Кирил Гюлеметов

І.
Кога над пошлата световна врява
отвред покой дълбок се въдвори,
и замечтан сребристий сърп изплава
над сънните полета и гори;

мелодия неземна в тишината
в сребристи трели ясен глас люлей -
под нежний стон и говор на листата
поток звънлив вълни игриви лей;

и вее лъх от свежа страст и нега -
от звуци чародейни и мечти
душата ми възмогната трепти:
далеч от мен скръбта всевечна бяга!

На пламенни възторзи на крилата
аз вея се високо над света -
и скритом кат беседвам с небесата,
разбуждам с химн приветствен там нощта!

ІІ.

В ужас няма заглежда се света
в зимното оловено небе -
бди сърце в бездомна самота,
вехто божество да погребе…

Где фръкна, о, мимолетна младост,
с толкоз нежни чувства и мечти -
сладости и безметежна сладост?
Где блуждайш, о, призрак дивен ти?

Зной ли, мраз ли в вихъра световен
твоя свиден райски кът смути?
О, изгрей, макар в мираж чаровен,
кат заря над гроба що блести!…

сп. „Илюстрация светлина”, г. 18, кн. 12, 1910 г.