зап. Тракия, жив. в Кърджали, учител, 33 год., българин, изт. православен, грамотен, неженен, неосъждан, показвам:
В младостта си аз изповядвах идеята за революционната автономия на Беломорска Тракия. Подбуден бях от несправедливия Ньойския договор, според който в Беломорска Тракия се установява управление на Съглашението, заменено с властта на Гърция. По данни на съюзническата администрация на френския генерал Шарпи през 1920 година населението се състоеше от 80 893българи, 73 220 турци, докато гърците заедно с каракачаните бяха 51 706. Пет години по-рано българското население е наброявало 172 000 души. Това бе поредното обезбългаряването на Беломорска Тракия. Военният управител генерал Замбракакис издаде нареждане да бъдат подложени на гонения “българокръвните, българогласните и българоглавите”. Цели български села бяха натоварени на параходи и заточени по безводните и каменисти егейски архипелази. От Манастър имаше изгнаници чак на остров Крит. Аз бях между тях и преди да дочакам амнистия, избягах към егейския бряг с гемия на потомци на гарибалдийски въстаници. Включих се в четата на Димитър Маджаров и участвах в атаката срещу гръцки войнишки лагер в Дедеагач, във взривяването на железопътния мост между Фере и Бадома. По-нататък останах с четата на Руси Каракачанов, която по заповед на главния войвода Таню Николов продължи диверсионните акции по железопътната линия Ксанти - Гюмюрджина - Дедегач - Одрин.
По време на Лозанската конференция революционните тракийски чети засилиха дейността си с цел да обърнем внимание на европейската дипломация върху съпротивата на българския народ срещу новото решение - по клаузите на Севърския договор - Тракия да бъде поделена между Гърция и Турция. Но през лятото правителството на Александър Стамболийски бе заставено да прекрати дейността на тракийските чети в изпълнение на приетите документи на Лозанската конференция. Вярно е, че Стамболийски от мъка и безсилен гняв счупи писалката, с която се подписа под Ньойския договор, но тази ефектна сцена бе последвана от пречупването на българските четнически саби. И на българския четнически дух у много хора!
Аз не пречупих ни дух, ни сабя!
Напуснах гр. Гюмюрджина, където живеех, през 1920 година и се настаних на местожителство в гр. Кърджали. След няколко месеца от идването ми, по инициатива на няколко души от нас, образувахме културно-благотворително дружество “Тракия”, на което бях избран за секретар. През 1922 година, когато се водеше войната между Гърция и Турция в Мала Азия, ние, предвиждайки катастрофата на гърците, почнахме да образуваме В. Т. Р. О (Вътрешна тракийска революционна организация заедно с турци - запасни офицери, дошли специално от Турция. Образуваха се смесени чети и се навлезе в Гърция за повдигане на въстание. Поради закъсняване обаче и поради малкото хора акцията излезе несполучлива и нашата родина остана отново под робство. В.Т.Р.О. продължи да съществува до 1927 година. След конгреса, който стана тогава, В.Т.Р.О. се разтури и се образува К.С.Т. (Комитет за свободата на Тракия), който и досега съществува. К.С.Т. и сега е единственият защитник на тракийските права в многобройните спорове за имоти, закрилник от бандитски нападения, особено в Източните Родопи, и гарант срещу корупцията на местната и централната власт при настаняването на бежанците на постоянно местожителство
Целта на К.С.Т. е да организира всички добри тракийци, да поддържа у тях високо национално съзнание и се бори за освобождаването на нашата родина. Лозунгът на тракийци е присъединяване на Тракия към българската държава, която да стане силна и мощна, за да отстоява националните идеали на българския народ”.
Този документ от архивите на полицията на Царство България се намира в архивите на Министерството на вътрешните работи на Република България. Споменатите архиви са достъпни, но не са огласени. Така по навик държавата държи в неизвестност житейската съдба на трима манастърци и спасените от тях евреи от Града на гълъбите. Държавното слово не е свободно слово.

Втора глава
КРЪЩЕНИЕ ПО ТАЛМУДА

1.
Беломорският месец октомври предвещаваше бавна есен с просветлено високо небе. По макадамовия друм от пазарния градец Шапчи към хребета Гюмюрджински снежник пърпореше и пърпореше омаломощена камионетка с газгенераторно устройства на дърва. Белег на военновременната техническа находчивост, над шофьорската кабина стърчеше нещо като ауспух. Или нещо като отдушник на газова камера, както си представяше концлагерите за евреи лъжовният италианец Примо Тасо. Самият той се бе сврял под брезентовото покривало на каросерията заедно с други подобни нему по очи и коси чеда на богоравния народ, снишени и стишени в потайния еврейски път през каменистите склонове на друга пустиня - родопската. Запътени към друга обетована земя - патриаршеското село Манастър…

ИЗ МОИТЕ ПРИПИСКИ КЪМ ВРЕМЕТО

…Защо селото е патриаршеско Илко Соколаров съдеше по писанията на Свети Киприян Цамблак Чудотворец, митрополит Киевски. Той разполагаше с дагеротипно копие на Петербургския препис на Похвално слово за Патриарх Евтимий. Пожълтелият като пергамент препис се съхраняваше в селското училище и Мишовият Даскал го измъкна от пожара през 1913 година, а сетне го завеща на Илко Соколаров. И първоначалният учител в часа по родинознание винаги препрочиташе на глас и преразказваше на учениците си някоя и друга страница. Това бе прочутия навремето урок на Илко Соколаров в бежанския градец Кърджали. Класната стая се препълваше и с родители на учениците, дошли да послушат историческото четиво за изоставеното свое село. „За да не се изоставяме ние самите” - казваха те.
Илко Соколаров притваряше очи и се унасяше в размисли и видения за Патриарх Евтимий. Речта му се лееше като от устата на самия Цамблак, той и четеше, и преразказваше Словото на летописеца…
…А когато съблякли одеждите му и го отвели на градската стена, за да бъде позорна неговата смърт, и приготвили всичко необходимо за посичането му, нима променил лице, нима се разтреперал? Чуйте, ученици, какви думи казал на варварина:
- О, несправедливецо, защо така безумно и долно унизи величието на моето достойнство? Подобаваше по-напред свещеникът да се пожертвува!
…Палачът дошъл и бил вече готов да нанесе смъртоносния удар, но Всевишният, който някога порази и направи неподвижна ръката на оня беззаконен цар, простряла се да улови пророка, и тази убийствена десница по същия начин превърнал в неподвижна и неспособна за действие, сякаш била някаква ръка на мъртвец, прилепена към живо и движещо се тяло. Изпаднал в ужас оня горделивец и също цялото измаилтянско сборище, избягали те надолу по стръмнините на Царевец, а на блажения, като наметнали одеждите, му казали да върви свободно, където иска. И какво станало после? След това чудо варваринът заповядал божият човек да бъде изпратен на заточение.
- Ония дни, - четеше Илко Соколаров, - бяха дни на плач! Защото има ли нещо по-горчиво от изселването и по-тежко от раздялата с родни, когато споменът за отечеството и близките пробожда винаги сърцето като жило? И ето, прегръщаха се един друг, целуваха се, прощаваха се, с ридание огласяха местността. Сред тях, подпирайки се на жезъла, вървеше пеш великият Евтимий, обливан в сълзи и с душа, наранена от хиляди стрели. Но не от тях страдаше той, нито от болест и старост беше сломен, а защото бе изтерзан от страданията на хората и от крехката възраст на децата. И когато стигнаха до мястото, където въпреки желанието си пастирът щеше да се раздели с тях - о, кой без сълзи би си спомнил това! - всички паднаха в краката му, обливаха ги с дъжд от сълзи, допираха устни и лица, целуваха му ръка, наричаха го пастир и учител, чедолюбив баща, и раздялата си с него смятаха за раздяла с душата. Едни от жените слагаха пред него децата си, а други, които бяха по-близо, се удостояваха да се докоснат до ръцете му, трети - до дрехата му, която напояваха с горещи сълзи, други, поради силната вяра, изтръгваха тревата, на която стоеше, някои пък, притискани от народа, като не можеха да се приближат, молеха отдалеко за последен благослов и прошка искаха, понеже предчувствуваха в душите си, че няма вече да го видят жив… …Когато пристигнали на мястото, където го водели, сърцето му се стоплило от прозрителното действие на духа, и той рекъл:
- Ето покоя, дето ще прекарам малкото още дни на земния си живот, и ще благодаря на Бога, моя наставник, докато ме освободи от телесните ми вериги!
…Но каква била работата на Евтимий в заточение? Ловитба, обичайната работа на апостолите, но не на риба, а на човеци, и то всеки ден и всяка нощ. Защото при него се стичала цялата околна местност, както някога околностите на юдейския Йерусалим при Йоан Кръстител! Едни като от вериги се освобождавали от различни ереси, други пък отхвърляли тъмата на сарацинското безчестие, трети изоставяли скотския си живот като мръсна дреха.
- Патриархът, - прдължаваше Илко Соколаров, - насаждал добродетели, учел хората да познават Господа, научените ставали учители на неуките. И не само на онова място се стичал народът да види този втори Илия, но и по всички градове, по села, пътища и тържища, в домове и в църкви се чувало Евтимиевото име, разнасяно като някоя светиня. И право е рекъл пророкът, че по цялата земя се разнеъл неговият глас и до края на вселената. На някои може да се стори невярно, но благоволил Бог и в чужда страна възхвалата за Патриарха да бъде най-истинна, тъй като самите местни жители станали проповедници и благохвалители на преизмъчения заточеник. Затова и много от видните жени на управниците на онази област идвали при него и той ги водел към благочестие. Те пък своите мъже завеждали при него, а той - при Христа. Освен това те му носели много злато и го молели да го приеме за нуждите на своята обител, а той ги учел да го раздават със своите ръце на бедните и по такъв начин им строял стълба към небето. И когато един от тях го запитал “Та кой, владико, е по-беден от тебе, и кой повече се нуждае от милостиня? Не ти ли, който си сломен от такава старост и болест и от толкова мъчения?”, той, погледнал кротко, защото свободната душа никога не може да гледа гневно, и тихо отговорил с усмивка на уста:
- Моето богатство, чадо, е скрито в Евангелието, и ще бъде открито, когато този, който ни го е предал, поиска сметка какво сме припечелили с него.
И Илко Соколаров натъртено прочиташе думите на Цамблак «Нека прочее краят на моето слово за Евтимий да бъде тук, дето е краят на неговия живот…»
- Не е било друго село, било е нашето село Манастър! - въодушевено привършваше пред мало и голямо своя най-съкровен урок Илко Соколаров.
И добавяше, че по патриаршеско време Манастър е със седемстотин и петдесет къщи, с дюкяни и работилници, хората работливи, добре организирани, вслушвали са се в съветите на старите, помагали на бедните с храни и пари. Живяли много трудно, но честно. Гурбетчии, дюлгери, зидари, скотовъдци… Който нямал къща, той не можел да се ожени - и му строяли къща.
Преди двайсетина години, когато премина през Манастър като водач на чета от Комитета за свободата на Тракия, Илко Соколаров бе оставил в ръцете на помашкия старейшина Хабиб писмо до заселилите се в Манастър пришълци от околните колибарски махали. Посланието бе разбираемо за българогласните, българокръвните и българоглавите беломорски помаци, каквито бяха новите обитатели на на Манастър:
„Към вас се обръща учител Илко Соколаров с молба да прочетете и разтълкувате словата, с които искам да ви се открия. Моите родители, родителите на майка ми и баща ми, както и техните родители, са от това силом изпразнено село, където се настанихте. Тук вие обяздвате минал живот и вярвам да знаете къде са гробовете на моите деди и прадеди, вярвам да сте дочували приказките, песните и преданията, с които съм израснал. Ние, чистите българи, сме прокудени от Манастър, а за мене да кажа, че тукашен ми е говорът, тукашна ми е паметта. Аз търся историческа следа, която е особено важна за всички православни беломорци. Надявам се на добронамерена помощ. Отварям дума за историческо събитие, станало през 1393 г. Тогава насам е изпратен на заточение Патриарх Евтимий Търновски - най-великият български църковен водител. Аз съм учител, чел съм доста вехти страннически книги за нашия край, жития на Патриарха. Намерих много основания да предполагам, че животът му е завършил в общото ни село Манастър. Наоколо има местност “Владиков гроб”. Знаете ли вие кой е погребан там и кога е погребан? Помня местността “Търновските лозя” - знаете ли вие къде е било Търново? И защо в кондиките на Атонските обители Манастър е записан като метох на Бачковския манастир? Ние на стари-прастари попове сме давали ухо за приписки в едновремешните свещени книги, че чинарът при най-горната от четирите наши православни църкви бил посаден от самия Патриарх Евтимий. Тъй по монашески обичай той отбелязал мястото на въдворението си. Чинара трябва да е на около шестстотин години. По вашите имарети и текета, от вашите молли и ходжи чували ли сте вие, братя мохамедани, за дохождането на патриарх? Държи ли някой по долапите китапи с писано за българския патриарх? Не знам кога ще дойда пак, защото тоя свят се преобърна, но все някой ден ще дойда с приятелство и надежда! Като манастърец при манастърци… Моята мечта е на едничкото вековно дърво в нашето общо село да се постави надпис на български, гръцки, турски, френски и английски език, и надписът да гласи: „Според преданията в село Манастър между 1402 и 1405 година завършва земния си път българският Патриарх Евтимий Търновски. Този чинар е засаден от него”.
… Шофираше Мата Сребрева, в кабината се бяха сместили Илко Соколаров, Стоил Чанчеров и нотариус Анастасий Примов. Той бе преметнал през коленете си опърпани шаячни дисаги.
- Дано не претърсят камиона, ако ни пресрещнат, дано! Пък ако ни пресрещнат, тия дисаги така ще ги раздрънкаме, та да сепнат и глухия! - говореше жената.
В подножието на едрокаменна кула в равното, строена като последна стражница по отбранителната линията „Метаксас”, двама пишман юнаци, спечени от слънце, бяха приседнали на припек на нащърбените стъпала. Около тях в предобедния час полъхваше тънък мирис на станимашка мастика. Единият изглежда бе пъдар с полицейска униформа без нашивки, фуражката му с избеляла синя околожка и напукана козирка. Другият бе с пагони на запасен ефрейтор, призован и той за голяма световна война, но без пушка и щик, без паласки, а каската му бе килната като на присмех.
Камионът нямаше как да подмине задрямалия пост и Мата спря, без да гаси мотора.
Ефрейторът лениво й подвикна:
- Мато ма, угаси мотора, де!
- Че да не мога сетне да го запаля, има да буташ по нанагорнището!
- Ще бутам аз… Какво къташ под брезента?
- Съшото както винаги, Рамадане. Дърва за газгенератора и моя тракийски вестник. Сега и едни бедни люде…
- Вестника го знам, ти и за нас, ахрянковците, си редила там разни приказки.
Мата слезе от камионетката, бръкна под платнището и извади връзка вестници.
- Ето за ахрянковците новия вестник. Вземи, безплатен е.
Тя нарочно отгърна брезента, за да се видят хората в каросерията.
- Какви са тия? - попита ефрейторът.
- Преселници от града, заселници в Манастър, нали знаеш, че селото е опразнено, къщи много, жив човек няма. Та ей тия граждани ще стават селяни…
- По-високо, че не чувам!
- Бе и аз не те чувам…
- А в таксидиотските дисаги какво има?
Нотариус Анастасий Примов престорено възкликна:
- Че ти, аратлик, позна какви са ми дисагите!
- Амчи моят бубайко ги майстори. Чак от Света Гора идат за тях. Калугери таксидиоти, евреи праматари, че и арнаути мустакати. Гледам те, учен човек си, ни мулета задяваш, ни магарета. От какъв зор мъкнеш дисаги?
- Вещи стара направа събирам. Бакърени, дървени, кожени…
- Санким и златни пендари…
Нотариус Анастасий Примов разтърси дисагите и каза насмешливо:
- И жълтици!
- Хем жълтици, хем пендари, нали? Че дрънчат, дрънчат. Ама дай да проверя, такава служба служа.
Ефрейторът поразрови дисагите и извади чудновати жълти табелки, замърда устни и засрича:
- Еврейско жилище… Еврейска собственост… Вход за евреи забранен…
- Eврейски ли къщи стягате? - попита недоверчиво ефрейторът.
- Еврейските къщи са в касабата.
- Касаби много, ама какво да думам, ако ме попита утре началството?
Мата знаеше, че двамата пишман юнаци само я подпитват и нищо никому няма да споменат.
- Кажи на началството, нали знаеш, в коя касаба живея, кажи още, че Мата Сребрева лично е карала с камионетката преселници за Манастър. Българи…
- Ами еврейските джунджурии?
- Тях скоро няма да ги има по нашите места. Както няма да има и евреи, - отвърна нотариус Анастасий Примов
- Няма да има…
- Та съм ги прекупил за спомен от комшии, от приятели. Евреите сега плащат за всяка табелка. Насила им ги слагат по вратите, ама ги карат да плащат. По десет лева на парче. А за жълтата звезда - по двайсетина лева. Цяла фабрика отвориха в София за такива дамги.
- Дамги са, знам, - смотолеви ефрейторът, - от фабриката на Пастърмаджиев. И живота им взимат, и парите. Няма да се отърват, няма. Що да стори човек?
Нотариус Анастасий Примов долови състрадание и въздъхна:
- Не всеки може да ги спаси, но ако всеки опита…
Ефрейторът тихо по съзаклятнически изрече:
- Хайде, човече, дигай си дисагите и карайте накъдето сте тръгнали! - Не ща и да знам за никакви заселници-преселници!
А пъдарят, който не бе продумал досега, протегна на Илко шишето с мастиката:
- Сполай ви! - отвърна на двамата Мата Сребрева и подкара камионетката към чаловете, които очертаваха хоризонта към Манастър.
- Ни дума никому за тая камионетка, разбра ли! - каза натъртено ефрейторът на пъдаря, когато останаха сами.
- Никому, никому… Ама орташката рабта и кучетана я ни галят!

2.
Когато пътят възлезе към Сарджова колиба, Мата Сребрева спря камиона и въздъхна:
- Същото ясно време и през тринайста година!
Откри се прикътана между хвойни и пърнари поляна с дълга водопойна чешма и до нея останките на овчарско пладнище. Евреите още от камионетката съзряха каменно корито, в което се изливаше бистра планинска вода от непресъхващ чучур, и набучени на десетина дървени кръста каски на германски войници. Това бе малко гробище по военен образец, на каските личаха някакви номера, а имената на погребаните не бяха изписани.
Синеоките рицари, както ги наричаха вестниците, бяха останали безименни на линията „Метаксас”. Както на линията „Мажино” далече на север по границата с Франция. И на линията „Зигфрид” от холандската граница до швейцарската.
- Само германците са зарити в гробище без село, - проговори Илко Соколаров, - по нашия край селата са без гробища. Манастър, Съчанли, Янюрен… Разориха ни турците през тринайста година и преобърнаха гробищата. Прокудиха ни гърците през двайсет и четвърта и пак гробищата съсипаха. Мъртвилото обезбългаряваха! Вие си нямате еврейска държава и затриват вас. Нас тогава ни оставяха българи, а съсипваха България.
Италианецът Примо Тасо замислено му отвърна:
- Вие, българите, още не сте воювали в тази война и още си нямате военни гробища. Ние също, но по други причини, ние сме народ без държава и където и да воюваме, воюваме, как да ви обясня, всеки сам - евреин по евреин, и всички заедно - поляци с еврейска кръв, французи с еврейска кръв, англичани с еврейска кръв. Затова и ние си нямаме военни гробища, дойде време да ни изтребват евреин по евреин в Дахау и в Освиенцим. Дим от газовите камери след нас… Какви еврейски останки да погребат там, там ние сме жертви, а жертвите се унищожават без следи. Еврейски останки се намират единствено по местата на еврейската саможертва. При Харама, Гвадалахара, Брунете, Белчите, Леванте …
Манастърците още не знаеха, че само до преди три години той бе носил не жълта, а червена звезда, и то на черна анархистка боина, и че след последното поражение на интербригадистите в Каталония бе успял през Аржел сюр мер на случайна малтийска гемия да доплува до остров Тасос , а оттам да се върне пак в Гюмюрджина.
- И пак съм гръцки евреин, но и Гърция я няма, и съм просто евреин, готова жертва на същия фашизъм… В Испания ни победиха, но Испания ни изпрати като победители. До един дървен рибарски пристан край Барселона Долорес Ибарури произнесе в наша чест думи, които не се забравят. Тя ни нарече защитници на най-високия идеал, ратници на човешкото достойнство, чеда на безсмъртната ни родина. В най-тежките дни на нашата война, каза тя, когато столицата на Испанската република бе застрашена, вие, храбри другари интербригадисти, с вашия героизъм и дух на себепожертвувание допринесохте да я спасим. Комунисти, социалисти, анархисти, републиканци, мъже от разни раси, с различни идеологии, от проти¬воположни религии, но всички любящи дълбоко свобо¬дата и справедливостта, дойдохте да ни предложите своята помощ безусловно. Дадохте ни своята младост или своята зрелост, своето знание или своята опитност, своите надежди и своите въжделения! Знамена на Испания, поздравете толкова герои! Преклонете се пред толкова мъченици! Храбри другари интербригадисти, можете да си отидете горди!
Тази реч на Ла Пасионария, дошла изневиделица като последна вест от предишната световна война, веднага се вдълба в съзнанието на нотариус Анастасий Примов и като неизвестна му досега идея за смисъла на световното стълкновение в Испания. Той се включи в размислите на Примо Тасо:
- Чеда на всички народи, жертви на всички диктатури! Слава богу, има все още живи евреи. Ще ви закриляме доколкото можем! Манастър не е далече…
- Нали селото е било опожарено? Къде ще се приютим с тия деца и жени?
- Планинско село не гори! Изгоряха чамовите черчевета на прозорците, изгоряха дъбовите гредореди на покривите и изпопадаха тиклите, на пепел станаха кошарите и оборите, ама дебелите зидове си стоят и до ден днешен! И четирите черкви при четирите аязма стоят. И училището. Тъкмо около училището ще наместим казаните за риганово масло.
У Илко Соколаров се бе обадил учителят:
- По мулетарските клисури бяхме стигнали от Манастър до тая местност. Тука имаше вода, тук спряхме, тук ни застигна баховишката потеря. Баховишлии неведнъж налитаха на Манастър, ние с три изстрела ги отблъсквахме. Познавахме ги и по име, и по лице, не се плашехме от тях, знаехме, че са сбирщина плячкаджии. Но като си отиде България от Тракия и ние тръгнахме да се спасяваме към консулския град Дедеагач, баховишката потеря я бяха повели по дирите ни офицери от турската армия. За изкупление на поражението при Одрин Кемалът им бе дал надежда, че ще ги помилва, ако окървавят саби в Манастър…
…Тридесет години оттогава той помнеше как майка му бе коленичила на Сарджова колиба и крещеше „Бягай, син, бягай, маминото, не възвивай, дяте!”. Покрай нея минаваха неколцина турски офицери и един от тях я разсече с ятаган така, че лоното й се разплиска. Майка му придърпа червата си, а пред нея, почти в скутите й, се бяха отърколили отрязаните момичешки главички на близначките Мара и Кера. Майка му започна да сплита косите на децата си в обща плитка. Дълга руса плитка, една за две главички. Илко чувстваше, че майка му и полудява, и умира едновременно. А на него, осиротяло невръстно дете, сякаш господ му повеляваше да гледа, да запомни…
…Подканени от Мата Сребрева, евреите заслизаха от камиона. Момчетата бяха в градски шпаньолски дрешки - рипсени панталончета, пристегнати с ластичен ширит под коляното, тъмни чорапи и юфтени боти. Момичетата изглеждаха пременени сякаш за свещения сабат в дълги сефарадски роби, избродирани с цветя като библейски знаци. Зрелите жени носеха широките празнични рокли на отрудени матрони, ушити от сива коприна с пришити кенарени краища. Наобиколиха Примо Тасо и той им каза с глас на безпрекословен наставник:
- От сега нататък пак си оставате чеда на Авраам, но имената ви ще бъдат български. Заради вашето спасение. Сега ще ви обясним кой как ще се казва. Човек по човек и семейство по семейство.
- Свята ни е Сарджова колиба, - проговори Мата Сребрева, - не заради германските, заради нашите кости. Погледнете защо сме намислили тук да стане вашето кръщение.
Илко Соколаров тръгна през поляната, разгръщаше високата трева,изпод която се бялнаха тук-там разхвърляни от чакали и лисици човешки кости.
Евреите от Гюмюрджина разбраха, че се превръщат в българи на съкровено за патриаршеското село Манастър лобно място.
- Семейство Санабрия, - започна Примо Тасо, - вече сте семейство Силянови. Злата, Зорница и Косена Силянови. Ето вашите кръщелни свидетелства. Единствени документи за самоличност, други нямате!
Жена на средна възраст и две девойки пристъпиха към него.
- Пазете ги, а най-важното е да запомните кое на кого е…
- Семейство Ибанес! - повика Примо Тасо следващата група. - Вие ставате цял род Страхилови. Майки, лели, мъжки и женски деца. Деница, Гиню, Родьо, Вълка, Руса, Райчо, Славей, Лозан, Ружа…
Илко Соколаров наблюдаваше със стаено вълнение преименуването и в паметта му се възраждаха лицата и осанките на ония мъртви манастърци, чиито християнски имена се възричаха в друговерци. Ако го бяха посекли и него при Сарджова колиба, и неговото име щеше да се продължи в някой евреин.
- Семейство Алтамирано! - продължи Примо Тасо. - Вие приемате имената на семейство Здравкови. Мара, Райка, Свилен, Добра…
Необикновеното кръщение не продължи дълго, евреите не се смущаваха от странния ритуал, тъй като Талмудът им дозволяваше да сменят до осем пъти имената си.
На Сарджова колиба семейство Балмаседа придоби кръщелните свидетелства на семейство Росенови, семейство Торихос приеха да бъдат от рода Брайкови…
Евреите още не знаеха кои предишни манастърци се възричат чрез тях, обаче продължаваха кръщението си с чувство на свещена близост в някакъв почти библейски обред. Монтенаро станаха Кисьови, те бяха също така майка, дъщеря и две момчета. Примо Тасо спомена Вълко Момчилов, Велик Войнов, Звезда Стоянова, Елена Гинева, Драгана Драганова, а техните имена бяха отсъдени на деца без родители в групата - Давид Домингес, Зелма Коен, Матилда Лезама, Анжел Сангара, Раймонд Побладор, Арон Фатаро.
И Рашел Бенвенвисти…
Илко Соколаров изчака последното име с притворени очи, защото дойде ред да се възрече майка му - Ружа Соколарова. И той отново видя майка си с оня детски поглед, който понякога се оказва последен…

3.
След като остави новопокръстените манастърци в селото, Мата Сребрева веднага пое с камионетката към Града на гълъбите. Там тя издаваше седмичният вестник „Тракия” и шпалтите на всеки брой трябваше да се представят лично от нея лично на цензора на Беломорието - командирът на военновремения гарнизон, който имаше генералски чин.
Вестникът излизаше всеки петък и тя всяка сряда се появяваше в казармите, минаваше през арката на портала, на която бе поставен огненочервения надпис с три удивителни „По-добре гроб, отколкото роб!!!”.
Ординарецът на генерала-цензор я очакваше в привичния час и я въведе при своя командир. Посетителката бе свикнала с подредбата на кабинета и бегло погледна голямата карта на Европа с очертанията на Източния фронт и малките знаменца със свастики, набодени по линията на сраженията. Генералът забеляза нейния разсеян поглед и като разстла шпалтите на бюрото си, попита хитровато:
- И в този брой ли няма новини от Източния фронт?
- Не успявам да следя развоя на събитията, генерале, - отговори Мата Сребрева, - докато стигнат до мене, докато приготвя шпалтите, докато отпечатам вестника знаменцата, които вие забождате по картата, са се преместили. Така ли е?
- Така е, това според стратегията на фюрера е блицкриг… Да видим какви материали възнамерявате да публикувате в предстоящия брой.
Цензорът знаеше, че Мата Сребрева се опитва да наложи своето издание като „вестник на народността”. Въпреки наличието на злободневни местни хроника и реклами, в «Тракия» преобладаваха етнографски и фолклорни публикации, дело на всеизвестните народоуци Стою Шишков, Христо Караманджуков, Христо Вакарелски.
- Къде изчезна вашия дописник Примо Тасо? - попита уж между другото цензорът.
- Не се е обаждал скоро…
- И как така без него?
- За мене, - почти издекламира Мата, - е важно вестникът да съдържа плодородния духовен пласт, който беломорските тракийци наложиха в единната културна структура на българския народ…
- Не се палете толкова, чел съм тия думи в уводната статия на първия брой. Аха, ето кой бил плодородния пласт…
Генералът мигом се превърна в цензор и посочи с червения си молив анкетата, която журналистката бе направила с български писатели още в навечерието на войната и бе я издала в отделна книга..
- Защо се връщате към тази анкета в днешния исторически момент?
- Защото продължава да е актуална. Помествам отоговорите на Тодор Влайков, Ана Каменова, Фани Попова-Мутафова, Елин Пелин, Андрей Протич, Николай Райнов, Георги Райчев, Людмил Стоянов, Кирил Христов… Тях ще ги цензурирате ли?
Генералът знаеше че престарелият Влайков изповядва идеите на кооперативното движение в българското село и вероятно разсъждава за войната от гледната точка на своите сподвижници; че Ана Каменова е пряк потомък на копривщенски възрожденци, у нея са заложени силни свободолюбиви пориви и нейните читатели я признават за свой духовен наставник; че Фани-Попова Мутафова представлява интелектуалната върхушка на нацията и с книгите си оказва влияние в среди, където се правят опити за възвеличаване на личности и събития от близко и далечно минало; че Елин-Пелин присъства и като личен приятел на Цар Борис Трети, и като изразител на непоклатими разбирания за трагичните последици от войните във всяко село от шопското поле, във всеки шопски род; че Андрей Протич се причислява към родените в Македония видни българи, високообразовани и посветили живот и творчество на майка България, доброволец в първата световна война - и дори само заради обарутените му офицерски пагони родолюбивото общество се отнася с доверие към неговите заключения за гибелния замисъл в днешното световно стълкновение; че зад енциклопедиста и мистика Николай Райнов и познавача на бедняшката орис Георги Райчев, зад бунтовният символист Людмил Стоянов и високомерния талант Кирил Христов се надига жив български народ…
Така разсъждаваше генералът и реши, че анкетата на Мата Сребрева е опасно да бъде цензурирана.
- И? - попита очаквателн тя.
Вместо отговор той удари цензорския печат поотделно на всяка шпалта и се подписа с характерни за уверените предводители едри букви.
- Благодаря! - промълви Мата на излизане от кабинета.
Той я погледна в очите и изрече с твърд глас:
- И аз съм българин, госпожо Сребрева! И аз съм чел какво пишат за Беломорието Антон Страшимиров, Христо Силянов, Анастас Разбойников, … И вие какво пишете. Чета не само като цензор, чета като български генерал, син на учители. Учители от началото на века, ония със широкополите шапки и червени карамфили в петлиците…

ИЗ МОИТЕ ПРИПИСКИ КЪМ ВРЕМЕТО

…Военният човек знаеше много за Мата Сребрева от донесенията на тайните полицейските агенти. Той съзнаваше, че не с академично усърдие, а с вродено подадине тя отбира и събира песните на беломорските тракийци - безброй правдиви и неподлежащи на научно съмнение свидетелство за разпространението на българската народност между турски, гръцки и албански поселища, джамии, синагоги, арменски черкви, спахийски чифлици, по острови и край пристанища. „Народните песни израстват от народния корен” - твърдеше тя и когато обикаляше с камионетката да разнася вестника, все се поспираше при вехти старци да запише ту песен и приказка, ту поверие и легенда, ту пословица. След години генералът щеше да узнае повече за нейния неуморен труд на ползу роду. Самият той се бе оттеглили и от войната, и от мира. От войната - когато американските самолети-крепости разрушиха генералската му къща в София, а съпругата и двете им деца изчезнаха в нечаканата гибел. От мира - когато по бърза съдебна процедура бе анатемосан като „фашиствуващ елемент” и присъдата за доживотен затвор бе поискана от озверяла прокурорка, с боязън наричана дори от комунистите Кървавото Кате. Заедно с познати и непознати висши офицери от царската армия, редом с високопоставени чиновници от администрацията на така наречените „Нови земи”, той преодоля в душата си предизвиканата от чужди действия сляпа отмъстителна ненавист. В килии, карцери и концлагери генералът-цензор изкара четири лета и три зими, бе помилван и от доживотен затвор бе въдворен на доживотно местожителство в родното му селце край Дяволския мост на Арда. Там в уталожена самота премисляше своя живот и своето време, именно там той отново видя Мата Сребрева.
Привечер генералът сядаше на плетен виенски стол под лозницата в съзерцание на преживяния свой живот и изчезналия свой свят. Веднъж от разлюляната горска папрат се появи Мата Сребрева, яхнала жилест планински кон, и го пришпори да прескочи цепнатината между скалите, наричана Шейтан кюпрю. Спря пред къщата къщата на генерала и поздрави, неслязла още от седлото. За две-три години няколко пъти тя се отбиваше като че ли да напомни за себе си. Генералът съзнаваше, че житейските пристрастия и на Мата Сребрева са били повлияни от ислямското насилие върху православието, от многовековното османско отрицание на българщината, но именно тази жена, роднина на избесени и изклани три синджира роби, проучваше обичаите, поверията и мъдростите на дахлиите, присмехулно прякоросвани като «гаджали» и «читаци». Не само владеенето на говоримия турски език я влечеше към живота зад слепите дувари. За нея човекът, въвел в българския език понятието народоук, бе писал, че Мата Сребрева я познават и уважават в целия източнородопски край и че тя има достъп и приятелство в затворения за неверници турски харем, разбира най-добре живота и състоянието на турското население.
Под лозницата на родната си къща генералът-цензор проумя, че направените от народоука Мата Сребрева записки за загубените села, останали под водите на язовир «Студен кладенец», са единствените писмени сведения за бита, традициите и културата на околното население - бежанци от Тракия, прогонени от Делиормана къзълбаши, изостанали от султанските кервани спахии. Времена и хора биха изчезнали безследно в мъглявините на историческата памет без нейните тетрадки.
Веднъж тя пристигна откъм завоя на Арда при Орлово гнездо и сподели, че тетрадките й са препълнени, конят - окрантавял, но че я има още едно намерение като народоук - да се заеме с изследване на бита на циганите около язовира, за което очаквала окуражително напътствие от софийския етнографски музей.
И повече не се видяха…

Трета глава
СЕЛО БЕЗ КУЛА И СТЕНА

1.
Евреите навлязоха в изоставения Манастър през полегата хвойнова бърчина и се струпаха в сянката на необятен чинар, какъвто не бяха виждали досега. Достолепното дърво възнасяше златистозелена стряха над вкаменена църква с нащърбен и опушен от пожарни вихри олтар и над бистро аязмо. От свещения извор надолу селото се разстилаше в падина с изтъняла речица, а по разтворените като човешки длани склонове личаха и други постройки с разтурени притвори, мержелееха се окъртени чардаклии къщи.
Неочакван лек повей от чинара премина по лицата на новодошлите и италианецът Примо Тасо учудено възкликна:
- Questa ? Gerusalemme…
Взорът му просветля.
- Йерусалим е! - възкликна и Илко Соколаров. - Йерусалимско ни е землището, има заровен светец като в гетсиманската градина, има скришен гроб тука, благослов излъчва и проклятие. Цял живот усещам повея на чинара, мълви се, че не от от вятър, а от нетленни кости приижда.
И продължи, загледан към околните бърчини:
- В деня на Света Петка около четирите църкви и аязмата ставаха прочути православни сборове. Пеша откъм Чеча, на коне откъм Гюмюрджинския снежник, пък и на камили откъм цялото Беломорие пристигаха поклонници. Откъм Солунско, откъм Устовско чак и чак откъм шопските манастири са идвали да сторят поклон на всеобщ покровител, да напръскат лица с вода от целебни извори.
На евреите не им беше до такива приказки, те тревожно се взираха в пропадналите покриви и накривените комини на бъдещите си обиталища. Италианецът Примо Тасо неспокойно размисляше, че през наближаващата зима в селото може да се живее, само ако стегнат покривите, прозорците, вратите…
- Ни кмет, ни поп в Манастър,- продължи Илко Соколаров. - Ни куче, ни котка! От балканската война насам животът в селото е станал живот на птици…
Градски чеда евреите, учуди ги птичата гълчава из подивелите овошки и провлачените по изоставени дворища къпинаци. А Илко Соколаров дочу птиците на детството си и ги сладостно ги разпознаваше по гальовното гукане на гълъбите, по протяжните призиви на гургулиците, по трепетното чирикане на синигерите, по предвечерните напеви на косовете, по еховитото обаждане на чухалите, по протяжните излияния на дроздовете, по любовните трели на славеите. Досещаше се къде са невидимите люпилни на кълвачите, на чинките, на сойките, къде са враснатите в глогове и храсталаци гнезда на овесарките. Счу му се и мамник, но и сега не го видя, мамникът си оставаше в бабешките приспивни приказки…
Човешката реч разтревожи пернатите и те стреловито излетяха над сепнатите от толкова криле евреи. И над всички се появи пак същият от детството, понесен на криле и вятър сокол, закръжил над Здравцов камень.
- Да знаете, манастърското цвете е божурът, манастърската билка е ригана, манастърската птица е соколът!
С ловен сокол в небето Манастър се помнеше от странници и скитници, от атонски таксидиоти, от арнаути - разносвачи на бубено семе, от елбасански и станимашки камилари. В цариградски списъци се намираха имена на манастърски доганджии, отглеждали и обучавали догани за продан на паши и бейове. Отделно селската община дарявала бели далматински ловни соколи на султани и везири срещу някои предимства за патриаршеското село. Манастър не е плащал данък девширме - кръвен данък, плащал е доганжийски данък. По тази причина нито едно християнско момче не е било отведено за еничар.
Илко Соколаров твърдеше, че тъкмо белите далматински соколи прилетели в Манастър над конските впрягове, докарали на талиги с изографисани ритли патриарха. Птиците били от кафезите в търновските палати, значи завоевателят на престолнината е турил в обкръжението на владиката полезни хора - царски соколари, болярски лозари, манастирски коняри и кой знае още каква прислуга. Прозряли в чудодейното избавление на Патриарх Евтимий знак свише, османците са го откарали на заточение не в диарбекирските зандани, не в сирийската пустиня, не в кипърските крепости. Те са уважили със специфичен турски табихет светейшия му сан и са въдворили живия български светец сред хора с негова вяра и негова кръв. Разбирали са, че около него трябва да има български народ, но малко по-друг. Не този, който вече е бил потурчен, а народ, който не бил помирисвал още собствената си кръв по острието на ятагана. Народ, способен да съхрани в историческа памет и да брани във върховни изпитания отрока свой и своя покровител Патриарх Евтимий Търновски на мястото, където го отвеждат от престолния Царевец към вековечната българска покрайнина Беломорска Тракия…
- Да вървим към училището, - подкани Илко Соколаров, - засега там ще се вместите всички, а пък аз ще огледам отново къщите.
Училището бе със шест стаи, строено като за голямо село. Доста ученици са учили някога, доста евреи можеха да се приютят сега. Сградата отвън също бе одимена от пожарища, отвътре обаче изглеждаше пригаждана за планински заслон. Сенки на самоотвержени учители бяха градени в тия основи. Илко Соколаров можеше много да разказва за Мишовия даскал, който от монах станал хайдутин, от хайдутин - учител в степното бесарабсоко село Задунаевка по едно и също време с калофереца Христо Ботев. Всеки, който се захване с четмото и писмото на манастърските деца, казвал Мишовият даскал, трябва да е като Ботев, те са моята чета за свободата на България!
Илко се поразтършува в някакъв стенен долап и намери огниво и прахан, недогорели вощеници, тридънни захлупци със сол, червен пипер и захар. Явно бе, че в празното училище скрито отсядат другоселци, дали минувачи през Манастър, дали бегълци към Манастър…
- Няколко дена ще спите тука, има място за всички. Сетне ви чакат къщите. Но се налага първо да откопаем казана за риганово масло, та да завъртите работата. Да не би да ви мерне лошо око, че нищо не подхващате. Нали сте вече селяни, селянин без работа не стои!
Илко Соколаров поведе италианеца и нотариуса към къща с пропаднали тикли, с прозорци - празни очници. Задната стена опираше в скат, застлан с предесенно посърнал здравец. Дялани шуплести камъни от предишен градеж затискаха треви и дървесна плесен. Отстрани наръбени отломъци от балвани наподобяваха дворищна ограда. Като човек, който си припомня нещо, Илко Соколаров примижа, опипа горния праг на пруста и бавно отри мъха от мраморна плочка с две изпъкнали старобългарски букви.
- Азь и Ижица! - прочете на глас той. - Каменоделецът е означил времето на съграждането. Хиляда и четиристотин години от Христа по летоброенето след Цариградския църковен събор…
- Тогава ли е вдигната тая къща? - попита учуден нотариус Анастасий Примов.
- Тогава е правена първата къща на нашия род. Виждате ли, как старите градежи са разхвърляни отзад и върху им са се напластили пръст, тор, мравуняци, змийски гнезда, бръшлян… А плочката е била вграждана от една къща в друга. Нашата история е писана на камък. По надгробните кръстове, по чешмите, по развалините на параклисите.
Третата къща на рода е била пристроявана, възстановявана, разширявана в мирни и размирни времена. Сякаш нейната история бе описана от незнайни граматици в приписките към църковната книга на Манастър ведно с набези на кърджалии откъм устието на Марица, нападения на плячкаджии панти и хайти от Чеч. На цяла страница неизвестен свещеник бе разказал как по късна доба преди първи петли в гробищата се прокрадвали ахряни и тършували за закопано в чорбаджиийски гробове имане. Те не се страхували от живите, страхували се от мъртвите, тропосвали околностите на селото, пък ако случайно се натъквали на някой манастърец, много боязън им разлюшквал погледите…
Покривът на третата къща бе хлътнал под тежестта на тиклите, чардакът - изпепелен от пожарища, едничък коминът стърчеше непоклатим, яко опрян в затрупан с пепел и прах оджак.
- Първият Соколаровец е роден в тая къща след идването на Патриарх Евтимий… - продължи Илко Соколаров - Таткото на първият Соколаровец е бил коняр на патриарха. Оттогава се знае за нас, Соколаровците, но не ние сме дошли при владиката от колиби и землянки, нас патриархът ни е заварил в градено каменно село!
- Аз съм насъбрал някои оцелели богослужебни книги от четирите манастърски църкви, в тях намерих немалко приписки и добавки към празнични служби. В един миней отпреди Патриарха е записано новородено отроче на име Гълъб. Има - няма хиляда години! - допълни нотариус Анастасий Примов.
- Тук да копаем! - посочи Илко Соколаров и прекрачи през разкривения вратник на обора, - Тук трябва да е заровен казана.
Медникарят Стоил Чанчеров замахна с тежка кирка и още при първите копки в слегнатото от дъждове и снегове торище удари на нещо твърдо.
- Казанът е!- промълви поуморен той.
С вила разринаха обемиста бала, пристегната от мухлясали кожени ремъци. Разгърнаха излинелия китеник и им се показа котел от кована мед, по която бе полазила зеленикав ръждив слой. В същия денк бе наместена тънка тръба, извита подобно лебедова шия, и няколко масура за вдяване и удължаване на тръбата, пиростия и стъклена дамаджана за около пет литра.
-Непокътнат е! - каза облекчено нотариус Анастасий Примов. - Виждал съм при бакърджиите такива изделия.
- И аз съм ги правил! - обади се Медникарят Стоил Чанчеров.
Едвам им стигнаха силите на тримата да издърпат халището от влажното торище.

2.
- Сега да пренесем цялата уредба в училището, - въздъхна Илко Соколаров.
Край училището се простираха ливади, притиснати от високата церова гора на манастърското землище. Неокосени, потъмнели от сплетени един връз друг наръчи трева. Носеше се мирис на диви билки.
- Има жив риган, има! - зарадва се нотариус Анастасий Примов.
- Origano! - проговори пак на италиански италианецът Примо Тасо. - Сега ли започваме?
- Да започваме, - промълви Илко Гълъбаров - да започваме…
Медникарят Стоил Чанчеров вкопа пиростията здраво в пръстения под на най-голямата училищна стая и нагласи върху нея котела. Отдолу остави място за бавен огън и жарава, снади извитата тръба и я вкара в дамаджаната. Уредбата за извличане на риганово масло бе всъщност казан-аламбик - португалско изобретение за варене на абсент, ром, калвадос в луизитанските крепости по атлантическите пристанища, а в Манастър - за лековити билкови балсами.
- Децата и жените да съберат дърва за огъня! - разпореди се италианецът Примо Тасо.
От този миг той пое своето водачество. И пресметна набързо:
- От петдесет килограма риган в казана излиза килограм риганово масло. Килограм риганово масло - сто лири стерлинги! Ще се спасяваме, като го произвеждаме, ще оцеляваме, като го продаваме!
И развълнуван се обърна към Илко Соколаров и нотариус Анастасий Примов:
- А за вас ще припомня написаното в Талмуда, че всеки, който е спасил една човешка душа, все едно е спасил целия свят!
Последното, което направи този ден Илко Соколаров, бе да покаже на евреите как се коси.
В ливадата той навлезе по риза, нави ръкави и се прекръсти. Превърна се в белориз селянин, какъвто беше преди години, когато в Манастър, цъфнеше ли ригана, и попът, и кметът ставаха косачи, и жените, и момците, и младите невясти. Илко Соколаров наклепа косата, намокри бруста, с пет-шест бързи движения на ръката наточи острието. И за проверка на гъвкавостта натисна с нокътя на палеца върха на острието.
- Така се подготвя коса за коситба! - каза той и със широк замах завъртя косата.
Жив риган полегна пред него, разнесе се упоителен мирис. Илко не се спря, докато не изкара цял ред откоси от единия край на ливадата до другия.
- Илко, брей! - неочаквано проехтя силен мъжки глас.
По пътека през прозирната церова гора се мярна някакъв другоселец.
- Познах те, Хабиб! - отърна виком и Илко Соколаров - Насам ли вървиш?
- Щу да трося в пусто село? Нах Мерикос път бия, а пък косажия тертиплия отдалече белли! Един ти косиш тъй риганя, един ти тъй го ройкаш. Не си млад и не е летен косень, ама пак ти иде отръки. Айде със здраве! И отмина.
Илко Соколаров се и разведри, и начумери, защото знаеше, че Хабибовците също имаха предания за пленяването на Патриарха. Във всеки род и във всяко поколение Хабибовците съхраняваха памет за един евреин, предал старопрестолнината българска. Той потайно връчил ключовете от вратите на Царевец на Челеби Сюлейман. Някой си Лазар, евреин от венециански сой, но все пак евреин, та може би заради него Хабибовците нямаше да погледнат с добро око и на нещастниците, докарани от Града на гълъбите.
… Косенето в селото не бе занаят, то бе потомственото умение на манастърци да се сливат със своите ливади и с първични влечения, да преживяват най-хубавите си може би дни на годината. Те не познаваха буйни празници като Трифон Зарезан или гроздобер, измежду тях нямаше винари, нямаше лозари. Дори вино за комка се купуваше от гръцки таверни. Простите човешки радости на манастърци се пораждаха от богопристойни празници, хубаво им ставаше, дочуваха ли блеенето на овчи стада при доене, мученето на крави при водопоите, цвиленето на катъри в яхърите, жуженето на пчелини по припеците .
Косенят… Бленуваното годишно време и заради едно спотаено в окосените ливади тайнство. Косачите оставаха да нощуват в прясното сено, а по залез невестите им носеха прогюма. Рано лягаха там и още по-рано ставаха. Десетина дни и десетина вечери плодотворен празник, а черковната книга подсказваше, че повечето деца в Манастър са заченати или по Коледа, или по сенокос.
По новите си кръщелни свидетелства евреите също разбраха за годишното време на манастърско свещенодействие…

3.
- И аз си тръгвам - обърна се нотариус Анастасий Примов към евреите и им заръча:
- Вие оставате тук. Свободни, но не в безопасност. Отваряйте си и очите, и ушите. Стегнете се, работете, припомнете си, че вече сте българи. Ако чуете наведнъж много автомобилни мотори, да знаете, че те ще са само германски, гестаповски, има прокаран военен път през планината. По пътеките покрай чинара минават хора от съседни села. И те са със сменени имена и сменен бог, само майчиния си език са съхранили. Ако питат какви сте, не им се откривайте, че сте евреи. А до няколко дни ние ще ви донесем брашно, ориз, маслини, картофи, риба. Няма да умрете от глад. По-нататък, ако станете стопани на земята, ще я разорете и засадите. Камениста е, но ражда и картофи, картофите дойдоха при нас не много отдавна, в началото на това столетие. Хванаха се за земята ни и тя за тях…
Нотариус Анастасий Примов подаде на италианеца Примо Тасо старовремски черковен тефтер с опушени от вощеници и кандила корици.
- Казах ти, че този тефтер е на възрастта на чинара. Започва от времето на Патриарх Евтимий в селото, а последните записи са до есента на тринайста година от последния манастърски свещеник. Новородените са записвани с две пера - паче и метално. Чудно е, че мастилото от пачето перо не е по-избледняло от мастилото на металното. Всички имена още са четливи. Все хора манастърци, отдавна мъртви, а чрез вас възкръснали като сина Господен.
Евреите не бяха чували за приписки. Съдбата на Авраамовото племе всъщност бе описана направо в Библията. Във Вехтия и в Новия завет като че ли бе побрано всичко, което светът знаеше и за техните пустини, и за техните обетовани земи.
…Освен за нацизма, който кръжеше около евреите и унищожаваше богоизбрания народ в лоното на много народи. Световна война, която доведе шепа жени и деца от Града на гълъбите в село без кула и стена…
За довиждане нотариус Анастасий Примов натърти още веднъж.
- Тази книга е вашият граждански регистър! Пазете го все едно, че е библия!

ИЗ МОИТЕ ПРИПИСКИ КЪМ ВРЕМЕТО

Потомствен манастърец с баща овчар - син на овчар и внук на овчар, с майка къщовница - щерка на къщовница и внучка на къщовница, на млади години медникарят Стоил Чанчеров ясно осъзнаваше, че е продължение на жив живот от Манастър, че е създаден да възражда род от патриаршеско село и родина от патриаршески времена. При все това майсторската му дарба неусетно го превръщаше в наследник на друго потекло, своеобразно и своенравно. Бакърджийският занаят съдбовно го приобщаваше към бакърджиите от двата склона на Гюмюрджински снежник. По сборове и панаири той се заслушваше в многоезичната беломорска гълчава и неведнъж от сладкодумни приказливци дочуваше историята за разжарения мангал на някой си прочут устовец. Тъй медникарят Стоил Чанчеров лека-полека се вживяваше в човек, за когото, когато склопил очи, една билкарка казала: “Да ти цъфти ръката, Севастоньо Келешевски!”
Войната не покътна държавната граница с Турция през одринското поречие на Арда, Тунджа и Марица. Останаха стражите, но бяха останали и тревясали талигарски проходи, затлачени камиларски бродове, гърбати пешеходни мостове. И медникарят Стоил Чанчеров се реши най-сетне да измине на свой ред пътя на Севастоньо Келешевски до Цариград. Само на Илко Соколаров довери, че отдавна копнее да изпита себе си в размирното време на стария беломорски свят.
Медникарят Стоил Чанчеров бе научил много за устовския първенец - кмет, епитроп, старейшина на бакърджийска задруга.
През 1863 година Севастоньо Келешевски яхнал издръжлив планински кон и в дисагите наместил собственоръчно изкован мангал. В попътните ханове приказвал със скитници и странници, продавал тюмбелеци и чанове, ибрици и синии - негова направа, негово имане, но премълчавал кой е и откъде е, защото, мърморел си под мустак, излезеш ли извън Устово, чакат те много премеждия. Бял кон и луд човек отдалече личат! - мърморели присмехулиците, а Севастоньо Келешевски си знаел, че на какъвто кон яздиш, такава песен пееш!
Медникарят Стоил Чанчеров предполагаше, че са казвали за коня такива думи, каквито не са смеели да издумат за конника. Все пак акраните и побратимите на Севастоньо Келешевски навярно са му пожелали да го пази Господ от кон отзад, от вол отпред и от калугер - отвред… Посветени били, че той отива да получи султанско ираде устовският пазар да прерасне в панаир, но са предугаждали и потайния му помисъл да измоли от Високата порта разрешение за богослужение на български език в християнските черкви. „Като няма манастир, да има барем панаир” - подмятал за пред фанариотите той и следвал пътя си - лукав като грък, пресметлив като евреин, държелив като българин…
Разстоянието до Одрин медникарят Стоил Чанчеров премина пешком и видя с очите си неизчезнали следи от българската народност. По някой пресъхнал водопоен кладенец, по останките на някой параклис си представяше шатри и чадъри, разпънати по широки полета покрай бреговете на придошли пролетни реки и ливади с аязма. И колкото повече следваше пътя на Севастоньо Келешевски, толкова повече придобиваше съзнанието, че самият той участва в многоочаквани панаирджийски срещи на шопи и мизийци, добруджанци и тракийци, македонци и странджанци. Идели юначни мъже от цялата многострадална татковина, привиквани от Дякона на тия панаири, та да се видят в очите, да целунат кама и кръст и да се надъхат за свобода или смърт. Счуваше му се апостолския глас на неустрашимия Дякона, привиждаше му се неуморимия книжар отец Матей Миткалото и подобни нему поборници…
По пътя си медникарят Стоил Чанчеров долавяше и песен, която най-сладко се пее там, където планината поема към равнинта:
Дуйни ми дуйни, бял ветрец,
разлюляй гора зелена,
разтопи бели снегове,
разтвори пътя за Драма,
във Драма искам да ида…
Била е обичната песен на Сава Келешевски. Просторният му глас излизал от мощно родопско гърло, пял на хорища, на сватбарски веселия, на попрелки и кръщенета.
А медникарят Стоил Чанчеров вървеше и не се оглеждаше за певците, знаеше, че песента и преди него и след него ехти от чаловете, от пърнарите , от разкрилените прозорчета…
…До Цариград медникарят стигна с влака от одринската гара Караагач и след като се настани в стародавния български хан Балкапан, тръгна из Града на градовете с душата на другия човек в душата си…
…Един ден Севастоньо Келешевски разпалил дървени въглища в мангала, натаманил го на главата си и се разшетал по сокаците и мегданите на Цариград. Къде ли не се появявал тоя гяурин с разжарената глава! Обикалял площада на Султан Баязид редом с чалмалиите от висшето общество - възседнали породисти коне, придружавани от лични сеизи, все българи от панагюрско, карловско, свищовско, казанлъшко. С премрежен мъжки поглед наблюдавал харемите на знатните сановници - кадъни, прикътани в богати и красиви каляски, наконтени с копринени и кадифени блузи, с фереджета или с леки прозрачни яшмаци. Дивял се на писаните колесници на султанските жени - сарайлийките, пазени от черни евнуси, побити отдясно на капрата, до кочияшите - и те българи. В цялата тая пъстра тълпа се мяркал и той - гяуринът с разжарения на главата си мангал.
Ден след ден Севастоньо Келешевски се показвал на най-оживените цариградски площади, посещавал и хиподрума Ат мейдан при празничното нашествие на многобройни духовни улеми, софти, молли, ходжи и хафузи, които прииждали от околните джамии с броеница в ръка, препирали се кой по-изразително чете началната сура на Корана Ал фатиха от първия стих - „Бисмилляхи р-рахмани р-рахим, до последния - „Сират ад-диина ан’амта ‘алейхим уайрил магдуби ‘алейхим уаляд даллин”…
Севастоньо Келешевски присядал на ниски столчета пред кафенетата, заслушвал се в пустословието на безделниците, понечвал да разкаже своята история, но заради мангала на главата му го мислели за луд, а пък турците считали лудия за свят човек и не го притеснявали.
Джамията - черква “Света София”, Пера и Златният рог, пристанищата и пазарите, рибната борса и европейските консулства - около тях се навъртал Севастоньо Келешевски. Стигал чак до Теодосиевата колона с вдълбаните в мрамора египетски и римски изображения. Вероятно попадал и на Алая - редовният петъчен парад, където идвал и султанът, а заедно с него везирът, шейх юлислямът, двамата казаскери, сераскерът, пашата, други министри и паши, висши управници, духовна, военна и гражданска върхушка. Тия държавни мъже били облечени в златотъкани униформи. Начело яздел султанът на бял арабски кон, след него - двама по двама - напети конници от султанската свита, след тях - султанската гвардия…
…Все някой някъде съгледал тоя странен човек в бозави шаечни потури с черни гайтани. Все някой го поразпитал кой е, откъде иде и за какво носи разжарен мангал на главата.
- Да видите какъв огън ни гори на главата! - това са думите, които Севастоньо Келешевски изговорил един хубав есенен ден на много важен турски големец в отговор на въпроса защо е накапичил мангал. Видял с очите си, че една черква, един метох и едно гробище в Цариград са се превърнали в опора на българската народност, той измолил същото за Устово и в края на краищата получил разрешение от Високата порта за богослужение на български език и получил ираде - позволително за панаир…
…Да, медникарят Стоил Чанчеров извървя пътя на Сава Келешевски и накрая потърси следите му в кондиките на Желязната черква. Ни поп, ни клисар се показаха, нямаше кой да му отвори храма. Реши да опита в Балкапан. Прочутият хан отдавна бе престанал да бъде това, което бе описано от Константин Величков - “свърталище”, “сборище”, “консулато”, “хотел”, “поща”, “университет за българите”…
В обширното каменно здание едничък българин имаше своя кантора - Стефан Чолаков, търговец на семена.
Именно той каза на медникаря Стоил Чанчеров:
- Войната промени и Турция, сега Истанбул и Анкара са претъпкани със шпиони на великите сили. След смъртта на Кемал Ататюрк под забрана са поставени всякакви справки в държавните архиви, иззети са летописните тефтери на земляческите и религиозните средища. Властта никого не залавя, но следи всекиго. Тебе те наблюдават още от одринската гара Караагач. Питаха ме кой си и какъв си, казах им, че спасяваш български евреи. И те оставиха на мира, дано да ги спасиш…

4.
…Призори на следващия ден евреите навлязоха в ливадата. Първи с коса в ръце пристъпи Примо Тасо, тревите бяха сухи и в завета на Гюмюрджински снежник излъчваха все още лятна топлота. Никога досега не бе държал коса, а като реши да направи първия замах, за миг заприлича на разпят на кръст човек. Но живият риган сякаш привлече ръката му и той все по-уверено започна да коси.
Нямаха друга коса и когато Примо Тасо спря да отдъхне, една зряла жена пристъпи към него да го смени. Преди да започне коситбата тя свали своя кашер - кестеняв косичник, изработен в Солун и предназначен да покрива раменете на еврейките.
- Ако не махнем тези юдаистични белези ще ни познаят еврейското потекло - каза Примо Тасо.
Примо Тасо си спомни на глас библията:
- Настана глад в земята, затова Аврам слезе в Египет да поживее там, понеже гладът беше се усилил. И когато наближи да влезе в Египет, рече на жена си Сарайя: Виж сега, зная, че си жена красива наглед. Египтяните, като те видят, ще рекат: Тя му е жена и мене ще убият, а тебе ще оставят жива. Кажи, че си ми сестра, за да ми бъде добре покрай тебе и да се опази живота ми, поради твоята дума. И като влезе Аврам в Египет, египтяните видяха, че жената беше твърде красива…
- Българки станахме, - проговори жената, - български носии ще наденем, ще заприличаме на жени и деца на манастърски дървосекачи, мандраджии, камилари, ще се превъплътим в балканджии, ще научим децата на родопски думи, ще пременим момичетата като невести, момчетата като калугери…
- Очите на евреите не могат да се престорят, очите! - въздъхна Примо Тасо. - Особено в село без еврейска стражева кула и без еврейска защитна стена.

Четвърта глава
ПРИ АНГЕЛСКИТЕ ЧОВЕЦИ

1.
Бездънна бе зимата под Гюмюрджински снежник, но новите обитатели усещаха, че полека-лека, разпрострян върху края на януари и началото на февруари, настъпва еврейския месец сават. Под вихрушките и преспите седем къщи, непорутени докрай от башибозушките палежи, бяха станали убежище и приют на новите манастърци. Из пустите селски одаи се маяха градски хора, които не умеееха да подредят по местата им подалите се от пепел и прах опушени пиростии и харкуми, ръждясали наджаци с нагризани от жарава сапове, елшови заструги за сол и масло, чирепи от гледжосани кюпове за фасул и ечемик… Уж отломъци от памтивек, но все още из недрата на старите обиталища изникваха ту посребрени божигробски чашки за домашното кандило, ту позлатени пафти за прикя на невестите, ту иконки със железни обкови на покровителите на манастърските родове.
Еврейският ден започваше призори с тежък кучешки лай, кукуригане на млади петли, протяжни овчарски подвиквания от околните колибарски махали. Неясен през непроницаемата манастърска гора живот на други хора се дочуваше в породеното от планината отривисто каменно ехо.
Надвисваше дъждовното пролетно време, от гръмотевичната преизподня светкавиците изскачаха стремително и разискрени громоляха по насечени клисури и нащърбени речни проломи надолу и надалече към беломорското крайбрежие.
Изпод снеговете излизаше подмладена земя, а върху нея най-напред на слънце занадничаха ригановите ливади.
- Какво ли ще излезе от манастърската зима! - питаше се италинецът Примо Тасо, не видял никъде другаде и никога досега млада планинска пролет с ослепителни морски простори, а над морето - с неразмътените очертания на остров Самотраки.
Той свикна привечер да обхожда гробището, неудържимо свличано към неведома утроба. Последни на повърхността белееха вдълбани в мъха и бръшляна каменни кръстове, но имаше и пресни отвори в слегнатите могили. Вече знаеше, че малджии от Чеч налитат без да се крият и все разравят останките на поколения манастърци, според чиито вярвания човешките кости вардят заровено злато.
Иманярите от никого не се пазеха и неведнъж пред очите му измежду посърнали черепи и ребра вадеха съкровени християнски реликви.
- За какво ти е ръждясал Христос? - попита Примо Тасо един црънчанин, по заник слънце изтръгнал измежду нечии кости малко разпятие. Иманярят разглеждаше на длан находката си, вглъбен като че ли в отвъдното, и произнесе неочаквани думи:
- Защото в Чеч и при живите, и при умрелите не се намират кръстове. А е имало, имало е…
На тръгване црънчанинът погледна право в очите италианеца Примо Тасо и му прошепна:
- Чуй ме какво ти хортувам. Не по кръстовете, вас по приспивните песни ще ви познаят какви сте юдеи…
- Какви сме ще ни познаят по имената, ние имаме документи…
- Вашите сегашни имена са нашите предишни имена. Нас доста отдавна са ни преименували по Корана, ама във всеки ахрянски възтреб се кътат християнските кръщелни свидетелства на дедите ни. Да речем, че и ние сме били Страхилови и Росенови, след патриарха са ни сторили Шабановци и Мехмедовци. Как са ни обръщали в тяхната вяра вие не знаете, а ние знаем. На мегдана - дръвник, до дръвника - сабя дамаскиня, до сабята - измаилтянска чалма. Нахлузиш ли чалмата - оставаш с глава на шията и с ново име. Не я ли нахлузиш - главата ти отхвърква дорде още те повалят на дръвника…
…И потъна в пътеката, по която германец не минаваше, но мълвата за еврейското село Манастър можеше да мине…
Един ден Мата Сребрева пристигна с камионетката, спря в училищния двор и наизважда от каросерията торби със захар, сол, картофи, макарони, чувалчета с ориз и брашно, тенекии със зехтин и маслини. И заговори на италианеца:
- Хубаво е да отворим първоначално училище за децата както преди. Имало е във всяко българско село, ще има и в Манастър.
Илко Соколаров въодушевен се намеси:
- Аз поемам да ги уча на четмо и писмо, способен съм да преподавам геометрия и алгебра.
- Сега съм донесла читанки и тетрадки със широки и тесни редове. Също и христоматии за по-нататък. Моливи, мастилници, перодръжки, триъгълници, линийки, пергели… И една книга, която може да се чете на глас в часа на учителя. Не само за децата, но и за майките. Тя ще е учебникът по история.
- Хайде за утре да подготвим барем една класна стая! - съгласи се италианецът.

2.
Първият урок и първият учителски час Илко Соколаров започна с четенето на споменатата книга. Тя бе оръфана и окапана с восък като църковен требник, навярно е била четена от амвони и навярно много ръце бяха слагали приписки по пожълтелите празни полета. Илко Соколаров я разтвори на учителската маса и преди да я разлисти, огледа класната стая. Видя насядали най-отзад на плетени от жилава ракита рогозки възрастните еврейки. За чинове Примо Тасо още от вечерта бе натъкмил прясно отрязани дънери и трикраки столчета, на които се наместиха децата. Учениците за първо и второ отделение наброяваха десетина, но други момчета и момичета изглеждаха очевидно на прогимназиална възраст.
- Деца, къде сте учили досега?
- В еврейското училището към синагогата, - отговори вместо тях италианецът Примо Тасо.
- Знаят ли да пишат и да четат на български език?
- Разбират и говорят български, гръцки, ладино, поназнайват много думи на турски и арменски, но пишат и четат само на иврит.
- Тук ще е българско училище! То е спасително за вас, учениците. И за вас, майките.
Единствен италианецът прозря същността на казаното, а учителят продължи:
- Дали видяхте табелката, която заковах на вратата? Училището ще носи пак името на Патриарх Евтимий. Има защо, а сега слушайте!
Учителят Илко Соколаров зачете старата книга с особено произношение:
- Неизчислими са загубите, които българскиятъ народъ претърпе отъ злополучната междусъюзнишка война презъ 1913 год. Като оставимъ на страна грамадните жертви, които даде Царство България, особено грозно пострадаха българите въ Македония и Тракия, за освобождението на които се предприе войната на 1912 год. Македония, и до освободителната война поприще на непрекъснати въстанически борби, беше, речи, полуразорена; събитията презъ 1913 година довършиха съсипията на македонското българско население, което, следъ като изпита всичките ужаси на две ожесточени войни, най-сетне попадна подъ тежкото двойно иго на най-върлите гонители на българщината. Ала не бе по-малко страшно и разорението, което тогава сполете българския народъ въ Тракия. То дойде внезапно съ голяма сила и като мълния отъ коренъ помете всичко, що засегна. Еднородците ни въ Тракия бяха достигнали до завидно имотно състояние поради плодородието на страната и поради по-добрите условия за спокоенъ поминъкъ, и тъкмо когато ги бе озарила свободата, те изведнъжъ се видяха оставени безъ защита, варварски нападнати, немилостиво избивани, безчестени, доведени до пълна нищета, и най-сетне повечето отъ тяхъ изгонени и отъ домашните си огнища! Всичко туй се извърши бърже като на сънъ въ началото на втората половина на злощастната 1913 година…
Евреите внимаваха и не внимаваха в необичайния урок, а учителят долавяше, че тази книга не бе разлиствана в техните школи и светилища, пък и знаеше, че богоизбраният народ притежава несломима памет за своите собствени страдания, има свои собствени летописи за опустошения и унищожения. Часът на манастърския учител им припомняше ту избиването на еврейските младенци по заповедта на цар Ирод, ту повелението на фараона Тутмос да хвърлят новородените еврейчета в Царицата на реките Нил. Но насъбраните под чужди имена в Манастър сефарди от Града на гълъбите бяха обречени да преживяват и друга предишна съдба. Докато учителят четеше, у всеки един от тях се пробуждаше потомъкът на Ахасфер. Прокълнат да скита немил-недраг от страна в страна, орисан да странства през опепелени синагоги и клади с пламтящи книги на Талмуда…
Илко Соколаров почувства неочаквани душевни преображения и у самия него, и продължи нататък:
- Като се взематъ предъ видъ сравнителната малочисленость на тракийското българско население и големината на постигналите го нещастия…
- Учителю, да попитам нещо! - прекъсна го възрастната еврейка Злата Силянова. - Какво означава разорение? Не съм чувала думата нито от левити, нито от равини.
- А от заветни пророчества?
- Пророчествата вещаят, че което е сломено и озлочестено тук, отново ще бъде сломено и озлочестено по всички дири на Мойсеевото племе.
- През село са преминали четирима конника, дедите видели тук бял кон с венценосен ездач, дошъл да победи. И са видели още друг кон, огненочервен, а ездачът му с голям меч и му било дадено да разбуни мира и човеците да се избиват един друг. И видели също черен кон, ездачът му държал везни на ръка. И чули как виком вика, че раздава един хиникс пшеница за динарий и три хиникса ечемик за динарий, и виком
викал още елея и виното да не повреждаме. Четвъртият конник яздел пепелявосив кон и името на ездача означавало смърт, и адът вървял след него. На четирите конника била отредена власт да умъртвят с меч, с глад, с мор и със земните зверове земния живот. Това помним ние от нашите предания, това разправяме …
Еврейката Злата Силянова притвори очи и изрече стародавни библейски слова:
- И видях друг звяр, който възлизаше от земята, и имаше два рога прилични на агнешки, а говореше като змей. Той упражняваше всичката власт на първия звяр в неговото присъствие, и принуди земята и живеещите на нея да се поклонят на първия звяр, чиято смъртоносна рана бе оздравяла. И вършеше големи знамения, до там щото да направи и огън да излиза от небето на земята пред човеците. И мамеше живеещите на земята чрез знаменията, които му беше позволено да извърши пред звяра, като казваше на живеещите на земята да направят образ на звяра, който беше ранен от сабята и оздравя. И позволи му се да даде дишане на зверовия образ, така щото зверовия образ да продума, също и да направи да бъдат избити ония, които не се покланят на зверовия образ. И принуждаваше всички, малки и големи, богати и сиромаси, свободни и роби, да им се тури белег на десницата или на челата им, за да не може никой да купува или да продава, освен оня, който носи за белег името на звяра, или числото на неговото име…
- Да не излезе, че и ние сме библейски народ! Заради разорението на нашите селища, заради избитите тракийски младенци, заради трите синджира роби с момичета и невести, които звярът откара към анадолските хареми… Четиримата конника обезбългариха цялата ни татковина от Гюмюрджински снежник до устието на Марица изток, до беломорското крайбрежие на юг и до солунските кули на запад.
Разгърна книгата и с по-висок глас прочете края:
- Професор Любомир Милетич. София, хиляда деветстотин и петнайста година, месец юни.
Преди още класът да се разшуми, учителят Илко Соколаров приключи замислен :
- Трийсетина години оттогава! Още има живи от разорението. Аз съм един от тях…

3.
Макар и покръстени като българи, седмият ден евреите си го имаха и тук за празничен сабат, нито работата подхващаха, нито учението. През едно такова ранно съботно утро в зрака на трите предизгревни звезди Илко Соколаров подкара камиона към Града на гълъбите и още вечерта се завърна, съпътстван от високочел човек с рунтави прошарени мустаци и тежък поглед. Непознатият мъкнеше тумбеста лекарска чанта за първа помощ с голям червен кръст като особен отличителен знак. Примо Тасо дочака двамата мъже в училището, обзет от смътната тревога, обхванала го напоследък.
- Това е доктор Хареев, мой далечен племенник. - представи го Илко Соколаров.
-Виж какво донесох, - каза новодошлият.
И му подаде черно котенце със синьо мънисто на герданчето.
- Намерих го в боклуците на еврейската махала. Навярно е на някое ваше дете, то ще си го познае. А къщите ви, къщите ви… Как да ти кажа… Зимните ветрушки са пропилели врати и прозорци, влизали са бездомници, няма как през лятото да не се затъркалят на припеците змийски кълба.
- Ние какво да правим, ние, които сме тук? - попита Примо Тасо.
- Продължаваме заедно тук, произвеждаме риганово масло, децата учат…
- Докога?
- Войната не върви добре за германците. Нямаме радио да чуем, нямаме вестници да прочетем. Но в града поусетих, че бранниците на са така наперени, както в началото на блицкрига, не размахват хитлеристки знамена. Полицаите са оклюмали, шушука се, че гърците изнасяли храна за бунтовниците в Софлийско, Дедеагачко, Димотишко, Гюмюрджинско. Това било уж неутрална зона, аз си мисля, че тя е там и тук, навсякъде и никъде… Шушука се и за тракийци, помагачи на български партизански отряди с английски щабни офицери и руски радисти, пак в неутралната зона, но кой ги е виждал насам, кой ги е чувал?
Продума и доктор Хареев.
- Вярвам, че съвсем скоро ще ги видим.
До късно през нощта се задържаха в училището Илко Соколаров, Примо Тасо и доктор Хареев. Заговориха се да не би ахрянинът - иманяр да е съгледвач на полицията, разсъждаваха кога да започнат коситбата на ригана, пресмятаха колко храна имат. Неочаквано доктор Хареев започна да разказва за себе си, сякаш изповядваше пред българския учител и италианския търговец последните години от живота си.
- Аз съм лекар, нали, - започна той, - до неотдавна бях хирург от санитарен влак за лечение на немски войници. Цар Борис не изпрати български войски на източния фронт, но мобилизира лекари и самарянки. Нашият специален влак се движеше напред-назад по оцелели релси из местата на отминалите сражения между Киев и Ленинград. Подбирахме от временни полеви лазарети ранени и контузени немски войници и ги възстановявахме, както казваха комендантите есесовци, за нови победоносни битки. Не помня колко души съм оперирал, помня какви операции съм направил. Вадил съм отломки от снаряди и мини, попаднали в коремната област, в хранителния тракт, в двигателните мускули. Изтръгвал съм железни парчета от предсърдия, измежду ребра и черва. В нечий череп изолирах заседнал куршум, от нечий бял дроб изрязах тъкан с прорез от щик. Колко крайници съм ампутирал, колко рани съм зашил… Обаче през есента на миналата година получихме негласно нареждане от есесовците да церим най-напред офицерите, а след това, ако не е станало безнадеждно късно, и низшия състав. Аз разбрах, че участниците в преките битки с червената армия не искали да се връщат на фронта, доста били изплашени от руските катюши, оперирах и слушах как около влака свистят безпощадните им залпове. Освен това подочувах, че в самата Германия настъпил глад, че колетите от фронта за войнишките семейства свършвали, че се появили озлобени на фюрера вдовици…
Погледът на доктор Хареев натежа още повече и той продължи изповедта си:
- Не споделям възгледите на нацизма, но като лекар аз съм се клел да лекувам всеки нуждаещ се от помощ, пък бил той студенокръвен есесовец или синеок тевтонски рицар, гаулайтер или фюрер, Христос или Юда! Лекувах и преобръщах душа! Защото санитарният влак преминаваше покрай концентрационни лагери за евреи, виждах, че комините на пещите димят, знаех, че там с германска методичност просто преработват хора. Стрижат им косите за перуки, избиват им зъбите заради златни пломби, одират кожата на главите им за абажури на настолни лампи… Нагледах се на бесилки с разлюлени тела на мъже и жени, вкочанясали от смърт и студ, виждах сравнени със земята украински и руски села. И реших, че повече няма да лекувам никого от армията на райха, прозрях, че отделният воин може да не е виновен за нечовешките жестокости, но армията е виновна… Заради това ви казвам, че преобръщах душа. Съзнавам, че нарушавам най-святата клетва, която съм давал през живота си - Хипократовата.
- И сега? - опита Илко своя родственик.
- Сега аз пак съм лекар, аз мога да лекувам други хора!
И многозначително добави:
- Очакват ме нови ранени…
Очевидно доктор Хареев изпитваше потребност да довери на двамата защо е напуснал своеволно санитарния влак. Спомена, че едва се е добрал до Града на гълъбите. И до Манастър…
- При Сталинград - добави той - армията на фелдмаршал Паулус вече не може да се измъкне от зимния капан. Понастоящем това е най-важната новина за хода на войната. Там войната свършва! Сега аз ставам един от вас! А по-нататък ще видим…
Доктор Хареев държеше в тумбестата си чанта малко, но изпитани немски лекарства. Като човек, израснал в Града на гълъбите покрай лагуната Порто Лагос, той бе на ясно, че устията на три-четири родопски реки по крайбрежието, затлачени с тръстика, са непреодолим източник на малария и бе подбрал повечко хининови таблетки и ампули. Евреите идваха от същия град, разположен в епидемична близост до езерото. На сутринта, щом направи медицински преглед на децата, лекарят установи, че малчуганите са здрави за възрастта си, а у някои дори са изчезнали предишни астми.
- Дължи се на манастърския въздух! - казва той и погледът му най-после просветля. - Здравословна планина е нашата! Но една от матроните е със силно развита диспнея…
Нощем по седемте обитаеми къщи се долавяха странни шумове, врати се отваряха сами и черното котенце със синьото мънисто се мяташе насам-натам. Постепенно евреите привикнаха към тайнственото присъствие на блуждаещи сенки и гласове.
- Това са ангелските човеци, - обясняваше Илко Соколаров. - Нашите предшественици ни се явяват като привидения, те не могат без нас, докато не станем като тях, а и ние не можем без тях, докато те не станат като нас…
- Как така, - попита италианецът, - ангелските човеци живи ли са или не са?
Като всички манастърци, Илко Соколаров вярваше в съществуването на ангелските човеци и знаеше как да отговори.
- Живият не е безсмъртен, безсмъртният не е жив, те се прераждат един в друг, прераждат се, италианецо.
- И откъде идат по нашите къщи?
- Не от гробището, идат от далечни гибелни местности. От Сарджова колиба, от Армаганската долина, от завоя на Арда при Орловогнездилище, от Илиева нива, от пъкъла под Мъгленик… Ангелските човеци в къщите, които обитавате, са онези предишни хора, на чиито имена ви кръщавахме. Те са възречени от вас и заради вас се появяват. Не се бойте!

4.
Малко преди Гергьовден в училището влязоха потайни пришълци. Те поприседнаха за отмора в класната стая, някои наметнати със шаечни клашници, някои - с брезентови пелерини. На коланите им ръчни бомби и манерки, през раменете им шмайзери или рязани пушки. Пръв ги разпозна доктор Хареев.
- Чаках такива като вас! От коя сте чета вие?
Отвърна му силно брадясал млад мъж, навярно командирът им:
- От смесен българо-гръцки партизански отряд.
- Как се нарича отряда?
- Отрядът няма име, водим се под секретен номер, защото сме част и от единния гръцки антифашистки фронт, и от българската антифашистка армия.
Докторът тръгна да излиза навън, брадясалият го последва, продължиха разговора си шепнешком.
- От къде идвате, ако мога да попитам.
- Откъдето идваме.
- И накъде отивате, ако мога да попитам?
- Накъдето отиваме.
Двамата се засмяха и се прегърнаха като близки приятели.
- Знаел си паролата! - каза командирът.
- Знам я още от санитарния влак!
Когато се появиха Илко Соколаров и Примо Тасо, доктор Хареев мереше кръвното налягане на партизаните, прослушваше гърдите им със стетоскопа. Към черната дъска се бе прислонила млада жена с красиво лице и прихваната на едра плитка руса коса. „Мadonna mia! възкликна Примо Тасо, щом я зърна, - „ Мadonna mia!”
- Изтощени сте от глад! - заключи докторът - Днес ще ви нахраним тук, нали така? И погледна към италианеца.
- Ще ги нахраним с наши манджи! - отвърна приповдигнато той. - Отивам да кажа на жените да сготвят според кашрута… и според запасите ни.
- Значи няма да има варено яре в млякото на майка му, така ли? - попита един от партизаните.
- Ти сефард ли си? - изненада се Примо Тасо.
- Не ме ли разпознаваш …
- Да, да, разпознавам те! Е, няма да ви поднесем кезо кон карне, не заради кашрута, ами нямаме кезо. Жените ще си припомнят сефарадски ястия, еврейски и испански, еврейски и италиански, еврейски и малтийски…
Възрастните еврейки набързо сготвиха фасул със зехтин, огладнелите партизани припряно се нахраниха, и се надигнаха да продължат пътя си.
- Сполай ви, - рече командирът, - нас път ни чака. Може пак да наминем, борбата продължава.
- Чакайте! - каза доктор Хареев - тръгвам с вас. Нали ви трябва лекар?
- Лекар ни трябва, да…
Неочаквано в училището влетяха две попораснали момчета еврейчета и едно момиче.
- И ние с вас! - изрекоха те с разискрени очи.
Разтревожени се появиха и възрастните еврейки, заслушаха се в думите на момичето:
- Благодарим на учителя Илко Соколаров, ние оставаме негови ученици. Не успяхме да станем читатели на вестника на госпожа Мата Сребрева, но лично аз мечтая да бъда като нея. На нотарус Анастасий Примов ще кажа, че той ни припозна новите имена, без да изтрива от паметта ни старите. На медникаря Стоил Чанчеров сме задължени, че ни показа какво е златна майсторска ръка! А на търговеца Примо Тасо… на търговеца…
Момичето се пообърка от вълнение. Тогава се намеси нотариус Анастасий Примов:
- Като еврейка ти беше Рашел Бенвенисти, като манастърка си Ружа Соколарова. Ти, Свилене Здравков, бе Ешуа Алтамирано а ти, Райчо Страхилов, ставаш Пабло Ибанес. Сега отивате по други пътища, дано да знаете кои ще сте от Манастър нататък… Ако ви трябват предишните ви кръщелни свидетелства, връщам ви ги…
- Няма да им трябват, - каза партизанският командир, - в нашия отряд всички сме с фалшиви имена, пък и не само в нашия. Водим се по съзаклятнически правила и крием кои сме и откъде сме, за да не страдат близките ни. Нали знаете, палят къщи със живи хора вътре…
Проговори и Ешуа Алтамирано:
- Доведохте ни тук, за да ни спасите от газовите камери. Да, спасихте ни, но за какво ни е такъв един не наш живот? Тръгваме!
И Пабло Ибанес произнесе думи, които бе намислил да изрече като свои:
- Свърши войната между расите, друга война ни зове! Освен това искаме да се борим за себе си, достатъчно други са се борили за нас. Сбогом! Смърт на фашизма! Сбогом…
Стъписана от неочакваното намерение на децата си, майката Бенвенисти - Соколарова опита да обърне разговора:
- Caminando y avlando, caminando y avlando…
Вървиш и говориш, вървиш и говориш! Празни приказки са това, искаше да каже тя с отколешната еврейска поговорка.
- Нали дойдохме в Манастър, за да оцеляваме заедно? - обади се и майката Ибанес. - Нали ние заради вас… Кой бе чувал досега еврейки ливади да косят? Кози да доят, риганово масло да правят? Никому не е нужен
нашият труд без вас, деца, никому! Нито нашето спасение без вас.
- Вижте, - обърна се партизанският командир към тримата младежи, - може да почакате още, ние пак ще минем през селото…
- Дъще, - проплака майката на момичето, - ти си знаеш за очите, нали?. Партизаните стрелят денонощно, ти как…
Момичето отговори на майчините думи като на подбив:
- Ще стрелям денем, мамо! - и стисна устни.
- Уморени сме ние, деца, изгубихме бог и вяра, надежди за смислен живот. Не очакваме провидение! - промълви майката Алтамирано - Здравкова. - Но аз не ви спирам! Нямам право да ви спра, вече знам, че ако има още свободен свят, той не е тук, той е някъде другаде, дано да го достигнете живи и здрави…
Очите на младежите също се натъжиха, раздялата с майките означаваше, че им предстои да преминат в друга възраст и сред други хора извън еврейската пустиня и обетованата еврейска земя. Посърнаха от мъка и те, но тръгнаха.
…Да, тръгнаха.
Предчувстваха ли, че ще се преименуват още и още, но няма да изчезнат безследно с което и да е от имената си?

ИЗ МОИТЕ ПРИПИСКИ КЪМ ВРЕМЕТО

В душата ми вече просветва душа на друг човек и аз трябва да пиша…
Да пиша за момчето, което през детството си в Града на гълъбите бе Ешуа Алтамирано, през юношеството си в Манастър - Свилен Здравков, а когато възмъжа, прие партизанското име Аргирис в съставената от беломорски гърци и българи чета на Арис и Одисей.
В началото на младия сефард бе възложено да подрежда на триъгълник ниски дървени клади и да ги пали точно в полунощ по Гринуич, за да ориентира съюзнически товарни самолети къде да спускат с парашути оръжие, боеприпаси, походни облекла и обуща. Летящите крепости идваха от Африка и изчезваха пак натам. С нови дългобойни винтовки на рамо, с пистолети и ръчни гранати на поясоци и ремъци, партизаните се вземаха присърце за несломим отряд от световните антифашистки сили, неспирно кръстосваха между устията на Места и Марица, преграждаха отстъплението на германските ешелони по пътищата към Неврокоп, Солун, Драма, влизаха в кратки битки с наблюдателните патрули на Вермахта, забравени или изоставени в бункери и тунели по завзетата от тях още при нахлуването им в Гърция отбранителна линия Метаксас…
Цели народи се превръщаха в предмостия на Червената армия на Балканите. Оповестяваха се свободните територии Краище и Добро поле, старопланинските подполия около София. Но на стихващите бойни полета на Втората световна война действаше несъкрушен докрай като при Сталинград или Курската дъга фронт - три германски пехотни дивизии и един пехотен батальон, италианските планински дивизии «Taurinenze”и “Pushteriya”, пехотната италианска дивизия «Katsiatori Delle Alpi”, три хърватски «Црни легиje”.
Бе война с предгибелно ожесточение - и бе война без пленници…
Аргирис щеше да приеме име на британски войник - Джефри, и да се включи като преводач в мисията на капитан Франк Томпсън, офицер за свръзка на английското командване на свободните територии. През лятото на 1944 година след нечовешка умора в преходите по стръмните брегове на река Батулия командирът англичанин, канадският офицер Ник Моро - радист на мисията, сърбинът Йово Радович от Трънския отряд и арменката Хермине Разградлян - Сашка от бригада „Чавдар” попаднаха в засадите на жандармерийските „ловни дружини”.
Във възрожденското читалище на село Литаково военно-полеви съд на Негово Величество Цар Борис Трети ги осъди по бърза процедура на разстрел заедно с неколцина нелегални и ятаците им. Докато прокурорът-полковник произнасяше обвинителната си пледоария, жандармеристите проснаха отвън на показ за разпознаване телата на убити партизани, забучиха колове с отрязани глави. След година разровиха жандармерийските ями, отвориха и гроба на Сашка, която тя сама бе изкопала, и препогребаха в обща братска могила останките на разстреляните.
Аз обикалях пешком селата по двата склона на Витиня, питах и разпитвах дървосекачи, овчари и говедари дали са виждали еврейчето-преводач, живо или мъртво. Имаше труп на младо момче пред читалището, говореха ми някои литаковци, а някои останали живи партизани сякаш си спомняха, че той попаднал при тях под едно име, воювал под друго… И останал безимен в необятната братска могила на епохата.
…Но аз винаги, когато съм в Москва, свеждам глава пред мемориала на Незнайния воин в Александровската градина до кремълската стена, и оставям моето си цвете върху плочата с Вечния огън и елегичен надпис:
ИМЯ ТВОЕ НЕИЗВЕСТНО
ПОДВИГ ТВОЙ БЕССМЕРТЕН
Там винаги си мисля, че величавите руски слова се отнасят и за Ешуа Алтамирано, той - Свилен Здравков, той - Аргирис, той - Джефри…

Трябва да пиша за Рашел Бенвенисти или Ружа Соколарова, която пое своя път към свободните територии с гръцкото име Елефтерия - Свобода. Друг избра това име за нея, отива на тъмнозеления ти очи, на косата ти вятърна - каза й той, поетът на отряда, и тя му отвърна с издайнически свенлив момически присмех. Вървеше до него по вълчите вървища на отряда, той й подаваше ръка през бродовете и по стръмнините, но Елефтерия се оказа непригодна за нощните партизански преходи, тъй като в полумрак и здрач кокоша слепота обземаше очите й. Еврейското момиче се спъваше в камънаци и коренища, докато през непрогледната нощ на пролетното равноденствие, като прекосяваха висока влажна морава, тя стъпи накриво и счупи стъпалото на десния си крак. Отрядът бе близо до затънтено селце, което българите наричаха Грамуща, арумъните - Грамоста, а гърците го водеха на своите географски карти по названието на едновърхата планина над него - Грамос. Двадесетина къщици, вмъкнати в процепите между канари и хвойни, придаваха на селцето вид на каменно гнездо, оронено от мълнии. Несломимо родно място на неколцина жилави и по снага, и по нрав партизани - русоляви българи и черномустакати арумъни…
Командирът реши да оставят Елефтерия при най-верните си ятаци - самотните жени, вдовици на живи мъже. Настанха я при знахарката в соба, препълнена със сушени билки.
Счупеното стъпало зарастваше дълго и болезнено, чак на втория месец еврейката проходи сама, като се подпираше на дрянов овчарски кривак. Не знаеше накъде да тръгне и с библейска покорност прие съдбата на вдовиците. Внушаваше си, че и тя очаква завръщането на мъж, в просъниците й често се появяваше поетът на отряда, но партизани вече не наминаваха и селцето не знаеше дали войната е обхванала широкия свят, дали мирът. Престанаха да прелитат ония самолети - летящите крепости, небето стихна, стихна и животът на Елефтерия. Научи се да меси ръжен хляб в нощвите на знахарката, да дои козата, да заквасва сирене, да преде на вретено овча вълна…
На нееврейско място Елефтерия посрещна първия ден на тринадесетата си година - празникът на моминското съзряване Бат мицва. Привършваше нейното детство, тъмнозелените й очи просветляха, вятърната й коса улегна. Очевидно навлизаше в плодоносна женска възраст, но нямаше кой да наметне на раменете й талллит - молитвения шал с ресни, знакът за придобито посредничество между съзрялата девойка и върховния бог.
…Едно лято, очаквано и неочакван, в къщата на знахарката влезе бавно поетът на отряда! Той се появи призори направо от сънищата й, приседна на раклата и заговори шепнешком. Четири години, заразправя той, не съм те забравил, четири години вървях към тебе, извървях най-дългия път в досегашния ми живот. На свободните територии нас ни разпръсна победата, твоят отряд се разпадна на българи, гърци, арумъни. Нека и аз да се изразя като Омир, че едни бяха отнесени на щит, а други си отидоха със щит… Българите с армията на генерал Стойчев към Унгария, арумъните - към Дунава, гърците към Беломорието. Аз съм поет, аз съм ничий и на всички, но съм и за никъде, мисля на три езика и съчинявам на три езика. Да ти кажа ли едно стихотворение? Слушай, то е на български:
Времето залязва в паметта ми.
Пространството изчезна
заедно с хората,
с тополите
и с грижите за утрешния ден…
Елефтерия почувства, че поетът съчинява поезията си в момента. И го допусна в своя чужд вдовишки живот, приюти го на своето чуждо вдовишко ложе. Призори отвориха очи едновременно. И поетът пак заразправя, че се върнал в Грамуща заради нея, но и да донесе очаквани и неочаквани вести за грамущанските партизани. Трябва да кажа на вдовиците им, прошепна той, че никой от тях няма да се върне. Никой…
Поетът и Елефтерия щяха да преминат отново през Манастър, пак останал без обитатели. Само един проскубан котарак със синьо мънисто прибягваше от къща в къща -прощалната жива следа от гюмюрджинските евреи. На излизане от Манастър поетът и Елефтерия погледнаха през рамо гроба на матроната Ева Монтенаро, доловиха чудодейния полъх на патриаршеския чинар.
Преди това на черната дъска в училището двамата написаха с парче тебешир „Живи сме! Идваме от Грамос, отиваме към Кавказ”. И щяха да прекарат цялата си младост из бежанските заселища на понтийските гърци в Нагорни Карабах - последни бойци от армията на генерал Маркос.
Поетът щеше да привърши живота си на друга камениста земя - арменската. На гроба му Елефтерия постави пирамидка с червена звезда и надпис „Времето залязва в паметта ми”. След падането на Берлинската стена тя с двете си дъщери Рипсиме и Ребека се установи в Сапес или Шапчи. Градче, разраснало се с възвръщенци като нея - първата погърчена еврейка около прохода Маказа.

Пабло Ибанес или Райчо Страхилов щеше да оцелее в свободната територия Краище и със същото име да продължи нататък в Първа българска армия на длъжност политически помощник-командир, произведен направо в чин капитан. На равната унгарска пуста пред щаба на командващия генерал Владимир Стойчев всеки следобед долиташе двукрило аеропланче „Физелер” с войнишката поща и специални агитационни материали от рода на плаката «Всичко за фронта! Всичко за победата», вестник „Народна войска” и позиви „от името на трудовите хора”. Пилотът, син на царския генерал Рафаил Банов, бе доброволец, наричаше себе си «неутрален патриот», а аеропланчето - Дрозд. Все пак главният политически помощник-командир генерал Щерю Атанасов изпитваше недоверие към въздушния пощальон и нареди капитан Страхилов да го придружава във въздуха. Летяха смълчани, пилотът следеше съсредоточено навигационните уреди, а капитанът тревожно се взираше в облаците и синевата на необятния простор. Авиобазата бе на летище Враждебна, там товареха каквото имаше да товарят, там спяха, колкото можеха да спят в пристройка до самата писта. През тия безсънни нощи малко по малко се отпускаха и споделяха кой е и откъде е. Пилотът мечтаеше да стане артист и изпълняваше монолози от класически пиеси, а понякога рецитираше басни от Езоп. Твърдеше, че животните подсказват на хората благоразумни поуки, и че басните са си направо библейски мъдрости. Капитан Райчо Страхилов му разказа веднъж за еврейските деца от Града на гълъбите в неизвестното село Манастър. Съвсем не предполагаше, че в един обичаен полет по маршрута Драва - Враждебна, над визуалния ориентир - сръбското летище Земун, пилотът ще отклони Дрозда на югоизток. Аеропланчето слезе на малка височина по протежението на планински яр с разхвърляни къщи и направи кръг над необикновено голям клонат чинар…
- Това не е ли Манастър? - попита пилотът.
- Не съм го виждал отгоре. - отвърна капитан Страхилов.
- От баща ми съм чувал за чинара, трябва да е манастърският.
Жив човек не се мярна в селото и те завиха обратно, смълчани пак, но сближили душите си..
Сраженията в унгарската пуста приключиха сравнително бързо и тогава на политическия помощник-командир бе възложено да организира погребална команда и да прибира труповете на убитите след атаката срещу немското предмостие при село Дравасоболч. Така Капитан Страхилов щеше да оглави мълчалива рота от войници без оръжие, които подобно привидения обикаляха мъртвите бойни полета по северния бряг на река Драва. Най-напред се натъкваха на вкочанени германски войници с реднишки и офицерски чинове, които българите бяха прегазили с викове «Ура» и «По пет на нож!». Капитан Райчо Страхилов лично събираше документите на загиналите първоармейци, свикна бързо да претърсва джобовете на загиналите, наброи около хиляда и петстотин убити български войници.
Стъписаха го германците, той с някаква жалост прозря, че всъщност при Драва са воювали млади момчета, мобилизирани по училищни списъци като спасителна за Третия райх войска. Негови връстници, изчезнали тук, а евреите негови връстници бяха изчезнали в германските концентрационни лагери…
Често откъм падналите бойци се дочуваха стонове, намираха ги и така откриваха полумъртви войници, изпаднали в несвяст от тежки рани. Сякаш само болката от заседнал в гърдите куршум, от нож между ребрата, от снаряден отломък, поразил ръце или нозе, сякаш само болката бе признак на искрица живот у тях, мислеше си капитан Райчо Страхилов.
И не можа да осъзнае, че признак на живот у един от недоубитите германски офицери в черна есесовска униформа се оказа не болката, а пистолетен изстрел. Той идваше в съзнание, когато капитан Райчо Страхилов се надвеси над него, за да потърси документите му, и ги разлисти с гръб към офицера. Тогава немецът със сетни сили произведе изпробван многократно изстрел - и куршумът попадна в тила на капитан Райчо Страхилов или Пабло Ибанес. Последен евреин в сметката на последния есесовец при Дравасоболч.

Остава ми да напиша, че за евреите от Манастър Рашел Бенвенисти, Ешуа Алтамирано и Пабло Ибанес останаха само ангелските им човеци да знаят къде са погребани, ако са погребани, и какви имена са изписани на надгробията им, ако са изписани.

Пета глава
НАЛУДНИЧАВИЯТ ПРОРОК

1.
Планинската пролет разлюля сърцето на Ева Монтенаро и през една упоена от разцъфнали шипки нощ диспнеята я довърши. Затихващите хрипове на матроната се долавяха чак до предутринния зрак. Едва призори Примо Тасо се осмели да пристъпи прага на нейното обиталище и я завари облегната на куп възглавници с ръце, вече скръстени на гръдта. И той, и всички знаеха, че със шепа булгур за прогюма и два-три съсухрени патала за обед и вечеря жената постепенно изнемогваше от болест и недояждане, а вероятно, обзета от световното еврейско униние, бе придобила вид на старица със съсухрено лице. Около смъртното й ложе стояха изправени, видимо обладани от смътен предусет за грядуща гибел, дъщеричката Гроздана и двамата малчугани Живко и Вълкан. Те още не осъзнаваха, че майка им изчезва от богоизбрания народ с името на Мара Кисьова, но със съдбата на Ева Монтенаро. И долавяха, че и тях ги очаква сходен неясен живот и сходна неведома смърт, предречени от свои и чужди деди и прадеди.
Примо Тасо избра място в къпинака покрай камъните на разхвърляната ограда и започна да копае първото сефарадско вечно жилище в Манастър. Налагаше се да изрине дълбок трап, тъй като за тялото на матроната нямаше как в изоставено село без стражева кула и защитна стена да се намери закрит ковчег, както се полага на юдейско погребение, а пък гробът трябваше да бъде предпазен от иманярски и хищнически разравяния. Така покойницата бе повита вместо с погребален саван със собствената си бродирана на едри тулипани домашна роба. Жените не можаха да намерят в оскъдните си скринове черни рокли, нито момчешки шапки ермолки. Липсваха стенни огледала в къщата на умрялата, та според обичая да ги затулят с траурна китайска коприна от очите на живите. И докато насъбраните хвърляха един по един мокра кал в гроба, докато спускаха тялото, италианският търговец на риганово масло Примо Тасо с глас на равин редеше похвален кадиш за добродетелите на Ева Монтенаро. Той говореше, че всеки човек е необходим на господа бога за царството му небесно, но и господът бог е необходим на човека за царството му земно. Изглеждаше объркан от сполетялата ги смърт не заради друго, а защото си мислеше, че за белязаните с юденщерн от началото на войната няма еврейска смърт извън германските концлагери, и че от нея евреите можеха да избягат дори в забравения от всички богове Манастър. Но не би, хлипаше той, и допълваше упокойната си молитва с неочаквани и за самия него почти библейски слова. Старата смърт е съществувала, съществува и ще съществува, старата смърт закриля нашия живот днес, проповядваше Примо Тасо, чуйте и знайте, войната свършва, идва отново старата смърт, тя е нашето избавление от камерите с циклон…
Той завърши с думи на сина Давидов, царя йерусалимски:
- Суета на суетите, суета на суетите - всичко е суета! Каква полза за човека от неуморните му трудове под слънцето? Род прехожда, и род дохожда, а земята пребъдва довеки. Слънце изгрява, и слънце залязва и бърза към мястото си, дето изгрява. Вятър вее към юг и отива към север, върти се, върти се в своя път и пак почва своите кръгообращения. Всички реки текат в морето, но морето се не препълня: те отново се връщат към онова място, отгдето реки текат, за да текат пак. За всяка работа се иска труд, човек не може всичко да изкаже, око се не насища от гледане, ухо се не напълня от слушане. Каквото е било, пак ще бъде, и каквото се е правило, пак ще се прави - няма нищо ново под слънцето. Случва се да казват за нещо виж, ето, това е ново, но то е било вече през вековете преди нас.Няма спомен за миналото, а и това, що има да стане, няма да остане спомен у ония, които бъдат отпосле…
Илко Соколаров наблюдаваше смълчан погребението. Стори му се, че накрая на прощалното слово през очите на Примо Тасо преминаха отблясъци от взор на налудничав пророк.

2.
Каквото и да правеше тоя ден учителят, все хвърляше поглед през рамо към ливадите, очакваше някого, и съзря най после как от гората изникна и закрачи към училището нотариус Анастасий Примов. Нарамил голяма раница, обут със здрави туристически боти и навлякъл панталон-голф, личеше му, че иде и от близо, и от далече, че е вървял пешком по мулетарски пътища и пряко кремъклии тютюневи нивици. Влезе направо в класната стая.
- Сетих се аз, че се въртиш наоколо! - възкликна Илко Соколаров - Добре си дошъл!
- Идам от Чеч, бърниках в помашки ракли и долапи …
- Какво ли си намерил, то сега и в Чечта е като на война, ни чанчери, ни чилингири, ни абаджии останаха. Врить моску на гурбеть, врить невясти в бахчона…
- Врить… Тъй ми отговаряха, останали са само жилави старци иманяри. Още ходят-бродят из планината, лазят в пещерите, ровят гробища. И ей на, придобих златно разпятие, изровено от християнски гроб, но не помнеха и те от кое християнско гробище. Може и в Чеч да е било…
Посегна към раницата си и добави:
- Донесох малко трахана, малко маслини. По пазарите има какви ли не съгледвачи, та ако купиш повече те бройкат за партизански ятак. Пък и навсякъде месото го изземват за войната още в кланиците, рибата - още на пристанищата, един куркмач само се намира тук-там. Ето ти за болните деца.
Той му подаде негледжосана стомничка с цедено кисело мляко.
- Е, намери се и тулум сирене. Не знам кога какво ще донеса. Брашно и фасул по селата има, но с камиона е опасно да шетаме насам-натам.
- Сполай ти! Тук всички сме прегладнели.
- Пресрещна ме в гората мой човек помак и ми рече, че тук рано сутринта е имало погребение. Кой?
- Ева Монтенаро по моя списък, Мара Кисьова по твоя
- От какво?
- От недояждане, от какво друго?
- Лека й пръст! - промълви нотариус Анастасий Примов.
- Слушай, - започна доверително учителят Илко Соколаров, - мъртвата мъртва, мене живите ме тревожат. Много станаха сираците. А италианецът, той май…
Какво означаваха тия думи на учителя нотариус Анастасий Примов разбра, когато Примо Тасо влетя при тях. Беше така вглъбен в себе си, че само кимна с глава и мигом започна да подрежда донесените от нотариус Анастасий Примов ядива. И ги погледна с ония очи, в които Илко Соколаров бе забелязал отблясъци на налудничав пророк.
Нотариус Анастасий Примов не се сдържа и попита:
- Какво е станало с тебе, италианецо?
- Все са в ума ми ония евреи от Града на гълъбите, които не можахме да спасим.
- Не е наша вина.
- Но е наша война.
И уж сдържаният търговец на риганово масло със загадъчно италианско потекло, пазителят на фалшиви лични карти и кръщелни свидетелства, приносителят на опасен таен списък на прекръстени с български имена евреи отприщи душата си, заговори доверително и трескаво:
- Какво знаете вие за газовите камери, където пускат синилна киселина за задушаване на много хора наведнъж, какво знаете за пещите, където изпепеляват евреите и ги превръщат в тор за цветя?
- Някои неща ние знаем, - отвърна му Илко Соколаров , - нали ви доведохме в Манастър, за да ви спасим от унищожение?
- Тук няма радио и не слушам радио, но аз дочувам гласове отдалече. Какво е станало с мене ли, питате ме. Аз по цели нощи ту сънувам, ту си въобразявам какво се случи с евреите от Града на гълъбите там, където ги отведоха. Знаете ли вие какви опити извършва доктор Менгеле в Аушвиц над живи евреи, за да създаде свръхгерманска раса? Чували ли сте, че прави дисекция на еврейски бебета, че скопява еврейски момчета и мъже без упойка, че пуска на жени еврейки високоволтов ток, за да провери колко са издръжливи. За своите експерименти той избира измежду настанените в лагерните затвори евреи, неспособни вече да се трудят за Третия райх и обречени от болести и насилия. На подбраните слага смъртоносни инжекции с фенол, петрол, евипал, хлороформ или просто въздух в сърдечната камера. О отстранява стомаси, сърца и крайници без упойка, за да установи колко време може да оцелее един евреин без вътрешни органи…
- Но ти разказваш това като непосредствен свидетел, ти си тук, а Аушвиц е твърде далече. Може да е било така и може вече да не е…
- Ще е така до последния жив евреин. Аз дочувам нощем Аушвиц, сънувам Аушвиц. Аз, нека да ви кажа, и аз трупам познания за насилието над евреите, и трупам тъга…
Илко Соколаров и нотариус Анастасий Примов се спогледаха. Той трупа лудост, помислиха и двамата. И тъй като и двамата мълчаха, Примо Тасо продължи:
- Сред отведените към Аушвиц от еврейската махала в Гюмюрджина имаше и две двойки близнаци. Вие знаете ли, че именно близнаците са предпочитаните пациенти на доктор Менгеле? Той им е издействал правото да ходят нестригани и в своите си дрешки, дава им и допълнителни дажби храна. Не ги унищожава набързо, подготвя ги за опитите си в специална постройка заедно с евреи джуджета, със сакати евреи, с луди евреи. Там наричат постройката «Зоологическата градина на доктор Менгеле”. И знаете ли какво прави там доктор Менгеле? Той всеки ден взима от дечицата кръвни проби, които инжектира от един близнак на друг с различна кръвна група. Целта е да се провери дали е възможно цветът на очите да се променя по генетичен път. Ако някой от тези близнаци почине, Менгеле изважда очите му и ги забожда на стената в кабинета си, точно както един биолог забожда насекоми. Виждам тия детски очи и сега, когато ви говоря…

3.
Със странното предчувствие, че създава нов Кумрански списък, Примо Тасо вписа смъртта на Ева Монтенаро в малко тефтерче, в което водеше всекидневни записки за преживяното в Манастър.

ИЗ МОИТЕ ПРИПИСКИ КЪМ ВРЕМЕТО

Три години по-късно прокурорският свидетел Илко Соколаров щеше да представи същото това тефтерче в процеса за разследване на последиците от световния холокост в Града на гълъбите. Той се яви в съдебната зала заедно с Примо Тасо да даде показания, а поиска ли съдът - и да говори от името на човека, когото придружава. Съдът призова най-напред евреина и щом той се закле, че ще казва истината и само истината, настъпи лека суматоха, тъй като на въпроса как се именува и на какъв адрес живее, той заяви, че е италианец, производител и търговец на риганово масло, но също така е българин, че сега е Примо Тасо, но е бил Вълко Момчилов, Анжел Сангара, Велик Войнов, Арон Фатаро, Звезда Стоянова, Раймонд Побладор, Елена Гинева, Ешуа Алтамирано, Драгана Драганова, Сара Ибаньес, Зелма Коен, Матилда Лезама, Рашел Бенвенисти… Съобщи, че през войната е пребивавал в село Манастър и в германския концентрационен лагер Аушвиц, и че доктор Менгеле може да потвърди думите му, както и каракачаните от билото на планината…
Прокурорът, съдиите и адвокатите щяха мигом да проумеят, че този свидетел е смахнат, но тефтерчето му все пак предизвиква внимание, и съдът прие да бъде допуснато като доказателство по делото. Юристите формулираха извод за Примо Тасо извън обхвата на правната си компетентност в смисъл, че той се преражда с чужди имена, а изчезва в имената, които счита за свои, че живее в неотминаващо въображаемо минало. Очевидно е, че неговите страдания пораждат особеното му самосъзнание, щеше да потвърди съдебният медицински експерт в писмено заключение за Примо Тасо, и да подчертае, че той говори истината. Макар че не всичко преживяно се е случило с него, но той говори само истината! Той е на такъв психологически стадий, когато не е в състояние да лъже, при подобни заболявания светът е едноизмерен и единствен.
- Светът, който той е съграждал на своята Голгота - прошепна Илко Соколаров.
Съдът щеше да поиска Илко Соколаров да свидетелствува съдържат ли се в тефтерчето на Примо Тасо българските и еврейските имена на лицата, в които италианецът се превъплъщава като налудничав пророк. На въпроса защо го смята за налудничав пророк, Илко Соколаров щеше да отговори, че го е наблюдавал три години всеки ден, че в село Манастър Примо Тасо е бил закрилникът на четиридесет и две еврейски жени и деца, че ги е учил да косят ливади и сам се е учел на коситба, че е стягал изоставените къщи, в които се били настанили, че им преподавал библията като история на богоизбрания народ, че им е бил и за равин, и за левит. Пазел ги от чужди погледи, а когато останал единствен от групата, обикалял дори християнските гробища да следи за иманяри от Чеч и се кръстел като православен християнин - с дясната ръка, палецът, показалецът и средният пръст съединени в едно, безименият и малкият - свити в дланта, докосва най-напред челото, след това гърдите, дясното и лявото рамо, на края - поклон…
Вечер дълго не заспивал, защото слушал съюзническите самолети, които прелитали над селото от Африка към завладените от третия райх европейски страни. Постепенно се променял, станал мълчалив, веднъж му доверил, че чува гласове от Дахау. По всеки повод си припомнял библейски притчи и предания, а по внушения от причудливите му приказките самият Илко Соколаров достигнал до прозрението, че Примо Тасо се държи като налудничав пророк, особено с твърдението си, че в разума му се е настанил друг разум, и че той подобно Сократ трупал познания и трупал печал, обаче в действителност трупал познания за насилието над евреите и едновременно трупал умопомрачения. Илко Соколаров тогава наистина зърнал в очите му проблясъци на човек, в когото нямало как да не припознае налудничав еврейски пророк.
Съдът държеше да уточни кой е подбирал групата за Манастър и кой е определил броя на жените и децата за извеждане от еврейския квартал, чие е било начинанието да превърнат гръцки сефарди в поданици на цар Борис Трети, оказана ли е подкрепа от нарочно създадено за целта гражданско общество? Илко Соколаров щеше да обясни, че единствената завера в случая е бил Комитетът за свободата на Тракия, основан, както пише в устава му, Да организира всички добри тракийци, да поддържа у тях високо национално съзнание и да се бори за присъединяване на Тракия към българската държава, която да стане силна и мощна, за да отстоява националните идеали на българския наро»
- А според нас - заяви той, - чеда на българския народ са десетки поколения арменци, арнаути, гърци, турци. И евреи!
Не ми е известно, щеше да признае Илко Соколаров, в какво състояние е понастоящем Комитетът за свободата на Тракия. Ние сме разпределени по тройки, единият от нас - медникарят Стоил Чанчеров, премина във въоръжената антифашистка съпротива и не се знае жив ли е, а другият - нотариус Анастасий Примов, скиташе из селата уж да събира материал за своите етнографски колекции и изследвания, а всъщност бе помагач на партизаните със сведения за придвижването на германски части. Но той е жив, не съм го виждал отдавна, обаче в списанията за народоуци се появяват вече негови бележки с предишния му псевдоним Примо Тасо. Върнал се е към книжовническото си име, защото е разбрал, че налудничавият пророк вече не се нуждае от фалшива лична карта и фалшиво кръщелно свидетелство.
Илко Соколаров щеше да каже още нещо, за което в съда не го попитаха. Той се обърна към прокурора с въпрос дали смята, че само жертвите на холокоста заслужават възмездие? И преди да получи отговор натърти, че Орадур сюр глан и Лидице не са били еврейски поселища, но срещу техните разрушители текат съдебни процеси във Франця и в Чехословакия. В България няма съд за палачите на манастърци, няма възмездие за три пъти гореното мое село, щеше да заяви Илко Соколаров и да приключи с горчиви думи, че спасявайки евреите, Манастър се е опитал да спаси себе си.
Съдиите и за него щяха да направят заключение без правна стойност, че Илко Соколаров е учител без ученици, селянин - без село, борец за народ без държава или за държава без народ…

4.
На връх Гергьовден в манастърските ливади навлезе каракачанско стадо, водено от виторог овен с еховит хлопатар, а два могъщи вълкодава завардиха чернорунните овце на сенчесто пладнище покрай училището. Запристигаха жилави коне, накачулени с деца, жени и вързопи, запръхтяха задянати с издути дисаги мулета, мярна се и дългобрад пръч начело на пъргави кози и палави ярета.
Както всяка пролет, така и сега каракачаните се възкачваха към Манастър от ниските крайбрежни полета. След Манастър нататък започваше лятната им паша и пътят им ги водеше към високите равни била. Чак до есента, за да възвие отново - както всяка есен - обратно към Мароня и Макри.
Появиха се неколцина черномурести мъже и без щуране насам-натам вдигнаха широка колиба от тепани козяци.
- Къде ли не съм пресрещал тия хора, - каза Илко Соколаров на Примо Тасо в училището, докато каракачаните оправяха стан, - и все ми се струват, че са май друга човешка порода.
- Как така, - учуди се той, - как така? Аз почти нямам представа за тия скитници, те при нас не спират, подминават еврейските места. Откъде идват накъде отиват ние не се и замисляме.
- Не села и не градове, на човек му се струва, че те обитават годишни времена. Зиме са по крайбрежието, напролет - около Манастър, лятос и есенес - под преспите на Гюмюрджински снежник. Ей го и Яни!
Към двамата крачеше висок усмихнат каракачанин, носеше на ръце обречено на заколение агне и изрече според обичая:
- Добра стига, кирио! Нося и дан, и курбан!
Той поднесе на Илко Соколаров първото мъжко агне, родено по светия християнски празник и нарочено за празника, Жертвеното животно бе белязано за гергьовденско приношение с едра капка кръв по челото, около рогцата бе оплетена виена китка от разцъфнали билки.
Каза още каркачанинът:
- Дайте му да близне малко сол…
- Знаем, знаем! - каза Илко Соколаров - ще го нахраним с млада трева за здраве и за плодородие, ще излеем кръвта му в мравуняк, та да се плодят като мравки нашите кози… Сполай ти, човече, тъкмо ще понахраним малки дечица.
Каракачанинът го погледна съсредоточено и продължи:
- Довечера ще издоим овце и кози, ще ви дадем прясно мляко.
Обади се и Примо Тасо:
- Вашите дечица и жените могат да преспят на сухо и топло ей в тая училищна стая.
- Няма по-сухо и по-топло място от каракачанската колиба, от мене да знаеш!
…Вечерта каракачанинът се върна при тях с два бакърени гюма, пълни до горе с току що издоено прясно мляко. Приседна и заговори:
- Кой знае кога пак ще минем през Манастър. Войната отваря границите, ама се чува, че войната свършва, а дойде ли мир, първом се затварят същите граници.
- Тогава къде ще ходите да станувате?
- Има къде да стануваме в стара България. Лятоска покрай Чумерна, подзиме на Карандила, зимъска под Сините камъни.
- А децата ви, - намеси се Примо Тасо, - а децата ви как растат на път?
- Каракачанска челяд, каракачанска орисия…
На другия ден, докато стадото още пладнуваше, децата се заиграха на поляната. Каракачанчетата показваха как се яхат брадат козел и виторог овен, как се възсядат коне и мулета и като че ли върнаха еврейчетата в примамливо детство, което те в Манастър бяха позагубили. Еврейчетата пък ги учеха да играят почти познат и почти непознат, бърз понякога и понякога бавен танец - хава нагиля, каракачанчетата бързо усвоиха думите и мелодията, прихванаха се през раменете с еврейчетата и завъртяха на избуялата трева скокливо детско хоро.
Така в разума на Примо Тасо остана още едно видение.
- Тръгваме, - изрече на следващото утро Яни Каракачанина, - денят стана по-дълъг, повече път ще изминем. Оставяме ви пастърма и сирене, каквото ядем ние, яжте и вие.
Илко Соколаров забеляза в очите на Примо Тасо отблясъците на налудничав пророк, решен да изрече съдбовни думи:
- Почакайте, не бързайте, да помислим заедно за нашите деца, видяхте как си играят с вашите деца, ще свикнат и да живеят на път, нали и ние, евреите, сме скитници? Вземете сираците с вас, вие ще ги спасите от гладна смърт, ще ги отведете в мира, войната свършва, ти каза така, Яни Каракачанино. Където отивате няма Аушвиц, добри хора сте и при добри хора отивате.
Каракачанинът погледна към Илко Соколаров :
- И ти ли, учителю, искаш да вземем сираците с нас?
- Аз съм им само учител, настойникът им е той. Сираците наистина трудно се гледат на глад и студ…
- Взимали сме, взимали сме в други години други хора. Разправяха нашите дядовци, че и един калугер от атонските манастири се сместил навремето в колибата ни, вървял колкото вървял с нас, а сетне изчезнал по билото на балкана към Панайотовата чета. Мъже сме взимали, не и жени, пък сред вашите сираци трябва да има и женска челяд, така ли е?
- Така е…
Яни Каракачанина дълго мълча и най-сетне продума:
- Можем да вземем момчетата. Другото е съблазън и грях…
Примо Тасо отвърна:
- Петима са, искат да дойдат с вас.
- Да ги видя кои са.
Всички евреи надойдоха в училището, те очевидно бяха обсъждали вече съдбата на сираците. Примо Тасо назова имената на Анжел Сангара, Раймонд Побладор, Соломон Монтенаро, Арон Фатаро и Давид Домингес. Илко Соколаров ги назова с манастърските им имена, а Яни им каза направо:
- Деца, с каракачаните ще живеете като каракачани. Рано ще ви будим сутрин, защото рано тръгваме на път. Ще търсите водопойни места за стадото, ще товарите и ще разтоварвате коне и мулета. Няма да останете гладни и жадни, пък и нашия език ще научите. Не сме от български корен, но сме с християнски български имена. Идвате ли?
Възрастните еврейки посърнаха, но децата се оживиха.
- Идвате, виждам че сте решени. Хайде, стегнете ги!
Учителят Илко Соколаров протегна към каракачанина един книжен свитък.
- Това са техните български кръщелни свидетелства, други документи нямат. Направил съм и списък с предишните им еврейски имена. Наричайте ги както искате…
- Нека да си останат евреи! - каза Примо Тасо.
- Щом са родени евреи, да си останат евреи! - съгласи се каракачанинът.

ИЗ МОИТЕ ПРИПИСКИ КЪМ ВРЕМЕТО

…Когато войната свърши и затвори каракачанските пътища през държавните граници, учителят Илко Соколаров щеше да извърви билото на Стара планина от долината Соколна до Камчийския балкан. Задянал с кърпени попски дисаги одъртяло магаре, спазарено в хърцойските махали под Мазалат, той си правеше сметка да остави дългоухия свой спътник и помагач при брадатите руснаци староверци край Лонгоза. Така и стана, там признателно го благословиха с еретично трипръстно кръстно знамение, но дорде стигне до приморските им хижи, денем трябваше да минава тихомълком покрай разхвърлени мечи бърлоги, да прекосява обраснали с нова трева вълчи вървища, а нощем да намира подслон в прогнили манастирски сеновали.
Илко Соколаров обикаляше каракачанските къшли и пладнища да търси следите на петте еврейчета от Манастър. Питаше и разпитваше друмници и лесничеи, докато възлезе най-сетне към стана на отдавнашния си познайник Яни Каракачанина. На прясно окосена ливада припкаха малки деца и големи кучета. Илко Соколаров се загледа в тях.
- Няма ги еврейчетата, Илко, - чу той познат мъжки глас, - от пролетта ги няма!
Това бе Яни Каракачанинът, който излезе на открито откъм стъмената сянка на клоната орехова гора.
- Изкараха зимата с нас и като нас, приеха уж каракачанската орисия, ама усещах, че еврейската им кръв се засилва. Пък ние нито искахме да ги обърнем в нашата вяра, нито да ги присадим към нашия корен. Сбъркахме ли нещо?
- Накъде отидоха, знаеха ли накъде отиват?
- Смълчани бяха…
Цяла нощ в каракачанския стан Илко Соколаров и Яни Каракачанина си приказваха за петте еврейчета. За Раймонд Побладор се разбра, че той слязъл към оживен южен град, сдружил се с евреи артисти да пее и говори на митинги пред прочутата турска сграда насред селището. От местните най-близък приятел му бил оня, кажи го де, дето на кино станал Бойчо Огнянов…
Това знаеше Яни Каракачанинът, това каза.
Илко Соколаров пое по неясна следа, но все пак в южния град намери манастърското еврейче приютено в белосаната къщица на човек, когото заради името наричаха Безсмъртният, а заради призванието - Апостол. Илко Соколаров бе идвал преди войната при Безсмъртния апостол като при колега учител и като при бежанец тракиец. Той бе възпитаник на Одринската гимназия „Доктор Петър Берон” и бе учил на ум и разум селската беднотия от бежанските села между Арда и Тунджа
Та при същия даскал Раймонд Побладор за пръв път видял толкова много книги. Най-силно го привлекли съчиненията за световния анархизъм - учението на млади, храбри и жертвоготовни хора. Той духовно се присъединил към анархистите - „предтечи на човешко пробуждане - те носят скрижалите на великото утре”. Чул тези необикновени думи от своя връстник Чавдо - сина на Безсмъртния апостол, който ги бил прочел в писмо на поета Георги Шейтанов до министър-председателя Александър Стамболийски. Именно Чавдо го напътствал кои книги само да разлисти, кои да прегледа по-задълбочено. Така Раймонд Побладор възприел веруюто на анархистите, че „величието на човека е вътре, а не вън от него”.
- И реших да остана в гнездото на анархистите… - обяснил той на Илко Соколаров при неочакваното му посещение..
- По-скоро при спомените за анархистите… - добавил Безсмъртният апостол. И се обърнал към Илко Соколаров:
- Земляк, анархистите ги разпръснаха отново по лагери и затвори. Те воюваха за нашата власт, а пък нашата власт ги отхвърли.
- Ти не, нали?
- Аз не, аз закрилям спомени… А Раймонд изглежда има способности да стане артист в трупата при Николай и Николина, покани го и старейшината на театъра Кожухаров…
На друго място по пътя си и в други години Илко Соколаров щеше да научи, че Безсмъртният апостол умрял преди да остарее, че синът Чавдо се заклел тайно на гроба му да продължи бащините идеи за световна справедливост, че Раймонд Побладор се включил във възстановената анархистка група на южния град…

При неочакваната среща в къщицата на Безсмъртния апостол Раймонд Побладор щеше да посочи на учителя Илко Соколаров сигурна следа към Арон Фатаро. Знаеше, че той се приобщил към взаимоспомагателната общност на неколцина българки - вдовици на евреи от концлагерите, сдружени от немай къде около стогодишната синагога по черноморското крайбрежие. Настанили го в пристройка на двора и от зори до мрак рисувал картини с море, рибарски мрежи и лодки. Възнамерявал да превърне синагогата в художествена галерия и Илко Соколаров го заварил там точно тогава, когато откривал изложба на местни художници. Влязъл незабележимо и успял да чуе какво говорел Арон Фатаро:
- Аз знам, че сега никому не е до изкуство, но изкуството съществува, и ето я първата изложба в синагогата, първия опит с изкуство да посъберем пари за еврейските вдовици. Картините са нарисувани от наши съграждани арменци, гагаузи, гърци, цигани, турци, руснаци, германци. Всички ние рисуваме България около нас - образи на мадони и барби, отражения на облаци във Вая, мъртви вълнения при остров „Болшевик”, фара на нос Атия, фара на нос Емине. Искам да кажа, че сме български художници. Е, има и един художник евреин, аз съм и не съм аз… Аз съм българин като художник и не съм евреин като гражданин. Чуйте, вие не ме познавате, отскоро съм тук, на всеки ли да обяснявам откъде идвам, защо съм дошъл и така нататък? Дори се чудеха евреин ли съм или не съм, мога да докажа дали съм евреин само на жена…
Еврейските вдовици се спогледаха смутено, а устатият художник продължи:
- Идвам от себе си, дали ще ме разберете, идвам от себе си! Родих се като евреин, бях спасен от холокоста като българин, продължих живота си като каракачанин и вече съм гражданин на вашия град, едновременно - гражданин на света…
- Опасно е да се изявяваш като гражданин на света, - каза му Илко Соколаров след това. - Един свят е враждебен на нашия живот, друг свят е равнодушен към нашата съдба.
- Но съществува и свят, който ме спаси! Твоят Манастър не е ли такъв свят? Ами светът на тези еврейски вдовици, които са останали безропотно, но по свой избор, в нерадостна женска съдба? Аз не съм нищо повече от един просто млад и просто силен техен помощник в оскъдицата. Поддържам къщите им, нали видя, целият еврейски квартал е нащърбен от солени ветрове, оронен от солени дъждове, слегнат от снежните преспи, в тоя край на града и снежните преспи са солени. Еврейските вдовици не влизат в синагогата да се молят, наблюдавам ги, когато се заседят вътре. Не се отдават на молитви към Йехова, те сякаш потъват в съзерцание на спомени, почти всички тихо плачат като на гробище. Синагогата им е нужна в памет на само техен си свят… Той враждебен ли е?
Когато Илко Соколаров си замина, в пристройката при Арон Фатаро влезе вглъбен в себе си човек, представи се за началникът на държавната сигурност в града.
- Не споделяйте публично идеологическите си възгледи! -прошушна той. - Моят брат е художник, включили сте негово платно във вашата изложба, но дойдох да ви призная, че аз по принцип не гледам с лошо око хората на изкуството. Обаче много от моите агенти и непосредствени сътрудници произлизат от социални глъбини, където представата за света се определя единствено от цветовете на знамената. Те не могат да проникнат във вашия идеологически колорит, нали? Вие по-често ще се натъквате на тях, отколкото на мене…

Соломон Монтенаро направо от каракачанските колиби щеше да се озове в чудновато село, построено по средата на попресушеното Стралджанско блато с еднакви къщи и широки тревясали улици. На мегдана попаднал на паметник на неизвестния английския лорд Атол, около който от влажните ливади подхвръквали розови пеликани и сини жерави.
Поседнал да си почине и тогава към него се приближил широкоплещест мъж, ни селянин, ни гражданин.
- Кметът съм, - продумал той, - и съм агрономът. Също зоотехникът, пък ако щеш - и трактористът… Кой вятър те е довял насам?
Соломон Монтенаро се бил загледал в къщата край паметника на лорда.
- Вече е къща на прилепи, ама видиш ли как се ронят мравките на прага, жив им е мравуняка. Никой освен мене не влиза вътре, стените са плесенясали, подът е разровен от къртици. В селото не че няма живот, но е незабележим, защото е живот на старци. Младите мъже се бяха разпиляли по четите на Съби и Велислав да се бият с фашистите. Чувал ли си за сражението на трима партизани срещу триста жандармериста в Дражевица? Навсякъде беше Дражевица, навсякъде трима срещу триста в равно поле. Къде ти тук балкан закрилник? Поле и поле, партизанско поле… Мнозина не се върнаха, домочадията им потърсиха другаде хляб и покрив. Така от войната селото ни остаря…
Това казал още кметът и добавил:
- Ако не знаеш накъде отиваш, ако никъде не те чакат, остани в нашето село! Трябва ми младеж като тебе за една хубава работа…
- Каква селска работа за еврейче като мене?
- Ами защото си еврейче, познах те по очите.
- Какви са ми очите?
- Ами… Наплашени.
И продължил приказката си:
- Няма да ореш, няма да сееш, няма да жънеш. Намислил съм в тая къща да направя музей, какъвто няма никъде! И ти да го подредиш…
Соломон Монтенаро се съгласил да направи това, което си бил намислил кмета. А то било Музей на наджака!
- Само че аз дори не знам какво е наджак…
- Знаеш какво е, знаеш, виждал си наджак. Русенците му викат топор, софиянците - секира, плевналиите - балтия, а ние наджак! Аз съм насъбрал наджаците от всички къщи, нека да гледа, който иска да гледа, и нека да научи, който иска да научи, как ние бежанците сме надошли около Стралджанските мочури. От Одринско и от Кешанско са ни гонили с огън и меч, дето се казва, майките ни са бягали с деца на ръце, бащите ни с наджаци в ръце. Нищо друго не са сварили да вземат за из път! Наджакът ги е спасил от турски янкесаджии, от вълци и мечки в горите…
За десетина дни Соломон Монтенаро и кметът стегнаха къщата на прилепите, помагаха им говедарят - дърводелец, и конярят - ковач, те бяха от по-жилавите старци. Еврейчето окачи наджаците на железни ченгели по стените на музея. А най-неочаквано за кмета на скована набързо кръгла маса по средата на стаята подреди необикновени експонати - жълти звезди, жълти табелки „Еврейско жилище”, „Еврейска собственост”, „Вход за евреи забранен” и други знаци за дамгосване, които Илко Соколаров, нотариус Анастасий Примов и италианецът Примо Тасо бяха насъбрали от еврейските къщи в Града на гълъбите, когато тръгнаха за Манастър.
- Кой ли ще ни дойде тука, - запитал се накрая кметът, - от мене да знаеш, че за такъв музей се иска интересна идея, та да привлича отдалече! Жълти звезди ние знаем какво са, жълти табелки - също, за наджаците да не говорим…
Накрая се подсмихнал, че ако музея бил хубаво нещо и владиката щял да си построи музей.
- Думам на енкас… - приключил кметът.
Интересната идея дошла със Давид Домингес, който решил да се присъедини към Соломон Монтенаро и го намерил в селото на английския лорд. Кметът дал къща и на него, а още първата вечер бил запленен от мечтата на новодошлия, който най-напред го запитал има ли църква в селото.
- Бе то църква има, поп няма.
- Към музея ние ще привлечем световно внимание с друга църква, невиждана и нечувана. Аз лично ще я проектирам, нося чертежите в главата си! - възторжено заразправял Давид Домингес.
В селското спокойствие посред мочурите той старателно нарисувал на две черни училищни дъски силуета на невиждан храм с кръстове, полумесеци и шестоъгълни звезди.
- Храм като йерусалимския, общ храм на християни, мюсюлмани и юдеи! Защо общ храм?
- Защо тук? - попитал кмета преди още Давид Домингес да обясни идеята си.
- Тук значи не просто тук в селото, а тук на земята! Нашата вселена е многопластова, ние живеем на равнището, на който се пресичат светове в други измерения. Да ви изясня, нагоре се въздига Просветлението с Исус Христос в сърцевината си, надолу върви Възмездието с обителта на Сатаната. От тази структура във всекидневното ни съзнание се проявява това, което ние наричаме история…
Най-стъписан бе Соломон Монтенаро. Той не бе виждал приятеля си от няколко години и сега сякаш насреща му стоеше друг човек, овладян от невероятна идея.
- Разбирам недоумението ти, Соломоне, - казал Давид Домингес, - но мене, евреина, властите на нашата уж държава Израел не ме пуснаха да видя Йерусалим. И аз започнах да търся еврейския свят в книгите. Не от Библията, от съчиненията на един русин научих, че и аз принадлежа към човечеството, смъртно ранено от две всеобхватни бедствия: световната война и световната тирания. Знайте че корените на войната и тиранията в човечеството не са премахнати и няма да бъдат премахнати в близкото бъдеще. Може да бъде отстранена опасността от една тирания, от една война, но след известно време ще възникне заплахата на следващите. За мен и други като мен тези две бедствия бяха своего рода апокалиптични откровения за могъществото на планетарното Зло и неговата извечна борба със силите на Светлината. Хората от другите епохи вероятно не биха ни разбрали, нашата тревога би им се сторила преувеличена, нашето светоусещане - отровено. Но не може да се нарече преувеличена такава представа за историческите закономерности, която се е запечатила в човешкото същество след полувековно съзерцание и съучастие в събития и процеси с небивал размах. И не може да бъде болезнен резултатът, който се е формирал в човешката душа като плод от дейността на най-светлите и дълбоки страни на нейната природа…
След време Илко Соколаров настигна Давид Домингес в същото село, изслуша неговите разсъждения, посети музея на Соломон Монтенаро и каза на кмета:
- Те имаха имена на тракийски бежанци, пък и страдаха като тракийски бежанци.
- Досещам се…
С Давид Домингес Илко Соколаров се сбогува многозначително:
- Дано да го построиш, но едва ли Йерусалимски храм ще се задържи на устои в мочурище…
И си замина, и нямаше да научи, че Давид Домингес е поел към Русия да търси край река Волга Храма на всички религии, построен кой знае кога и кой знае от кого…

Само следите на Анжел Сангара не се откриваха и не се откриваха, докато над Сините камъни Илко Соколаров не бе се натъкнал на кехая от старо село. Той му бил съобщил, че по скитащите станове върви мълва за еврейче, което взело каракачанско име и каракачанска вяра. И никой не го запомнил като Анжел Сангара…

…Мата Сребрева, спътница и съратница на Илко Соколаров, спотаи в настъпилата самотност предсмъртното му желание - беломорски комити да отъпчат прясната пръст на гроба му със слядно хоро. Хоро хем като робски синджир, хем като комитска върволица. На белия свят беломорските комити свършиха, въздъхна тя при сетната ми среща с нея. Изгуби се и нишанът къде Илко зарови архива на Комитета за свободата на Тракия. То бе един бряст край пътя за Джебел, на него бе обесен навремето единственият предател от Комитета за свободата на Тракия. Турчин ли бе, българин ли бе, не ми призна. Няма значение, защото Илко не искаше покрай имената на героите да помним имената на предателите…

РЕЧНИК

Другоезични изрази

“Adios, compatriotas” -”Сбогом, сънародници” (ладино, битовият испански език на беломорските евреи).
“Бисмилляхи р-рахмани р-рахим” (арабски) - “В името на Аллах Всемилостивия Милосърдния”. (Първият стих от началната сура на Корана).
“Сират ад-диина ан‚амта ‚алейхим уайрил магдуби ‚алейхим уаляд даллин” (арабски) - “Насочи ни по правия път на тези, които си дарил с благодат, а не на тези, над които тегне гняв, нито на заблудените!” (Последният - десетият - стих от началната сура на
Корана).

Диалектни словосъчетания

“Врить моску на гурбеть, врить невясти в бахчона.” - “Всички мъже на гурбет, всички жени на нивата”. (Родопски ахрянски говор).
“Щу да трося в пусто село? Нах Мерикос път бия, а пък косажия тертиплия отдалече белли! Един ти косиш тъй риганя, един ти тъй го ройкаш. Не си млад и не е летен косень, ама пак ти иде отръки. Айде със здраве!” - “Какво да търся в празно село?
Към Мерикос отивам, а добрият косач отдалече личи. Само ти така косиш риган, само ти така го нахвърляш. Не си млад и не е лятна коситба, но пак ти е отръки. Остани си със здраве!” (Родопски ахрянски говор).

Слабопознати думи

ахрянски - от ахрянин (родопски помак)
балван - голям заоблен камък
барба - морски тип човек
бљина - черна барета (кастилски испански)
врисове - водоструйни чешми (от гръцки)
възтреб - ракла
ермолки - момчешки еврейски шапчици (руски, украински, полски)
подадине - влечение
имарет - приют към джамия (турски)
ираде - султанска заповед (турски)
касаба - град
китапи - книжа (турски)
конущисваха - разговаряха
куркмач - млечен катък
левити - еврейски свещенослужители
малджии - иманяри
на енкас - на шега
патала - картофи
попрелка - седянка, тлака
прогюма - закуска
пърнари - хвойнови гъсталаци
румони - жужи, говори напевно
слядно хоро - мъжко беломорско хоро
тулипани - лалета (ладино)
чанчер - ковач на чанове
чилингир - ковач на желязна украса
шабат - събота (староеврейски)
янкесаджия - хайдутин