Борислав Владиков

Юбилейното издание „ТЪЙ, КАКТО СЕ ЖАРТА РАЗРАВЯ” на Анита Коларова ни дарява със светлина от Слънцето и с топлина от „разжарената” жар. Тази книга ухае на възвишена любов към земята родна, към природата и най-вече тя е съпричастие към красотата на човека в нейните многобройни проявления. Но човешкият живот не е и не може да бъде един слънчев безкрай. И той има своите различни сезони. Който не е достатъчно силен да понесе неочакваните обрати, ще влиза в неразумни противоречия със себе си и с нея.

Мислещият, обичащият човек няма гарантирано равновесие. Ето защо казвам: да бъде благословено даденото ни от Природата постоянно променящо се „агрегатно” състояние на душата.

Небръснатият свод се вдигна -
разгърден,
чорлав
и разпален
и слънцето поднесе свойте
епикурейски тържества.

Първият въпрос, който застава пред желанието ми да защитя светлината и любовта е - поетесата ще опази ли Слънцето в себе си или и то ще помръкне като младост, като любов, като вяра в доброто. Стихотворението „Вдъхновение” казва много истини.

„Звънливото поточе” на нейния глас е тръгнало с трепет, но то непрекъснато се променя и чуваме как „бълбука, плаче, пее и ликува” „със обич към далечни и към близки.” Възможно ли е да запази чистотата си докрай в нашия замърсен морално свят?

Тревожното сърце знае - предстои му да се лута из пущинаците, но няма да се оплете в плевелите на пустите пространства. Тя вярва, тя е убедена, че се „вие, звъни и бърза към онзи някой, който „с надежда и доверие” слуша нейния поетичен глас, защото осъзнава дълга си да утолява жаждата за светлина, за обич, за щастие. С такова „Вдъхновение” няма как да не се стигне до далечни и близки почитатели.

Стихотворението определя генералната посока на поетическите цели и отговорности.
Като дъщеря на слънцето и огъня не би могла да живее без „жаждата, която / търси вечно изворна вода.” Тази чистота на душата се обагря от чувство на притаена тъга и изповядва нещо, без което не би могла да бъде истинска поетеса:

Песента не бих я чула,
ако не навяваше тъга.

С тези два стиха аз не скривам предпочитанията си към истинската поезия. А такава не би могла да се създаде, ако в нея не бълбука и потокът на тъгата.

Анита Коларова има своя визия за л ю б о в т а и доказва себе си като жена с неутешимо сърце. Голямата и чиста любов най-често се сблъсква със съпротивата на други срещи. Случайните са непоносима задуха. Нужна е упоритост и вяра в нежността - „струна гласовита, / песен на авлига.” Тя „плиска/ над усое диво и над горски мъх.” Този властен порив е гарантиран като клетва:

„… аз поемам риска
да те преживявам
до последен дъх!”

Подобни клетвени стихове характеризират силата и постоянството на неутешимата любов и рисуват образа на поетесата такъв, какъвто го откриваме в отделни стихове, в цели стихотворения или в цялото й творчество.

В тези мои размисли и предизвикани чувства не изтеглям нишките открай до- край. Вървя по стъпалата на отделни стихотворения и те ту ме извеждат на много слънчеви върхове, ту ме свличат в бездните на „странна гмеж”, всред която човек се дави от умора. Но

„въпреки магическата власт
на саксофона,
който стръвно вие,
аз още чувам своя собствен глас.
По бялата пътека на нощта,
където и щурците са заспали,
и в облак,онемял от красота,
Луната - чародейница се гали…
                             „Все този танц”

Да съхраниш, да защитиш собствения си глас, да убедиш и другите, че търсиш и намираш красотата, преминавайки през „натрапчивата гмеж”, това ме убеждава в драматичните състояния на нейната душа и в нейното отрицание на безизходната мъка. Тези синкопи на чувствата извеждат лирическия герой и нас към пристана на облак, онемял от красота.

В Русе - този най-ранен наш европейски град Анита Коларова, която лично не познавам, изненадва със своето съпричастие към природата. В нейните пролетно - летни и есенни люлки читателят не се унася в блажена дрямка. Природата отваря широки двери пред очите й. Тази без съмнение високо интелигента жена доказва земност, която я прави силно съпричастна към съдбата на човека и земята. За щурчетата - невидими цигулари, надсвирили и Шопен, и Ференц Лист, изповядва:

Че вий сте изворът кристален
на чувства, от които пия
и с музиката ви измивам
разплаканото си лице.

Разговорът с щурците започва с началния стих „Когато август заридае” и завършва с музика, която измива разплаканото й лице. Между тези две състояния аз търся тайната на това стихотворение, тайна, която е трудно да бъде разгадана. В него има нещо, което ни кара да мислим и за някои свои съкровени тайни.

В тази богата на чувства и теми книга комай не се срещат чисто природни стихотворения - ей тъй за самата природа. Поетесата се вплита в нея, пуска корени в пръстта, вдига ръст към небето, пие слънце, роса и аромати. Слънчогледовата нива е „царствена мантия,” шита от тежък атлас, но не знае дали в хубостта има „свян и насита”. И ето ги странните определения - „с вироглави слънца ми открадна внезапно очите.” Подобна магическа сила често се среща в „Тъй както се жарта разравя”. И все така настоятелната молба някой да изпие мрака докрай от душата й като капка роса.

Подобни стихове са доказателство за разбиране езика на земята и багрите на нейните цветни сияния. Те подлудяват кръвта ни и притеглят към небето, където е Слънцето, светлината; където е Всемирният творец.

Да се уподобяваш често като корен, изповядвайки: „Просмуквам те, земя, със простодушно щастие,/ просмуквам те с набъбнал дъх ангорски,/ с утробния ти спазъм зачевам като нива,” означава пълно сродяване с майката земя, която някои днешни престъпници искат да продадат на престъпно богати завоеватели.

Подобни стихове са знак за върховно родолюбие. Земята и небето, слънцето и звездите, щурците, мравките и пчелите не са съпътстващи атрибути на нейната сроденост с природата.

Едва ли има поет, който да не пише за щастието и нещастието, а тези два полюса на нашето битие Анита Коларова е запечатала неизличимо в следните стихове:

Пази съня ми, мое бяло ложе,
за него ти, живот,
бъди на щрек!
Защото само
във съня си може
да бъде
истински щастлив
човек.

С такава и подобна на нея трогателна простота и естествена, не напудрена красота се изповядват истини, които не могат да бъдат опровергани с контрааргументи. Нейните очи са широко и ненаситно отворени за хармонията на света. Осъзнавам колко често прибягвам до цитати на отделни стихове и цели строфи.

Това е доказателство, че стиховете не могат да бъдат заменени с критическо мислене. В „Докосване до хляба” признава: „очите ми са пълни със бразди”. Метафората е красива и неопровержимо оригинална. Тя не може да бъде намерена, ако човек няма очи и сърце за тази родна земя, изписана като плодни бразди в нейните очи. Нека продължим пак със стихове:

Не искам нищо друго, само малко време -
да плисне дъжд над тази ранина,
с целувка дълга в глъбините неми
да се събудят всички семена.

Възхитен от красотата и смисъла на много такива строфи, често се питам: Кога? Къде? И как са се просмуквали тези земни сокове? Какво е това дълбоко и трайно сродяване с правечната, с многострадалната и благодатна българска земя?

Друга голяма и напоена с емоции тема е л ю б о в т а. Жената поетеса е и крило, и тежка окова. Тя е:

„лукавата змия,
щурчето прямо;
на делничните болки - игленика,
на тайната - дълбоката жарава.
За кръста.
За венеца
и дръвника.

Това, че съм жена, не ме спасява.

Мъж - поет не би могъл да забоде делничните грижи и болки на игленика. Това е изстрадан детайл. Жената е „Утробен писък” и „Обругана черква”. Колко много неща са казани за нейната противоречива природа. Подобни изобразителни словосъчетания, взаимно изключващи се понякога, са част от художествените похвати при изграждане противоречивия и сложен образ на жената.

Какво рисува Анита Коларова - своя автопортрет или портрета на жената, ако въобще е възможен един-единствен портрет на такова сложно и противоречиво създание?

Заговори ли кръвта на жената -скитница, под чиято „блузка белее /тъй отдавна негалена гръд, тя отхвърля „и разум, и свян…” Естествено възниква въпросът: ние мъжете познаваме ли и ако познаваме, разбираме ли тази необуздана женска страст? Любовта е толкова индивидуално и неразгадано тайнство. Какво да правят мъжете, когато жените сами не могат да обяснят себе си в състояние на безумие от любов без разум и без свян.

Когато извайва портрета на момиче, авторката няма как да не вплете и себе си в младостта, но това тя го постига без сантиментални възклицания.

Момичето, застанало в рамката на прага, прилича на „дръвче зелено”, подмамено от топъл дъх. Сезоните се сменят или объркват своя ход необяснимо. Красотата доказва своята временност. Тя е „праначало и тлен”. На красивото, силно и властно създание и Бог, и авторката вменяват върховен дълг:

Докато блика черна злоба,
обвий
с прегръдка този свят.

Оказва се, че и това е недостатъчно. И продължава да иска:

Бъди свещената утроба
на нежния листец и цвят!

След това отива още по-далеч. Моралната функция на жената е строга и възввишена. Формулирана кратко, но категорично:

След катаклизмите вселенски
дари на бъдното
живот…
             „Момиче на прага”

Кой друг би могъл да бъде натоварен с толкова тежки, почти непосилни задачи, кой друг би могъл да ги изпълни? И нека ми бъде простена суетата, но тук, на това място, ще си позволя да цитирам финалните изречения на моята книга „Докато плачат лозите”.

При един мой поплак, милата ми майчица възкръсва, за да ме утеши с думите: „Чедо, най-напред Господ дал маката на камено, но камено се пукнал. Сетне я дал на дървото. И то се пукнало. В чудо се видел Господ. Мислил, мислил и най-накрая решил да я даде на човека. И Човекът продължава да я носи, оти нема кой, нема кой друг, чедо…” Не защото искам да поправя думите на собствената си майка, но може би нейните думи се отнасят повече или преди всичко за жената…

И се връщам отново към Анита Коларова. Не водят ли и нейните стихове към този избор на Бога? Без капка лекомислие. Отговорно. Съдбовно. На Жената е поверена люлката, в която спи бъдещето на човечеството. И още нещо - тя е, която пее приспивните песни, необходими като кърмилно мляко.

Не кананижене, а сложни психологични портрети на жената в нейните различни сезони. Драматизъм, противоречивост, уязвимост и устойчивост, падения и извисявания, неочаквани обрати - ето само малка част от достойнствата и характера на нашите майки, сестри и любими. А ни предстои да чуем още толкова много неща за тях.

Някои жени изпадат в ужас, като си помислят какво се случва с плътта и със страстите. Анита познава неумолимите закони на времето. И вместо да се вайка от минаващия облак, който ще ни скрие така „ … все едно не сме били”, тя трезво приема, че преминаването в друго състояние е неотменим закон. Утешава се с великата вяра в преображението, когато:

Сърцата ни ще станат люлки,
в които тихичко нощта
ще се разпадне на светулки,
на светлина и красота…

Пътищата на влюбените са романтични, но и мъчително стръмни. Често се налага да се разделят и тръгнат в различни посоки. Тогава всеки поема към оня дом „със узаконената постеля, по-скучна и от скучен том.” Едва ли би могло да се каже по-просто и по-безмилостно. Но любовта не е отровена докрай. Нейното страстно желание е: „не ме оставяй от целувки да си поема дъх.”

Съпружеските и извънсъпружески отношения са динамични и променливи. След стиховете за земята и любовта поетесата ни въвежда в храма на изкуството, без да изоставя сложния възел - мъж и жена Храм, в който изкуството без любов е невъзможно. Всяко безлюбовно изкуство е хилаво и умира преди да се яви на сцената.

Стихотворенията, включени в книгата „Тъй, както се жарта разравя”, не са за еднократен прочит. Не всичко е изнесено на повърхността. Тази книга е дълбока и мъдра. В много от случаите тя е иносказателна. Не всеки подтекст, не всяка метафора или асоциация са с оголено съдържание.

След първия прочит жаждата става по-силна и може да се утоли само с ново възприятие и тълкуване на всеки образ и картина. Една дълбоко трогателна и много красива книга се чете в самота или когато искаш да споделиш нещо със любимия до теб човек.

Дълбоките чувства и мисли, подтекстът на думите, желанието да стигнеш по-далеч и по-надълбоко в същината на проблемите изисква и висока култура. Когато четеш или слушаш тези стихове, вероятността да откриеш себе си е шанс, който те дарява с гордост, че си споделил чуждите чувства като свои, че си преминал през душевно чистилище и през лабиринтите на една безумна любов, която в много случаи е и дързост. Такава любов не е за страхливи и колебливи мъже. Тя е част от поетичната жарава на Анита Коларова.

Прогори ме с любов без пощада,
с тебе няма да бъдем светци.

Жаждата за волност на духа, за открита любов не избелява като театрална завеса. Тя не всмуква „през сламка живота.”

Душата и мислите на поетесата кръжат около артисти и художници, около руски и западни поети. В този духовен свят не всеки се чувства уютно. За да влезеш в него, се изискват култура, познания и страстна обич. За нашето време Анита Коларова пише с укор:

А все тъй бродят сенките безплътни
и сипе сняг, и свири вятър лош.
Мъже пияни и жени безпътни
вървят към края на безкрайна нощ.
                                                 „Нощ”

В нейните присъди няма пощада. Такова впечатление получавам от гражданските прояви и публицистично-есеистични публикации. Социалното чувство при нея е изострено до краен предел. Показателно в този смисъл е стихотворението „Госпожица идея”. Нито една политическа партия не може да каже, че това, което е написано в три строфи, не се отнася за нея.

Убеждаващо красива, будеща страсти, ухажвана ревниво, любена до лудост, гласът на „госпожицата идея” от нежен става жлъчен накрая:

И погрозня, и вече не я искаха
любими, сутеньори, годежари.
Като лимон над риба я изстискаха
до капчица развратниците стари.

Присъдата - безкомпромисна, иронична, подигравателна, е произнесена без право на обжалване. Така, както знае и може тя - поетесата с неподкупна гражданска съвест.

Съжалявам, че на стихотворенията от този род отделих толкова малко внимание. Това не ги прави по-незначими. Тя е нарисувала паметни портрети на обикновени и видни личности. Между най-хубавите е и портретът на майката. Трогателно мил. Какво чувство за вина, че тя -дъщерята, е създавала само делници на най-обичания човек! И ако има някаква утеха след чувството за вина пред най-невинния човек, нека четем и препрочитаме, нека шепнем:

Лицето ти - като пейзаж след дъжд -
пречистено от музика, блести.
Постой така!
Мъгли ще ни делят,
а нужна ми е тази топлинка.
О, странно дълъг, грешно дълъг път
от твоята до моята ръка…
                                         „Мама”

Искам да науча още нещо за тази жена и поетеса. Тя иска да бъде и пребъде автентично - неподправена. Художникът от Стенли парк предлага за пет долара да я направи красива като Мерилин, Лийз Тейлър или Синди Крофърт. Да бъде тя и да не бъде тя. Да вложи чужди в нейните черти. Отговорът е категоричен:

Но аз не искам чуждото лице,
било то и лицето на звезда,
да слага отпечатък върху моето.
Преуморено, тъжно, но пък истинско,
то никога не ще е по-красиво
със евтино уподобяване.

Такава поетеса и жена заслужава нашата почит и нашата обич…

И мисля, че тя все повече ще ги получава от тези, които я открият в нейните стихове, литературно-критични статии и есета.

Да бъде!

17 април, 2015
Благоевград