Димитър Златев

УРОК НА ВРЪХ ПЕРЕЛИК

                       На Константин

По отсрещните хребети, сине,
нашта граница днес преминава.
Все земя, но отсам е Родина,
а оттатък е чужда държава.

Общо слънце ни грее и даже
небесата еднакво са сини,
но сърцето само ще подскаже
докъде и защо е Родина.

Векове тука с бащини кости
са изграждани яки темели.
Векове тука в люлките прости
горди майки чеда са люлели.

Тук кълни Симеонова сила,
здраво семе от Кирилско слово;
тук е болката на Самуила,
вик посечен на Балканджи Йово.

С кръв и пот хлябът наш е заквасен
и е месен под черна забрадка,
та денят ни сега е тъй ясен
и погачата бяла е сладка.

Запомни го и сам отговаряй
след години на детски въпроси.
Сине мой, всичко туй е България,
ако можеш в гръдта да го носиш.

ШИРОКА ЛЪКА

           На Марчо Шарков - лесовъд

Два реда къщи, стъпили на камък,
стоят от векове непоклатимо.
Така стои тук българинът само
и ще стои, дорде Родопа има.

Небето е една леха, но бистро
и синьо като на дете очите;
реката тук неукротимо плиска
под веждите на мостове извити.

Елите се катерят във устоя
нагоре към мъглите белокоси.
Тък всеки ствол за знаме е достоен
и всеки мъж - за знаменосец.

Широка лъка - звънка стара песен
и корен в българската пръст корава!
Какво че хоризонта ти е тесен? -
сърцата в тебе
името ти дават.

ХАЙДУТИН

             На о. р. контра-адмирал
                            Дичо Узунов

Моята къща - тъмна дъбрава.
Вятър ме вее - сън ме не хваща:
дългове стари имам да плащам.
Либе оставям - воля не давам.

Шарен Гергьовден свика дружина,
с клетва хайдушка всеки се кръсти.
Да опустеят агнета тлъсти,
щом слука няма, Стара планино!

Върху конаци чер гарван грачи.
Беюви люде порти залостват.
Скоро ще слезем долу на гости,
скоро и тяхната майка ще плаче.

Всичко загубих - чест ми остана!
Глава си давам - зло не прощавам.
Още се помни вехтата слава,
още юнаци ражда Балкана.

Крушово листо свирне в усоя,
залпом отвърне вярна пусия…
Кърви кръвнишки ножът ще пие.
Спи отмъстена, майчице моя!

ТРАКИЯ

Колко стъпки помни тази равнина!
Тук дедите мои слагали са кости.
Давала им сила в мир и на война
да застават твърдо пред незвани гости.

В древната могила спи тракийски вожд,
а до него - конят и невеста млада.
Споменът надига тук пръстта среднощ,
вятърът разнася българска балада.

Спи във чернозема синеок орач.
Гроба где е, спомня палешник ръждясал.
Класовете шушнат, шушнат тук по здрач
благослов славянски, песен звънкогласа.

Покрай тиха Стряма, в окървавен ден,
аспарухов конник е отпуснал стреме.
Вместо гробен камък - расне дъб зелен,
с пръстени бележи българското време…

Върху троен корен българският дъб
устоя на всички страшни земетръси.
Гръм не го прониза с огнен змийски зъб,
ни пречупи хала, бясна във гнева си.

Тайните пътеки - мойта пъпна връв -
свързват ме със стъпки, образи и звуци.
Тук земята родна ми прелива кръв,
за да я предавам на деца и внуци.

Колко стъпки помни тази равнина!
Тук със тях се слива и следата моя.
Паднал на браздата или на война -
просто, ще остана на дедите в строя.

КОМИТСКО ХОРО

Тъпанът стъпките тежко отмерва
с ритам от тъмната земна утроба,
сякаш на времето в тъпана черен
екнат гърмежи на буни сурови.

Десет ханжара, ковани в неволи,
десет тела - тетиви преди изстрел,
двадесет остри очи на соколи
мълнии мятат, ненавист разискрят.

Смръщени веждите, рамо до рамо -
вий се хорото на Гоце и Даме…
Тъй се навеждат мъжете ни само
хляб да пожънат, да вдигнат знаме.

Ритъм тревожен на празници бранни
вехти предания буди в душите.
Пукай се, земьо! За мъжки курбани
в тази страна все ще има комити.

Пукай се, земьо, под мъжката стъпка!
В тъпана гневна закана отеква…
Нека душманите твои изтръпват,
майко ле моя, днес и навеки!

ПО ЗОВА НА КРЪВТА

Горно Броди! Горно Броди! - Край, където още бродят
сенките неутешени на забравени деди.
Сякаш български комити Гоце Делчев още води.
Маковете още никнат върху кървави следи.

Там ни връща тъжен спомен, сукан с майчиното мляко,
за напуснатата стряха, за несрета и погром.
Лутаме се в пущинака, без да ни посочи някой
где е майчината люлка, где е дядовият дом.

Родни домове пустеят, вместо цвят цъфти забрава.
Само в стари стенописи светят български лица.
Чужди плуг сега разравя българската пръст корава,
сякаш от пръстта изравя там заровени сърца.

Сякаш всичко е легенда… Свири вятър баладичен…
Баладичен стих нашепват ударите на кръвта.
Ала там дори стихът ми на бездомен пес прилича,
устремил очи печални към затворена врата.

Спомените ослепели кой сега на юг ще води -
Самуилови войници в окървавени следи!
Горно Броди, Горно Броди - край, където още бродят
сенките неутешени на забравени деди…

КЪМ МАКЕДОНИЯ

                На воеводата П.К. Яворов
                и неговите четници

Свири вятър пирински във клека.
Все на юг води нашта пътека.

Зад гърба родна стряха остава,
а пред нас - или смърт, или слава.

Чакат там овдовели невести,
чакат наште сестрици злочести;

чакат братя с куршумени рани
и комити във турски зандани;

чакат бащини кости във гроба
да изгрей Свободата над роба…

Грачат гарвани черни отгоре
и ни спомнят хайдушката орис…

Грижа носим по дом и по челяд.
Вярна пушка нахалост не стреля.

Става болката гняв исполински,
стават пряпорец мури пирински!

Свири вятър прокобно във клека:
мъжка клетва се помни до века!

Пирин, Василашките езера

БЪЛГАРСКИ ГРАДЧЕТА

Със самочувствие градско, пораснало,
но с атмосфера на бивши села,
те ни посрещат със поздрави ласкави,
с мирис на риба, грозде, смола.

Главната улица кара напряко -
два километра от край до край.
Щом прегреши или влюби се някой,
до залез слънце всичко се знай.

Имат си банка, и ЦУМ, и градина,
пет предприятия и стадион…
Често заблудена крава премине
покрай модерна реклама с неон.

Българска сватба гледай в неделя -
от два кларнета градчето гърми!
Буйни сватбари към слънцето стрелят,
булки се смеят под тежки асми.

Но идиличният ден е наситен
със напрежение и честен труд.
Като в антени отекват в душите
всякаква човешка тревога и смут.

Тъй от Берковица чак до Поморие,
от Чепеларе та до Преслав
раждат, работят - създават история -
малки градчета със български нрав.

КЪМ РОДИНАТА - 1

Стенания и сто по три синджира!
Пречупени, еничери и…юди.
На дръвника - тоз, който протестира,
На кола - онзи, който се пробуди!

Народната душа е осланена
като гора, окършена от сприя.
България - жена озлочестена -
върви с дете пред коня на спахия.

Но там един, презрял духа на роба,
на своята дружина завещава
на кръстопът да му направят гроба -
да цвили кон, байрак да се развява!

Един Стоян - без герб и знатна титла -
презрял смъртта, към примката поема
със бяла риза и глава измита,
та вятърът да му ветрей перчема…

Тъй цял живот в душата ми се борят
възторгът с болката и срам синовен.
Но от дълбоко българският корен
прелива в мене кръв, а не отрова.

А някой - глух за българското слово
и ослепял на робството във мрака -
забравил е за твърдостта на Йово,
дори вкуса на майчиното мляко.

Родино моя, моля те: презри ги,
а с тях - и днешните модерни юди!
Един народ, разкъсал сто вериги,
е длъжен да живее горд и буден!

ЛЮЛЕЙ МЕ, РОДИНО

Люлей ме, Родино във своята люлка зелена,
завързана с хвойнови храсти на връх и скала!
Издигай ме лудо над свойте села озвездени
и спускай ме в шеметни бездни и бели села!

Люлей ме без отдих по древен гергьовски обичай,
дордето от страх и възторг ми пресекне дъхът,
дордето призная - тъй както във люлка момиче -
най-свидната тайна на своята влюбена гръд.

Аз имам любов, дето в мене от детството нося -
опазвана зиме в тракийските топли бразди,
цъфтяла напролет край Дунав бял и Огоста,
съзрявала лете под едри родопски звезди.

Люлей ме със вятър, повял от Балкана и Рила,
опивай ме с билки, цъфтящи под пирински връх,
със извори бистри възвръщай в снагата ми сила
и глътка целебна, загубя ли в шемета дъх!

Люлей ме, Родино, във своята люлка, додето
призная във песен най-чиста синовна любов!
Кога отброи и последния удар сърцето,
завий ме навеки със черноземен покров.

След време, щом стана на пролетен стрък или зърно,
в един кръговрат между семе, цъфтене и плод,
във твоя простор като клас натежал ще се върна,
приел с твойта вечност и втори живот.