Стефан Поптонев

Не ми е минавало и през ум, че ще седна зад машинката да пиша споменни редове за Петър Ненов, по-скоро все съм си представял, че по всяко време мога да го видя в редакцията или на улицата, забързан за някъде - накъде ли? - и да му кажа: я, Петре, да седнем да изпием по едно кафе.
- С кокaлче ли?
- С кокaлче - смигвам заговорнически.

Кокaлчето беше, разбира се, коняк “Слънчев бряг” или “Слънчев удар”, евтино питие - като за нашите тогавашни възможности и години с неотшумяла младост. Кой ще ти търси маркови питиета, префърцунени или корекомски. А и “Кореком”, макар да беше толкова близо до издателство “Народна младеж”, където за кратко работеше Петър Ненов, беше твърде далеч от нашите кесии, закони и достойнство… Даже понятието “марково питие” с разните му там уиски, още не беше влязло в употреба в нашето затворено като непристъпна крепост общество. А то било достъпна и обсадена крепост, както се разбра по-сетне от някои разсекретени сценарии…

С Петър Ненов не бяхме от онези приятели, които, щом замръкнат в някоя увлекателна компания със “Слънчев удар” или с други нашенски питиета от натурален произход, могат и да осъмнат. А и не знам дали са чак толкова верни легендите за ония посрещания на изгрева… Мога да кажа и да усещам, че ние бяхме с Петър Ненов, така да се каже, “приятели от пръв поглед”. Както има “любов от пръв поглед”, макар този поглед да се окаже нетраен и непреходен, последен.

При нас първият поглед си остана траен. Навярно защото е било и от негова страна усещане за приятелство. Тъй като журналистическите ни маршрути се срещаха, без да се разминават, пресичаха се, без да остават отломки от тях, напротив, оставаха зърна за посев. Посев в репортажите, очерците, радиопредаванията - за него. Пък и за мене - колко радиопредавания съм направил, без поръчка и по поръчка на видни днес ветропоказатели на времето, в което живяхме, а и то живя чрез нас - в крепостта.

Де да знаем, че крепостта била обсадена отвън и предавана отвътре.

Ние с Петър Ненов скитахме по пътищата на България и на времето с романтичния порив, че от нашите репортажи и очерци, от нашите слова светът ще стане по-хубав и по-справедлив. С нас често пъти пътуваха сенките на ония момчета и момичета, които не се завърнаха от своите пориви, развели знаме и пушка, които са се сражавали със самочувствието, че са войници от непреброимата армия на антифашистката коалиция.

Е, някои от тях отново загинаха през последните години, добре че Петър Ненов не видя тяхната втора погибел. Нищо чудно и да напишеше някой нов роман, породен от такива гледки. А и не бих се учудил, че и до него вече е достигнала мълвата за тях, където и да е там някъде. И ако не сълза, то някоя звезда е изплакала зеницата му - той беше и си остана чувствителен човек и публицист, вживяваше се в съдбата на своите герои - обикновени хора с необикновена чувствителност и мисъл.

Той правеше разлика между чисто професионалния текст, ако има такъв, и текста, в който авторът е вложил себе си, така че да се превъплъти в човека, за когото пише, и да стане негов съучастник в делото и в съдбата му. Защото тъй наречените “прости хора” усещат, че простотата е сложно нещо и често възприемат света като дихание и и издихание, без преднамерено да решават, че ще вършат големи, даже велики дела.

Те сеят нивата, отглеждат хляб и песен, издигат заводи не защото във вестника за тях ще пише Петър Ненов. Или аз. Или някой друг като нас през ония времена, пък и не само през ония. А защото така е нужно. И не защото орден ще заслужи. А защото сеячът, орачът или строителят ще трябва да нахранят и себе си, и своята челяд. Също и народът…

Така те бяха хем смъртни, хем донейде безсмъртни. Дотолкова, доколкото народът е безсмъртен, въпреки всичко и всички…

Да сме се докосвали до това безсмъртие? Знам само, че Петър Ненов не можеше да живее без пътуванията - не само защото по-близо до живота, по-близо до народа бе някаква директива, спусната “от горе”. А защото това беше негова вътрешна потребност. Животът негов бе това. Диханието му, което се стичаше от върха на перото в репортерския задъхан бележник - и оттам - в ефира на радиото. Или върху страниците на негови, не по-малко задъхани очерци и репортажи - навярно те са били натрупванията за негови бъдещи книги. С това ни се отплаща онова преживяно време.

Малко ли е? Много е, казвам аз, даже повече, отколкото някои си представят, макар че то не носи дебели портфейли и тлъсти банкови сметки. Тук сметката е друга, несметна… Много е, повтарям си, когато остана сам със себе си. А мога ли да остана херметично сам? Дочувам приятелски гласове, някои твърдят, че били отвъдни. Може и така да е. Само че аз не зная къде е границата между едното и другото. Знам ли кои са живи и кои - мъртви? Кои са млади на почетна възраст и кои са остарели на двайсет и пет-шест…

Петьо Ненов е един от тези гласове. Много е натрупването, потвърждава той, толкова много, че сякаш сега започвам да живея. И като казва “започвам да живея”, се сепвам, искам или без да искам. Написа ли той книгите, които бе трупал в сърцето си като образи, впечатления, мисли и размисли? Не, не са достатъчни написаните страници. Оная с косата прекъсна и откъсна много от тях. Колко точно - никой не знае. Но остава една страница, тя може да бъде откъсната от репортерски бележник, или от разговор “на кафе с кокълче”, може да е отвеяна от вятъра, духнал внезапно над масичката, изнесена пред кафенето.

И върху тая страница или страничка остава записано името му, светло и непомръкващо на пътуващ човек и пътуваща усмивка, човек, който усеща и предусеща защо е дошъл на тоя свят и бърза да го запише и преживее, да го преживее и запише. Без да знае къде точно минава границата между едното и другото.

И остава върху тази, или върху тези откъснати от ветровете на времето страници мечтата на Петър Ненов да види небесната синева по-синя и по-висока над главата си. Изгревът на новия ден - по-бистър и усмихнат - може би от този изгрев той вземаше настроение и светлина за своята усмивка. Пътищата - по-дълги и несвършващи. Реките - по-пълноводни и трудни за преплуване, но нали трудностите удвояват усилията на твореца и правят дишането му по-дълбоко…

Остават върху тия негови страници образът на неговия син, поел неговото име като продължение и дълг да запечатва с кинокамера живота, докато баща му го рисуваше с думи и душа. Остава и съпругата-поетеса със своите преживявания и стихове.

А най-отдолу или някъде по-встрани може да се намери местенце и за моите приятелски, преживени с Петър Ненов редове, такива, каквито ги почувствах и записах. А над тях димяха две кафета с две кокълчета. Толкова ароматни две кафета, каквито не твърде често се срещат.

Импресия ли са тези редове за него, приятелска среща ли по ония маршрути - едва ли бих могъл да кажа. По-вероятно е това да каже самият Петър, който отнякъде се усмихва, усещам го… Пролетна усмивка, най-светлата… Тази нощ черешката отвън е цъфнала. Цялата в бяло. Образ с познати черти наднича между цъфналите клони, откъде е дошъл? И кога? Или тъй ми се струва… Даже ми се струва, че образите са два. Видение пред Благовец, остава да закука първата кукувица. Щъркелите се върнаха.

Почва голямото пролетно завръщане…

22 март 2004 г.
Медковец