ПРИСТРАСТИЯ

Георги Георгиев 

                     Страстите са единствените оратори,
                      които всякога са убедителни.

                                                                Ларошфуко

ДЕЛИКАТНА ЗАДАЧА

Втора година работех в Министерството на отбраната като заместник на генерал Иван Щилиянов. Вече бях получавал разнообразни задачи в областта на централните армейски културни институти. Познавах добре проблемите и дейността на Военния ансамбъл, Военноисторическия музей, Студиото на военните художници, издателството, вестника, Централния дом на армията. Нещо повече - познавах ръководителите и много от изпълнителите. Преди години работех в един от отделите на Генералния щаб, който имаше някои ръководни функции към централните културни институти. Освен това десет години бях на щатна журналистическа работа в армейския вестник. И въпреки това се смутих, когато генерал Щилиянов ми подаде една папка и каза: „Това е пиесата „Честна мускетарска” от Валери Петров. Освен Художествения съвет на театъра и ние трябва да имаме становище. Вие ще го изработите и изразите на заседанието на съвета.”

Поех папката и си замълчах, макар че по-смущаваща задача не бях получавал. Валери Петров! Та аз винаги съм се прекланял пред талантливите писатели, а той за мен беше едно от редките дарования. Кой съм аз, че да му правя преценка. Веднага бих казал на генерала, че това как пише Валери Петров, едва ли е наша работа. Много пъти съм бил фриволен и оголен в отношенията си с началника, но сега проявих търпение. Той беше мъдър човек и беше свикнал на прибързани и откровени мои мнения и би изтърпял възраженията ми, но реших да говоря, когато прочета пиесата.

Когато се прибрах в моята стая, разгънах тъничкия ръкопис и пред мене се мяркаха творбите, които вече познавах от големия поет, сценарист, преводач. Всичко, излязло от талантливото перо на Валери Петров. Прелиствах тези 85 страници, а си мислех за онова, което вече бях прочел или изгледал от него. Нима мога да забравя вълнението, което предизвика у мен стихосбирката „Като погледнем назад”, филмът му „Слънцето и сянката”, пиесата „Когато розите танцуват”, пътеписът „Африкански бележник”. И не само за творбите мислех, но и за деликатния човек - по образование лекар, а по призвание поет.

Беше далечната 1976 година. Пиесата щеше да се играе през декември в Театъра на армията. На работното място не можех да чета пиесата, а само вкъщи. По-далече от служебната въртележка, телефоните и припряното тичане по съвещания. Вечерта струпах пред мене книгите, които имах от Валери Петров, без да гледам форматите. „В меката есен”, „Дъжд вали, слънце грее”…

Увлякох се от текста, макар да не е приятно да четеш пиеса. Трябва мислено да си представяш сцената, образите, героите и поведението им. Хванах се, че мисля кой би могъл най-успешно да играе Д’Артанян, Атос, Портос, Краля… Познавах артистите от много години. Обичах и общувах с някои от тях.

Вече прочетох ръкописа, отбелязах си няколко предложения по реплики и отделни щрихи от образите, но ме преследваше мисълта как ще ги кажа на Валери Петров. И все пак заръката на генерала беше към мен.

Препрочитах как четиримата мускетари, известни ми от романа, тук отбраняват въображаем бастион, над който се вее дрипавото им знаме, и са ужасно овехтели. Можех ли тогава да си представя, че ще дойде ден и моето знаме също да одрипавее, да бъде обругавано от свои и чужди… Само след малко повече от десет години ще забравим идеала и мечтите си да построим нов свят. Как да приема мускетарите с разкъсани дрехи, посивели и побелели вчерашни храбреци, а днес единият плешив и глух, друг пристъпва с бастун и неприятен нервен тик. Препрочитах репликите на Арамис, поставях въпросителни на думите на Атос, удивителни украсяваха отделни думички на Д’Артанян. Мислех си за теорията, че героят е такъв само когато преследва високи цели. А парадоксът, а гротеската? Разбирах ли нейната същност в онези години! Мъчех се да вникна в различните части на пиесата.

Театърът на армията през онези години беше стигнал далеч в художественото си развитие. Беше в челото на софийските театрални колективи. Завоювал беше своя самостоятелност при избор на репертоар, привличане на артисти, имаше силни режисьорски дарования. Беше превъзмогнато опекунството на военното министерство. Не се налагаха фаворитки на отделни генерали, които вече заемаха периферни места в системата на отбраната. А и министърът не би разрешил подобно вмешателство. Спомням си с усмивка един комичен случай отпреди години, когато в салона занемяхме, че първо действие на играещата се пиеса ненадейно се повтори. „Как така? Защо?”, питахме се в салона. Каква била работата - тогавашният военен министър закъснял за началото и директорът наредил първо действие да се повтори! Всичко това беше отдавна отминало. Театърът беше високо в небосклона на изкуството и подобно нещо не беше вече мислимо.

Новото време още повече утежняваше задачата ми. Респектираше ме авторът Валери Петров, но и режисьорът Леон Даниел. Пътят на всяка българска нова пиеса беше труден. Още повече в профила на нашия театър.

Срещата с Валери Петров, която пося смут у мен, стана толкова обикновена, ненадейна. Беше студен есенен ден. Отидох в театъра. Закачих шинела си на закачалката и влязох в залата за заседания. Бях подранил. След няколко минути влезе и Валери Петров. Дребен човек, с живи очи, поздрави учтиво. Поетът беше устремен към шейсетата си година. Представих му се и побързах да изкажа впечатленията си от ръкописа на „Честна мускетарска”. Писателят съвсем сериозен ме заслуша. Толкова съсредоточено ме гледаше, сякаш без моето мнение и предложения, пиесата нямаше да бъде пълноценна Не помня вече какви точно бяха предложенията ми, но той така внимателно се отнесе към тях, че всичките ми предварителни смущения се изпариха. Както казах, беше студено. Бях се увлякъл и не видях кога слабичкият, леко зиморничав човек бе наметнал шинела ми. Бях приятно изненадан от тази негова непосредственост. Бях доволен, че успях да му кажа някои неща, без да се изпъча през цялото заседание. Там ще изкажа само общата ни подкрепа на пиесата.

Валери Петров скромно и вежливо ми заобяснява защо Кралят изрича точно тези думи, защо Кралицата отговаря друго, защо Д’Артанян е видян в тази светлина, а Портос в друга.

Незабравима е за мен тази среща.

Когато раздадоха ролите и там фигурираха имената на най-ярките таланти на театъра, бях убеден в успеха на представлението.

Ще разкажа за още една среща с Валери Петров, която е запечатал твърде показателно един от фотографите. Не съм забелязал кога е направена снимката, но когато и да я погледна, у мен тя предизвиква усмивка. Показателна е, защото Валери Петров умее да слуша. Много добре помня този наш разговор, който се състоя в началото на февруари 1990 г. Беше в Двореца на културата, в София. И двамата сме делегати на ХІV конгрес на партията. Вървят горещи дебати не само от трибуната, но и от страничните микрофони. Кръстосват се шпаги, реплики, остроти - хапливи, иронични, невъздържани. Бентът е отприщен. Интересно, но непрекипяло словотворчество.

Валери Петров очакваше да му дадат думата. Сподели с мен, че се притеснява дали ще овладее разбунената публика, дали ще чуят посланията му. Побързах да го успокоя, че тъкмо него ще искат да чуят, че едва ли аз мога да го съветвам. И все пак, помнейки неговата непосредственост при обсъждане на ръкописа му „Честна мускетарска”, се увлякох да препоръчвам оригинално начало, метафори и образност, за да бъдат завладени слушателите. Винаги когато погледна нашата снимка, виждам, че съм нарушил мярката и навярно съветите ми са били натрапчиви. Но той, умният, слуша внимателно, заинтригувано. Сподели, че е написал слово, после го съкращавал, чоплел. Направо казваше, че е уплашен и не знае как да започне, че никога не е бил добър оратор. Строгият регламент го обърква и май ще захвърли текста Подкрепих го, казах, че аз лично не чета.

- Ще бъдете искрен, и това е най-важно - поучавах го аз. И едва ли не се изчервих от неудобство. - Хората в залата знаят кой сте, какво сте написали. - Продължавах дидактиката аз.

- Но нали трябва да кажа нещо важно, ново - отговаряше ми той.

Не ще забравя колко вълнуващо, с признание започна той, когато му

дадоха думата. И колко силно прозвучаха после сравненията му, че приличаме на онази Снежна царкиня от Андерсеновата приказка, която превръща сърцата в ледена буца - буца от догми, от схеми, от навици… Тишината в залата легна като тежка слана. Слушах го като онемял.

Ветеранът продължи. Ние се отказахме от спорове, отказахме се от дуелите, които единствени дават сила на думите, благодарение на аргументите, на доводите. Говореше това, което мисли, а хората винаги предпочитат това. Председателстващият напомни за регламента. От залата се обадиха гласове: „Нека говори!” Насърчен, Валери Петров продължи: „Ние много самонадеяно сме се нарекли „сапиенси”, а сме някъде между маймунката и онова, което ще бъде разумният човек…”

Ръкопляскания изпратиха Валери Петров. Това беше последно за деня заседание. Потърсих поета, за да му благодаря. Не го срещнах. Видях го чак на закрито заседание, когато се избираше главен редактор на партийния вестник. Благодарих на големия талант за вълнуващото му слово. Той най-скромно отмина похвалните ми думи.

Колко прав е Найден Вълчев, когато пише: „Звънне хубава, игрива цветна реч, блесне словесна шпага и си речеш: Пустият му Валери.”


СЛАДКОДУМЕЦЪТ ОТ ДОЛНА БЯЛА РЕЧКА 

Ако направите оглед коя книга в домашната ми библиотека е четена най-много, което личи от пръв поглед, ще се окаже, че това е „Лъжата, че си живял” от Никола Статков. Това важи и за други негови сборници с разкази. Той ги нарича любовни, сладки, горчиви, но те имат едно определение - хубави. Ние пазим един екземпляр с автограф в София и втори имаме в Шипка. Дойде ли съседка да поиска нещо за четене, съпругата ми отминава наредените томове от чужди и български автори и й подава „Лъжата, че си живял”. Така оригиналната корица на тази книга с нарисувания от Димитър Ташев разноцветен петел и яхналия го весел калпаклия върху гърба му отдавна е опърпана до неузнаваемост.

Издателство „Народна младеж” през 1981 г. отбеляза голяма сполука с тези 20 първи разкази на Никола Статков. Завладя ме бяла завист и затова го помолих да уважи и Военно издателство с хубави разкази в профила му. Нещо повече, аз настоях да каже точно кога да я планираме в перспектива. Имахме пиетет един към друг и добра разговорка, когато се срещнем. Помня колко категорично Кольо ми съобщи, че има осем готови книги, но ще ги пуска по ред, който си е намислил. Така или иначе нашият ред дойде след четири години с третата поред книга на Статков „Соленият вкус на кръвта” Тя излезе във Военно издателство през 1987 г. Прие се добре не само от военните читатели. И ние работехме за пазара и за широк кръг читатели в цялата страна. Пускахме добри тиражи. Тази година беше много силна за нас. Достатъчно е да кажа няколко от произведенията и авторите, за да се види колко разнообразни по тематика и с високо качество бяха нашите белетристични издания. Излезе „Пияният октопод” от Тодор Велчев, „Предачка на облаци” от Цилия Лачева, „Внезапни прагове” от Ст. Чирпанлиев, „Много дни до есента” от Владо Даверов, „Бронзовото момиче” от Николай Драганов. Ще допълня този списък за историята на 1987 г. творческа година с още няколко заглавия: „Монархия на великите страсти и великите пости” от Николай Кирилов, „Вълк на покрива” от Неда Антонова, „Юнашки дрехи” от Емил Елмазов, „Годеници на смъртта” от В. Начев, „Обреченият ескадрон” от Рашко Сугарев, първия роман на Бойко Беленски „Бягство с обратен адрес”. Ще спомена художествената документалистика, представена от Павел Панчев със „Спомени за моя баща Стамен Панчев” и „Гърменската гора” от Нина Антонова.

Ръкописа „Соленият вкус на кръвта” от Никола Статков посрещнах с радост, защото вече бях пленен от неговите две книги, излезли в други издателства. Като четях разказите, си мислех защо този зрял белетрист чак на 49 години се представи с първата си книга. И други почитатели на прозата му вероятно са си поставяли този въпрос. Исках от позициите на днешния ден да ми даде отговор. И той бе конкретен.

Както всички деца и аз в ранните си години исках да стана полицай, войник или някакъв друг, който има оръжие и върши героични неща. Покрай сестра ми и брат ми, по-големи от мен, петгодишен се научих да чета. Постепенно ме завладя невероятна страст към писаното слово, към книгата. На бърза ръка изчетох де що имаше книги в родното бедно селце, някои от читалището, други от домовете на по-будните хора. Започнах да ходя и до град Вършец, тогава също село, макар и голямо, за да вземам книги от библиотеката на читалището. Като ученик в прогимназията се опитвах да стихоплетствам, често срещаната „болест” на юношите. Продължих да правя това сетне и в гимназията, но вече и опити в прозата. В университета беше същото. Завърших Юридическия факултет, след кратък престой в съда отидох на работа в културния отдел на в. „Вечерни новини” Започнах да публикувам стихове във вестници и списания. Трийсетгодишен, постъпих в телевизията, отказах се да пиша стихове и се захванах с прозата, която ми импонираше повече. Събирах написаните разкази в една папка, но не ги предлагах за печат; чаках да станат повече. Четях ги у дома на близките си, рядко на неколцина приятели. Всички настояваха да издам книга. Един ден отнесох три разказа на Васил Попов, когото не познавах; тогава той завеждаше прозата във в. „Литературен фронт”. Прочете ги, каза ми, че много ги харесва, укори ме, че не съм ги публикувал; веднага един от тях бе отпечатан във вестника. Въодушевен, реших, че моят час е настъпил. След великолепна „вътрешна” рецензия от Димитър Яръмов за „Лъжата, че си живял” тя излезе в младежкото издателство, редактор беше Весела Люцканова. Сетне излизаха други мои сборници с разкази, както и романи.

Живеем с Никола Статков на един хвърлей място един от друг в квартал „Гео Милев” и сравнително често се срещаме. Има за какво да си спомняме, за какво да говорим. Много от илюзиите ни се изпариха, младостта си отиде, мечтите отлетяха, останаха спомените и надеждите за по хубав свят. Ние не пренаписахме автобиографиите си след т. нар. преход, защото пастрим хубавото от миналото и сме сродени с идеала за социална справедливост.

През 2007 г. с помощта на господин Валентин Коцев бяха издадени два тома с разкази от Никола Статков. От четирийсет творби в първия том само две са новели, останалите са къси разкази. Прочитам автографа на писателя, поставен ми някога върху първата му книга с разкази. Той ги нарича „спомени, превърнали се в разкази”. Такива са наистина белетристичните късове в днешния първи том. Не мога да сбъркам написаното от ръката на Кольо с никой друг прозаик. Защото той има свой захват, когато жъне на писателската нива. Той не си служи с паламарка, която обхваща почти цял сноп, а сякаш подбира само зрели едри хлебни класове. Как прави това е негова специфика, но жъне без глушина или други примеси, всичко е зърно, смачкаш ли го в шепа и духнеш ли плявата, можеш да вкусиш плода земен.

Още една магия улавям в разказите на Статков. Той веднага хваща бика за рогата. Няма излишни уводи и описания. Ето разгръщам наслуки красиво оформения, вишневочервен първи том и попадам на „Мика Бялата гълъбица”. Познат ми е този незабравим разказ. Той започва: „Мика Бялата гълъбица умираше…”

Какво може да очакваме до един смъртен одър? Тук няма място за излишни думи. Но под леко трепкащите клепачи се изнизва цялата невероятна история на тази красива като приказка жена, нейната необикновена любов и страдание, раздвоението на чувствата и действията, верността и изневярата, тежкият кръст на съдбата. Разбираме, че Мика, наречена от бащата на писателя Бялата гълъбица, е била толкова хубава, че „още малко хубост щеше да я загрози”. Краката й сякаш не стъпват на земята, а я целуват. Този разказ може да мери ръст с най-високите образци на европейския литературен пазар.

Върху сборника „Горчиви разкази” Статков ми е поставил следния автограф: „На приятеля ми Георги Георгиев и съпругата му Валя с пожелание още дълги години да правят прави сенки по земята!” Датата е 8 декември 2002 г. Следващите години се наложиха лично на Никола две тежки операции, а и съпругата ми мина през операционната зала в „Пирогов” два пъти. Затова възприемам „правите сенки” като метафора, като духовно, а не като физическо сравнение.

Горчивите разкази влизат във втория, по обемен том. Нито една от творбите не надхвърля пет-шест страници. Това са синтезирани художествени откровения, пълни с мъдрост и житейски истини. Погледът ми се спира на „Дъртофелник”. Веднага научаваме, че преди у нас да се сбъдне демокрацията, Иван Кемерски е един обикновен професор по икономика. Няма въвеждащи природни картини, само на три страници се разказва повратът в живота на героя. Той бързо се разгъва и след фирма на жена му, отива към фирма на дъщеря му, идват офиси, вила - крепостен замък. С парите и мераците му растат до онзи миг, когато застава замръзнал пред огромното огледало на стената. Вижда голотата на рухналата снага и опустяла душа…

Разгръщам и други разкази във втория том като „Полковник Драмов”, „Как намразих Цезар”, „Стълбата” и т.н. И те са сътворени от житейски случки, но носят обобщение и мъдрост, които Мито Благата дума изразява разбираемо: „Няма друга лъжа освен живота”.

Всичките 128 произведения в двутомника на Никола Статков пленяват с автентична образност, вътрешни сравнения, жив език. И отново се учудвам как белетристът съумява да събере толкова богато съдържание в пространството на късия разказ. Сякаш това са притчи. Никога не съм разпитвал Кольо откъде идва магията на неговото сладкодумство, защото разбирам колко изкусен разказвач е баща му. Неслучайно прякорът му е Мито Благата дума. Така бе озаглавен още първият разказ в първата му книга. Цял живот белетристът гради благодарствен художествен паметник на Мито. И мъдрости, и поговорки, всичко запомнящо се като сентенция Статков приписва на този герой. Ние усещаме, че само един живот не стига за толкова философия и нравоучения. Тук е вложено и духовното, и образно, афористично богатство на автора. Важното е, че всичко звучи по-автентично, фантазното става реално, наученото от книгите става земно, притчовото - всекидневно, премисленото - случайно отронено.

Много живот и мъдрост съдържат разказите на Статков. Те са напоени и тежки като хубав грозд. И при други писатели съм срещал сгъстени прозаични страници, чел съм подобни народни мъдрости, но съм улавял как те са търсени. Тук те са в самата тъкан на повествованието. Идват от натюрела на героя, от неговата първичност и наивност, нерядко от неговата глупост.

Питам писателя каква е връзката в произведенията му - житейски факти и художествено претворяване? Как се съотнасят историческата документалност и белетристичната реализация? Как се раждат у него идеите за разказ, новела, роман?

Въпросите са доста, ще им отговоря, може би не точно подредено, както са поставени. Нямам разказ, в който като основа да не лежи истинска случка. Така той става откъс от живота, а не измишльотина. Нещо случило се, колкото и интересно да е то, ако не бъде омесено художествено с обстоятелства, диалози, обрисовка на героите, с език, на който аз държа особено много, ще си остане гола случка, гола информация. Думите трябва да се взимат от дълбокия народен кладенец, с всичките им нюанси, пъстрота и богатство. И още нещо: всеки разказ трябва да има силен край. Като го прочете читателят, да се плесне по челото и да си рече: брей, ама работа!…

Разказът, така да се каже, е бегач на къси разстояния, спринтьор. С романа нещата са бамбашка. При него има мегдан за по-голяма, по-дълга и широка обстоятелственост, за по-подробна и детайлна обрисовка на героите, за разсъждения и анализи. Поради това за мен романът е маратонец. И при двата вида „бягане” е задължително наличието на майсторство у автора, нужен е талант.

Всичко, което го пиша, го мисля и премислям нощем. Поради това спя малко, което не е здравословно. Но така е: трудно могат да вървят заедно добро здраве, дълголетие и високи художествени достижения; Толстой и Гьоте са редки изключения. Едно обаче е ясно: човек не може да бъде голям  белетрист, без да е поживял повечко, без да е слушал и гледал по-дълго време света около него. Друга е работата с поетите, художниците и музикантите - те могат да покоряват света и съвсем млади, при тях талантът почти винаги е самодостатъчен; примерите са много, един Моцарт стига.

Та… за писането. Лежа си аз нощем, будувам, мигам и примигвам в тъмното, а в главата ми - кошер с мисли: тоя герой така, оня - онака, това събитие, онова. Идва ред на диалозите, защото в най-голяма степен те правят героите. Че и обстановка, в която става всичко, е нужна. Абе, не е едно, не са две нещата, които трябва да се омесят и поомесят, за да стане ясно, аджеба, като какво ще се измъти накрая върху белия лист. Никога не забравям и природата като необходима част от това „нещо”. Родил съм се в Балкана, обичам природата, като жена я обичам, изпитвам невероятно удоволствие да описвам хубостите и чудесата й - пролет и есен, зиме и лете, светъл ден и тъмна нощ, изгрев и залез.

И… на сутринта ставам и сядам пред пишещата машина. (Навикнал съм да работя с нея, нямам компютър, не изпитвам нужда да го имам, макар да чувам колко лесно и бързо е заниманието с него.) Както се казва, на прима виста изкарвам измисленото, сетне - поправки, редакции. И няколко пъти отново минава всичко през машинката. Слушам, че някои събратя по перо наведнъж докарвали до успешен край всичко. Блазя им, явно не съм надарен като тях…

Да не забравя за думите, материала, с който се изгражда всяко литературно произведение. Народният кладенец е пълен догоре с думи: сурови и нежни, сладки и горчиви, всякакви, стига писателят да ги намери и употреби на място, за да легнат те като златни тухли в писмовния строеж. Маяковски казва, че за дума една се промива с хиляди тона словесна руда. Има случаи, когато търся една нужна ми дума с дни, но не оставам без нея. Това изисква мисловен труд и нерви. По-лесно е писателят да не се старае чак толкоз, ей го езика на улицата, у него лесни и банални думи колкото щеш…

Съпругата ми обича да препрочита написаното от Статков. Ето посред нощ я чувам да се смее искрено на Пурко. Чела е това произведение, гледала е филма по него и пак не удържа своя смях. В „Темната кория”, една великолепна новела, Статков е открил свой неповторим образ на герой, един цял свят, който помни и не ще изчезне, защото е пресъздаден оригинално и автентично. А иронията, хуморът, тъжният смях са вътрешно присъщи на този свят. Смешното поведение на героя блика отвътре, експлодира от поведението на Пурко, оживява словоредът на прозаика, прави читателя съпричастен. Това не е дирижиран смях като в американски филм, усвоен от някои епигони, та човек да се чуди на какво се смеят тези зрители.

Веднъж старият писател Тодор Харманджиев подхвърли при разговора ни за сладкодумеца от Долна Бяла речка: „И други нашенци (той имаше предвид авторите от техния край) се стремят към хумора, но при Статков веселата искра извира, а при тях прозира в текста. Освен това при него шегата хапе като овца, а не като куче, както е казано в „Декамерон”.

Чета „Меракът”. Още от първите три думи разбираме, че Йосиф се е пенсионирал. Следват истината и иронията. Ако властта не беше се сменила, сигурно щеше да седи на началнически стол, докато започне да подмокря гащите… Йосиф не се предава, защото има гараж и го дава под наем. Крие от жена си половината от прихода за фонд „И аз съм човек”. И този мъж, уж оставил „чуковете на тавана”, започва да купува шоколад на дете, чиято майка е решил да сваля. И така въобразил си много, той се озовава на гости, натоварен с подаръци като Дядо Мраз. Детето заспива и Йосиф се отдава на блаженство. Посред нощ оставя 100 лева и се прибира при своята съпруга, която две десетилетия не е докосвал в леглото. Усетила настроението му, тя не му прибира портмонето, а ченето. Старият коцкар си прави резервно, но то е по-хлабаво. И отново се озовава в леглото на младата любовница, до момента, когато при кихване то пада върху гърдите й. О, ужас! Тя смачква ченето на пода и изгонва Йосиф от къщи. Мераклията си поръчва ново чене.

Иронията на живота пронизва не само този, но и други творби на писателя. И от само себе си идват искрите на Мито Благата дума: „В края на краищата всичко е за нищо”. По-добре „направи добро, па го хвърли зад гърба си, то все един ден ще те срещне”.

Когато разговарям с приятели, прочели творбите на Статков, виждам, че всеки има пиетет към едно или друго произведение. Един е развълнуван от определен сюжет, друг от героя, трети от езика или правдата. Ето че моят колега Пондьо Пондев, бивш военен летец, който е заклет ловец, най харесва „Капаните на Петър Клюсата”. Смее се Пондьо и говори за единака вълк, който е цял аптекар. Не се хваща на уловката с отровеното конско месо - подуши го, но не го докосва. Затова Петър залага не един, а два капана, и то на тясно място, където единакът обезателно минава. Когато Петър вижда, че вълкът се е хванал, тича с пушката, но решава да го хване жив. Ще се прочуе. Запалва цигара и целият му живот минава като на кинолента. Изненадан вижда, че звярът гризе собствения си крак, хванат в капана. Прегризва го, за да живее…

Колко велико е обобщението на простия ловец: „Върви, спасявай се, хубавецо! Животът и на три крака си е живот… Върви и дишай този въздух, и тъпчи, макар и с три крака тази земя, че няма друг въздух и друга земя”.

Спомням си, че издателството на Български земеделски народен съюз в онова време, което сега наричат тоталитарно, има дързостта да даде път на първия роман на Никола Статков „Ден като нощ”. Тогава наистина се искаше мъжество, за да застанеш зад книга, която подлага селската действителност на художествен критичен рентгеноскоп. Сюжетът на творбата бе за кооперираното село и подхождаше на издателския профил, но художникът навлизаше дълбоко в някои разложителни процеси в тогавашното общество. Той не показваше „отживелици”, както обичахме да се изразяваме, а вътрешно присъщи, самозараждащи се в самата система разложителни явления. Художествено се внушаваше, че и социализмът не е панацея за справедливост. Защото не всички са равни, има такива, които дори в село обичат да градят микромодели на уредба, подобна на Кремъл. Белетристът загатваше какво става в душите на настанилите се на властови позиции, които покрай грижите за народа не забравят своите близки и най-вече личния си интерес. „Ден като нощ” е художествено произведение със силен социален резонанс. Четох романа с увлечение и се радвах на прозрението на писателя, на неговата смела позиция. Той бе верен не на клишетата и налаганите правила, а на същностната природа на истинската проза. Лакировката, към която някои се придържаха, не засегна неговото критично перо. То бе потопено в самия живот и долавяше тенденциите на развитие, показваше липсата на гаранции за опазване на идеалите и прокламираните принципи.

Никола Статков приложи в този роман похватите на гротеската и сатиричния подтекст, за да пресъздаде вярната картина на живота в село. Обобщенията на белетриста бяха ярки, образите плътни, показани бяха в типични ситуации и нравствени колизии. Дали издателството е имало някакви притеснения поради критичния нерв в романа запитах съпругата на директора, която работеше в икономическия отдел при нас. Тя не бе словоохотлива, но сподели, че усеща вкъщи известно напрежение. Затова сега питам Статков и той си спомня…

Както е знайно, колективизацията на българското селско стопанство беше сложен, драматичен, понякога трагичен процес. За него се пишеха и печатаха доста книги, повече бяха хвалебствията, малко място намираха в тях тежките, бих казал - страшните явления, съпътствали кооперирането. Реших да опиша истината. И го направих в „Ден като нощ”. Нещата бяха доста къдрави, така да се каже. В романа имаше тъжни и крайно горчиви страници: незаслужено осъдени на смърт хора, демагогия и насилие, слагачество и догматизъм. В него бе направен опит за защита на Трайчо Костов, бяха казани жестоки истини за лагерите в Съветския съюз. Имаше и светли страници за светли и достойни хора, идеалисти, някои с капаци, други - по-широко скроени, с дълбоко разбиране на хората и събитията, за тях доброволността бе първото условие за успеха на всяко начинание, включително и кооперирането на земята. Както се вижда, такава книга по онова време бе трудна за преглъщане. Близката ми приятелка и почитателка Нели Чилингирова работеше като редактор в издателството на БЗНС. Предложи ми да я дам на директора Дамян Дамев, с когото дотогава не се познавахме. Той я взе, прочете я, похвали я и… „Ще я издам - рече ми, - но по-нататък.” Кога? Мисля, че около година книгата престоя в бюрото му. Всеки друг щеше да ми я върне, но Дамев не постъпи така. Той беше честен и достоен човек, не се уплаши от острите камъни, които стърчаха от много страници на романа, издаде го, и то в невероятен за онова време тираж - седемдесет хиляди екземпляра. Те бяха изчерпани бързо. Трябва да отдам дължимото и на Нели Чилингирова, редакторка на книгата, която положи много усилия за успеха на делото. Свалям й шапка, което тя няма да види, тъй като отдавна живее в САЩ.

Вторият роман на писателя „Белег без рана” излезе, когато изтичаше ХХ век. Авторът се връща назад във времето на робството. Помня, че премиерата се състоя в музикалната зала на Централния военен клуб. Изложение направи професор Марко Семов. Бяха дошли приятели и почитатели на майстора на късия разказ, за да чуят оценки за романа му на историческа тема, да споделят празника с него. Преди да започне експозето си по същество народопсихологът и писателят Марко Семов сподели, че съпругата му рано тази сутрин завършила четенето на романа, което говори за интереса към повествованието. Развълнувана, тя му разказвала за образите, сюжета и езика в творбата.

Изказах се и аз. Белетристичното платно ме провокира със своята актуалност, макар че бе на историческа тема. То съдържа послания и към нас, които живеем в днешна България, подсказва модели на поведение за днешната етнокултурна обстановка и взаимоотношенията ни в обществото. Художествено, многопластово е потвърдена онази мисъл, която споделя Мидхат паша пред френски вестник през юни 1878 г.: „Между българите, към които се проявява толкова жив интерес, има повече от един милион мюсюлмани - казва той. - Тези мюсюлмани не са дошли от Азия, за да се установят в България, а са наследници на потурчени българи, приели исляма по време на завоюването и след това. Те са синове на тази страна, на същия народ, излезли от същите социални слоеве…”

Вълнуващи са картините, които рисува писателят, трагична е съдбата на хората под робство, като живи са образите, особено на главните герои. Романът сякаш е писан задъхано, пряката реч се ниже леко, но в тъканта на прозата има вътрешно напрежение. Пръв усеща турците старият пес: „Усети ги, залая и умря. Те го гръмнаха, щом прескочиха зида и влязоха в двора…” Ето така, непринудено, като в приказка разказва авторът. Ние му вярваме, сякаш е очевидец на ставащото. Редят се образи на поробители и поробени. Милена е с душа, свита на възел, защото е усетила похотта на турците, а и гиздавата й хубост привлича алчните мъжки очи. Когато турчинът налита да смъкне яшмака от лицето й, тя отговаря дръзко:

- Може да съм българка, ама мъжът ми е турчин. Пипнеш ли ме, ще те намери и ще ти отпори кожата.

Въпреки предупреждението завоевателят я сваля на земята до онзи

миг, когато ножът на Али, съпруга й, не се забива в гърба му.

Така просто, приказно върви цялото повествование в романа на Никола Статков. Четеш и не можеш да го оставиш. Образите те привличат, примамват и те карат да съпреживяваш хала на нашите предци. Историята се разгъва в малко планинско село. В душите на белоречени назряват дълбоки промени, развиделява се, идва краят на теглото…

Явно, че историческата тема увлече писателя. Той се зае със следващия роман от далечната епоха. Както сам Статков обяснява, в основата ляга прочетено от него съобщение как през робските години кърджалии нападнали българско село, запрели мъжете за няколко денонощия в планината, докато правели с жените каквото пожелаят. „Сетне, казва писателят, освободили мъжете и си отишли ни лук яли, ни лук мирисали; тъй де, дето има една приказка, внесли са, не са изнесли.” Така се ражда идеята за романа „Отмъщението”. Той излезе през 2006 г.

Естествено, жените забременяват. Всяка носи плода на кърджалия, всяка живее, страда, бори се със съмнения, терзае се без отговор на въпроса как да постъпи. Кой може да отговори на подобен страшен въпрос?

Мъжете са до жените си, но с това решенията не идват по-лесно. Дона се оплаква на Стоил: „Вельо ми рече тежки думи: „Доне, опичай си акъла, но тия две читачета до неделя да ги няма тъдява”, а той не й е мъж. Гергана и Яна не са омъжени, но страданието ги преследва. Калина ражда момче. Дона избягва с близнаците, за да ги оварди от заканата на Вельо „Ще дойда у вас и ще ги хвана за гушите!” Страшна драма носи раждането, което е свято дело, продължение на живота, осъществяване на природните закони. И това е така, защото в дъното стои черната сянка на насилието. Главният герой е категоричен: „Непростимото не се прощава”.

Най-големият товар пада върху жената, майката, тази, която носи под сърцето си рожбата, бъдещето. Отприщени са всички човешки страсти, възелът не може да се разсече, защото брадвата удря на живо. Да се развърже е непосилно. Разтърсващи са душевните катаклизми, тегне вечна печал за непоправимото. Мъжете виждат спасението от срама и позора в Острата скала., където са отнесли децата. И тук се изправя образът на отец Николай, когото писателят пресъздава като истински Бог. Той е човешко въплъщение на Христовата вяра. Това е герой, с когото Статков обогатява литературната галерия. Отецът е бос, по бяла риза, с коси и брада, чорлени от вятъра. Той тича, където му сочат жените. Добира се до Острата скала с облени в кръв крака и сетни сили. И, о, ужас! Вижда под скалата прясно изкопана яма. И там стоят, сякаш ще извършат жертвоприношение, десет мъже, облечени в черно, всеки с дете в ръце, а Стоил - с две.

Тази страшна картина, този надвиснал грях, нравствено наранените мъже предизвикват гръмовния вик на отец Николай. Той спира брадвата, вдигната срещу живота, като Бог отсъжда какво да бъде решението, което всички търсят през тези непоносими месеци, когато съзрява плодът.

- Децата са невинни. Те са чада Божии!

Писателят завършва с въпрос: „Щяха ли да го чуят?”

Романът бе ново стъпало в творческите усилия на белетриста.

Имам чувството, че Никола Статков едновременно с този исторически роман вече бе узрял с идеята за нова, по-голяма творба на съвременна тема. Още повече, че го преследваше действителността, когато мнозинството от хората стигнаха социалното дъно, а малка прослойка пълнеше гушите си, заграбваше от огромното богатство, създавано от труда на бащите ни, от нас самите. Той страдаше от хищническото лице на новобогаташите, които сякаш изникваха от преизподнята с алчните си нрави. Така се роди романът „Стоте ключа”, който излезе през 2007 г. Статков ми постави следния автограф: „И за днешния ден, и за вчерашния - истината , само истината, цялата истина”.

Той е юрист по образование, малко време е бил на правна практика, но в произведението художествено е защитил своята правда.  Романът звучи толкова достоверно, че сякаш прозаикът пише като документалист. Главният герой е учител. Той е пенсионер и се връща да живее в село Буката. Онова село, което вече има художествена история, пресъздадена с романа „Отмъщението”. Сега то е преживяло криминалната революция на прехода. То се е стопило като население и като стопански организъм, опустяло е. Стоте къщи, чиито ключове държи бившият учител Филип Добрев, са символ на отиващия си някогашен живот, те са знак за умираща селска България.

Много въпроси поставя този съвременен роман. Художникът ни показва сегашната тъжна селска действителност, задъхан и развълнуван. Впечатлен бях, че на премиерата в салона на Славянския комитет докладчик не бе литературен критик, а агроном - известният професор Христо Мермерски. Той направи чудесен социологически и художествен анализ на романа, говори за образния свят на писателя, пресъздаден в „Стоте ключа”. Чрез произведението Никола Статков изпуска насъбралото се напрежение в душата му, търси изход от страданието на днешния българин. Той бие тревожно камбаната с надежда, че тя ще бъде чута от тези, които управляват. Дано, макар че те живеят със запушени уши и цветни очила на очите.

Изкушава ли се Никола Статков от замисъл на нов роман? Дали идеята расте като дръвче, има ли вече корен, стебло, връх и готов ли е да посади това дръвче в нашите души? Ето краткия отговор на писателя.

- Засега замислям един остро социален съвременен роман, дано имам сили да го напиша.

- Как критиката приемаше през годините произведенията ти? Кой критик, писател е играл някаква роля за твоето творчество? Какво е отношението ти към артистичната, аналитичната и всякаква критика?

- Ще започна отговорите си с последната част на въпроса.

Уважавам всяка критика, която е компетентна и добронамерена, а това не се случва толкова често: понякога липсва едно от тези условия, нерядко и двете.

Първата оценка за първата ми книга „Лъжата, че си живял”

написа Иван Спасов, един рядко добър и почтен човек, с когото после станахме близки приятели. Сетне последваха рецензии от критици и писатели, всички положителни. Най-хубавата беше на Дончо Цончев.

Не мога да посоча един писател, който особено да е повлиял на

развитието ми като белетрист. Силно са ми допадали като майстори Йовков и Елин Пелин, Чехов и Мопасан. Може би подсъзнателно, дълбоко чувствено са оказвали влияние върху мен. Да не забравя Чудомир.

Специално изследване заслужават безспорните приноси на Никола Статков в областта на българското кино, включително в телевизионния му вариант. По-голяма част от трудовите си години той посвети на телевизията и по-специално на кинопрограмата. Написа сценарии, по които бяха създадени запомнящи се, ще кажа непреходни филми като „Господин за един ден”, „Темната кория”, „Юмруци в пръстта”, „Момичето с хармоничката”, „Двамата” и телевизионният сериал „Неочаквана ваканция”. Колко свеж е този сериал и днес с онази великолепна песен на Вили Казасян. Фактът, че филмите се излъчват и днес, показва че Статков има свое място в българската кинокласика. Някои от образите, пресъздадени по негови сценарии, са истинско откритие.

- Как дойде желанието ти да пишеш сценарии? Не беше ли това натиск от професионалните ти задължения като главен редактор  на кинопрограмата в телевизията? След очевидния успех защо не написа още сценарии?

- Длъжността ми налагаше да гледам, у нас и в чужбина, стотици, дори хиляди игрални и документални филми. Гледах ги и все повече се пристрастявах към киното. Това се отрази на прозата ми: тя ставаше особено кинематографична, лесна за снимане. Лека-полека у мен избуяваше желание да превърна тези разкази в сценарии. Правих го много пъти. Игралните и телевизионни филми заедно с телевизионните новели са петнайсет. Дай, Боже, всекиму!…

С удоволствие бих написал сценарий върху някои мои съвременни разкази и особено по последния ми засега роман „Стоте ключа” Не го правя, защото знам кои сега оценяват постъпилите сценарии и как гледат на хора като мен, хора, свързани с миналото, критикували го, но не са се новопокръстили. Ще ми стига да напиша романа, за който споменах. А после - каквото Бог реши. Няма ли Бог, отново аз сам ще решавам… А за това трябва да съм жив и тук-таме здрав, да правя сянка на земята…


ВИДИН ДАСКАЛОВ У ДОМА

Има дарования, които са емблема на определен вид изкуство. Те са незабравими и неповторими в своите роли, те завладаяват с таланта и очарованието си. Когато са на сцената, покоряват не само залата, а сякаш „покриват” цялото пространство на страната ни. И никой не е безразличен към техния глас. Те са властелини на сцената!

Такова дарование в българския оперетен театър е Видин Даскалов. Обичах го, както го обичаха поколения българи. Десетилетия живяхме с неговите оперетни арии и дуети. Той бе навред по сцените на градове и села. Имах състудент, който все недоучваше за изпит. Молеше ме да му преразказвам това, което съм научил. Той често си тананикаше арии от знакови изпълнения на Видин Даскалов. Преди да му обясня дадена формула, го карах да ми изпее нещо. И от душа и сърце запяваше „Жените, жените, ах, ангели са те”. Аз веднага си представях Видин Даскалов не само в „Царицата на чардаша”, но и в други култови негови оперетни изпълнения. По този начин общувахме през петте години задочно следване с моя приятел Ангел Петков. Разказвам това, за да подчертая, че нашето поколение беше фен на такъв крал на оперетата като Видин Даскалов, заедно с цялото съзвездие - Асен Русков, Мими Балканска, Тинка Краева…

***

Много се развълнувах, когато разбрах, че Видин Даскалов може да ни гостува в Шипка. Беше в началото на демократичните промени. Пенсиониран от армията, започнах работа във „Вестник-книга”, издаван от фирмата на белетриста Емил Елмазов. Негови сътруднички и съдружнички бяха Павлина Пенчева и Мая Лъжева. Работехме в апартамента на родителите на Мая - срещу Музикалния театър. Тъкмо тя се зае с гостуването на Даскалов у дома в Шипка. Съпругата ми също обича творчеството на големия актьор и с притеснение очакваше тази среща, макар и призната кулинарка.

… Привечер пред къщата спря джип, който синът на Даскалов му беше предоставил да пътува. Излязохме да го посрещнем. Още когато се провираше под надвисналите клони на черешата, застанал под асмата, той непринудено заразказва как селският свещеник е сбъркал и го е подмладил с цял месец. Записал, че е роден на 8 март 1929 г. И може би така е по-добре, защото се предполагало, че ще трябва цял живот да обича жените. Знаел от майка си, че рожденият му ден е 12 февруари. С шеги започна тази вечер, в смях и спомени премина.

Най-често гостът се пренасяше в ученическите си години, когато веселата му компания припявала под прозорците на една или друга хубава ученичка. Тогава не знаел, че ще стане певец. Напротив, учел цигулка при съседка педагожка. На Минка Мончева дължал много.

После разказа за бригадирството си на ТЕЦ „Тъжа”. Дошла в бригадата младичка лекарка. Похвалил се пред момчетата, че ще й се обясни в любов чрез песен. Когато отишла в техния участък, той внезапно изскочил от изкопа, застанал пред нея и запял колко силно го привлича тя с неотразимата си красота, колко са свилени косите й…

***

Неочаквано Видин Даскалов стана от масата и аз го придружих до улицата, където беше паркирана колата му. Влезе в нея и извади китара. Върнахме се и започна онова вълшебство, което не ще забравим. Той не пееше арии, а шлагери от младежките си години от Казанлък. Очаровани го слушахме. Никой не се опитваше да му приглася. Спираше ли да си почине, гостът ни разказваше колко хубаво пеела баба му, майка му. И колко сериозно е изучавал цигулката. Затова бил първа цигулка в ученическия симфоничен оркестър в Казанлък. А пеенето… то дошло много по-късно. Бил вече в Музикалната академия, приет през 1950 г. пак с цигулка. Учил при Мара Маринова-Цибулка. Участието му в оперетата „Пролет” от Димитър Вълчев му отваря вратите на Музикалния театър.

Прекъсва разказа си и дръпва струните. Запява нова песен. Сега си мисля колко хубаво би било, ако тогава бяхме записали неговите импровизации, как умело той навърза спомена и песента, как редува музиката и думите без ничия режисура. Старата ни къща, обградена с ябълки и вишни, от лозе и малини, поемаше вълшебния му глас и заразителния смях. А ние бяхме като упоени в тази лятна вечер.

Остана само споменът. Но нали поетът казва, че думите са като плява, само споменът е зърно…

***

Винаги когато пътувам с автобуса Шипка - Казанлък, слизам на розариума и оттам отивам на петте кьошета, откъдето започва хубавата улица „Скобелевска”, по която не се движат коли. В зелената алея спирам пред малък мраморен портрет на Видин Даскалов. Стоя пред него и с тъга си спомням за времето, когато беше у дома. Чак до зори…

На другия ден дойде отново. Отново се заговорихме - този път за любовта на обикновените хора към него. По-точно за това говорих аз. Званието „Народен” му дадоха хората. Разказах му, че разпространителката на нашия „Вестник-книга” Петрана Чакърова е била служителка в оперетата и често ни говори за него. И то с голяма любов. А той си спомни, че Пепа му посветила твърде закачливо стихотворение. Между другото в него се казва:

Мило, хубаво момче,
и ти навърте
шейсетте…
Ще те пазим от
злини,
ще те вардим от беди,
а от клюки кой ще
те опази,
ти кажи…

Поговорихме си доста и той сподели, че животът е наистина лудешки. С две съпруги се разделил, но децата си обожава, към тях винаги е бил грижовен.

Застана ли на малкото площадче, носещо неговото име, загледам ли се в малкото портретче в тревата и прочета, че „дори в рая без него ще е скучно”, си мисля, че би трябвало още нещо в Казанлък и в село Енина да напомня за този могъщ талант. Такива не се раждат често. Заслужено в града има Дом на Чудомир, театърът носи името на актьора Любомир Кабакчиев, а името на Видин Даскалов - само едно кръстовище. А цели четири десетилетия той е цар на сцената на музикалния театър „Стефан Македонски”, бил е негов директор. И невероятен - в „Царицата на чардаша”, „Лека нощ, Бетина”, „Време за любов”, „Службогонци”…

Петрана Чакърова ми разказва как след сърдечна операция с няколко байпаса на едно честване той коленичил и целунал сцената на оперетата. А Лиляна Кисьова, една от неговите партньорки, с бутилка в ръка му изпяла „Живот човешки, живот лудешки”, погледнала към тези, които му пеели „Многая лета” и подхвърлила: „Половината ни е целувал, половината ни е …таковал”….

***

Какъв артист! Титаничен!

Връщам се към силата и оценката, която изрази в траурното си слово Светозар Донев. Той говори за красотата на гласа, на танца, на импровизацията, на мощното му въздействие върху публиката. Затова съм убеден, че трябва да се направи още нещо в памет на Видин Даскалов и в София.


СЛЕДОВНИК НА КАРАЛИЙЧЕВ

Всяко сравнение е рисковано и неточно. Сигурно и в случая е така, но съм подведен от първите писателски стъпки на белетриста и приятеля Методи Бежански. Някога, когато той стъкмява първата си детска книжка, набрал кураж и я предложил не къде да е, а направо в „Български писател”. Две седмици очаква някаква вест от секретарката. Тревожни са въпросите, които го вълнуват. Дали пък не издават само членове на Съюза на писателите? Как ли ще го отрежат? Не сбърка ли, като отнесе ръкописа в писателското издателство?

Един ден получава известие от секретарката, че на еди-коя си дата трябва да се яви при Ангел Каралийчев, когото Методи е виждал само на портрет от детските читанки. В посочения ден пристига рано от Перник в издателството. Застава пред вратата на редакторската стая. Почуква и влиза. Зад малкото бюро Каралийчев му се усмихва и го кани да седне на дивана до малка масичка. Разгръща ръкописа, където се виждат деликатно поставени отметки. Нетърпелив и притеснен, Бежански пита:

- Кои разкази ще отпаднат?

- Защо трябва да отпаднат? - пита Каралийчев. - Просто се върнете отново към текста, огледайте отметките и се освободете от чуждиците. Иначе всичко е добре. Пишете, когато имате настроение за творчество. Довиждане.

Методи изхвърчал от малката стаичка окрилен. Завръща се в Перник и още същия ден започва да чисти чуждите думи. След седмица се явява при своя редактор вече по-спокоен. Отново стои пред бюрото. Той поема папката и без да се премества, прелиства ръкописа. Заглежда се в една от страниците, обръща очи към стърчащия млад мъж и казва:

- Тук ми липсва един каскет, защо сте го подменили?

Малко объркано, със сухо гърло Методи обяснява, че според речника

думата има румънски произход. Тогава той изслушва тихите обяснения на майстора, че не всяка чужда дума следва да се избягва. Има такива, които са се приспособили така, че са станали по-български.

Излиза първата книга на Методи Бежански „Тончовият дар”, втората също излиза в „Български писател”, третата - в „Български художник”. Така творбите днес са трийсет.

Аз си спомням добре, когато се запознах с ръкописа му във Военно издателство „Накит с образ на жена”. Беше 1977 година. Привлякоха ме оригиналният подход, образите, представянето на онова въстание, което днес много искат да забравят - септември 1923 г.

Показана беше душевността на увлечените в този социален взрив след неговото потушаване. Това бяха разкази с тънко откроени индивидуалности, които изграждаха излята повест. Запитах белетриста Христо Минчев защо книгата не е жанрово означена като повест, а е сборник с разкази. Даде ми някакво обяснение. Радвах се, че тази творба е находка за издателския ни план за 1978 г. Тя претворява не самите събития, а дълбокия отзвук в психологията на различните социални слоеве в тогавашна България. Драмата на отделните герои звучи като сътресение на цели родове, които търсят и намират своето дълбоко изстрадано, преживяно и осмислено отношение към трагичното събитие.

Със средствата на художественото повествование в „Накит с образ на жена” са показани нравствените добродетели, мечтите и илюзиите на дръзналите да променят света към доброта и справедливост. Не забравих творбата и героите, чиито съдби видях като на длан.

Първата ми среща с книга на Методи Бежански стана през 1974 г., когато бяха издадени негови приказки за деца и юноши „Юнашки селения”.

Сприятелих се със стария писател Тодор Харманджиев, който често се отбиваше при мен във връзка с издаване на трилогията му „Възмездия”. От него научих интересна подробност за Методи Бежански.

Група писатели били на литературно четене. Седнали творците в президиума в една от столичните зали. Методи се настанил на втория ред зад живите класици. Тодор Харманджиев забелязал, че той съкращава разказа, който ще чете, и вметнал: „Гледай да не го осакатиш. Съкращава се, когато се сътворява.” След като чул разказа, прочетен от Методи, Харманджиев го попитал има ли и други подобни разкази. „Цяла книга”, отговорил му Бежански. „Донеси ми ръкописа”, казал Харманджиев.

Тези думи зарадвали младия белетрист. Занесъл ръкописа в сп. „Септември”, където писателят се трудел, и зачакал. Само след седмица го поканил да отиде при него и му казал: „Направил си си свое въстание, но то наистина беше такова.” Харманджиев продължил: „Писателят е адвокат, прокурор и съдия, той е едновременно всичко заедно, че и свидетел, и обвиняем дори.” Тази подкрепа изпратила Методи по-уверено при нас във Военно издателство.

Аз години съм съжалявал, че не направихме второ издание на „Накит с образ на жена”. Но книгата видя отново бял свят през 2008 г. и аз се включих към тези, които помогнаха за излизането й от печат. Отново я прочетох след 20 години и се убедих още веднъж, че не прилича на никоя от издадените досега. Белетристът не се е повлиял нито от Антон Страшимиров и Гео Милев, нито от Орлин Василев и Крум Велков. Той е вникнал в душите на тези, увлечени от най-хуманното, наивно въстание, което не е белязано с убийства на властимащите, нито един мост или обществена сграда не са разрушени. Поривите и отмъстителните действия идват след година, когато връх вземат екстремистите от военната организация на Комунистическата партия. Жертви на белия терор стават светлите умове и таланти Гео Милев, Христо Ясенов, Сергей Румянцев…

Задължен съм да кажа като свидетел, че Бежански не направи второто издание без поправки и детайлизиране на образи и описания. Прояви своята грижовност към езика. Затова го запитах директно: „Защо понякога обичаш изтощително да доошлифоваш и преработваш разказите си. Освен това кажи как се ражда идеята за разказ и как се развива тя в творческия процес?”

Ето неговия отговор.

Идеята идва спонтанно, от някакво хрумване, от някакъв повод или от спомен. Дълго я нося в съзнанието и в душата си, докато дойде момент, в който вече всецяло ме е завладяла, избистрила се е. Започвам да виждам героите, дори гласовете ми зазвучават. В този момент трябва да хвана птичето. Иначе след известно време идеята овехтява, излинява и гасне. Тогава губя вътрешното си съсредоточение и желанието да пренеса „видението” върху хартията - събитието и идеята, която то носи. А после… После по дълголетната желязна лична практика, превърнала се в част от характера и самодисциплината ми, да „оставя” първообраза на произведението да узрява - неусетно и незримо. Тъкмо за тия моменти най-важно е да се изяви чувството ми за самовзискателност и неудовлетвореност от първообраза на произведението. Тогава идват отделни нови думи, изрази за портретни и психологически уплътнявания, съпроводени с нови хрумвания. Понякога могат да се променят цели епизоди и картини. Например разказът „Голям ден”, който бе публикуван в бр. 31 от 12 ноември 2009 г. във вестник „Словото днес”, е написан преди година или най-малко преди пет-шест месеца, но аз няколко пъти съм се връщал към него спонтанно или целенасочено.

През 2009 г. Бежански състави и благодарение на поета Иван Карадачки издаде внушителен том избрани разкази и новели „Слънце в слънчевия сплит”. Неговата прецизност при подбора доведе до появата на книга, която би била гордост за всяка национална литература. Като читател, а аз винаги пиша за автори и книги само като читател, никога като самозван критик, ще отбележа, че в този великолепен сборник са представени най-силните разкази, които аз помня от първите им публикации. Методи Бежански е белетрист, чиито рожби се помнят, защото са плод на дарбата му, но идват и благодарение на сериозното му отношение към онези, за които пише. Той никога не се е поддавал на халтурата, на материалния интерес, макар че нуждите го преследват цял живот. В условията на битов дискомфорт, на житейски изпитания и трудности той не е правил компромис. Нито веднъж не е посегнал към перото особено когато става дума за белетристична творба, само от хонорарни съображения. Вътрешният цензор при него никога не заспива. Писателския си кръст той носи достойно, въпреки социалния бич, който често го удря безмилостно. Казвам това убедено, защото през последните години се чуваме или виждаме всекидневно.

„Слънце в слънчевия сплит” е събрала бисерите, сътворени през годините. Ще потвърдя това с личен спомен. Някога вестниците бяха скучновати, нямаше в тях толкова сензации, скандали и голотии като днес, но в тях намираха място разкази. Някои организираха специален месец на българския разказ. Да си спомним „Вечерни новини”, „Труд”, „Народна армия” и др. За нашия армейски вестник месецът беше от 23 август до 23 септември. Той завършваше с награди, определени от авторитетно жури. Изработена беше и специална награда „Щит и боздуган”. Истинско произведение на изкуството беше изработеният от габровски майстор „Златен меч”, който сп. „Български войн” връчваше за най-хубав разказ на военнопатриотична тема.

През онези години в печатницата на Военно издателство се отпечатваха 17 малки и по-големи вестници, седмичници и всекидневници, между които „Литературен фронт” и „Кооперативно село”. Именно във всекидневника за селото, където работеше поетът Петър Динчев, се организира интересен конкурс за разказ, като наградата се определяше от голямото читателско жури, т.е. въз основа на писма на читателите. Преглеждах всеки ден вестника, за да го преценя като продукция, като качество на отпечатване, но като любител следях поместваните разкази. Тъкмо тогава ме очарова публикуваният разказ на Методи Бежански „Удавница”. Оказах се един от читателите, които му присъдиха първа награда. Вероятно сме били стотици.

И днес, като чета този разказ в сборника, мисля, че той е достоен за европейска антология на любовния разказ. Изваян е женски образ, опоетизиран като видение и прелест, като мечта за красота, като идеал за мъжката половина на човечеството. Не само аз, но и много приятели се възхищават на женските образи в прозата на Бежански. Те са толкова различни като характери, като прелестни създания на природата, неразбрани и неразгадани. Който иска да научи имената им, ще прочете самостоятелните издания „Магия за любов” и „Нощите на вълчите сватби”. Имената може да забравите, но едва ли ще изличите техните майсторски обрисувани образи, нежността и любвеобвилието им, грижовността им за мъжа до тях. Питам веднъж Бежански виждал ли е такива красавици, има ли прототипове? Отговорът му е подробен.

Дивля е село, прочуто с красавици. Една от тях - Евдокия Куковичарска - през 1942 година бе изобразена на банкнота от 500 лева… Аз се родих и отраснах в многолюден дом, в който имаше трима мъже (дядо ми, баща ми и аз) и седем жени. През живота ми досега много болки и тъга са преминали през мене, ала и много ласки съм получил. А красотата в бита се създава преди всичко от жената - тя е любима, майка, възпитателка на идващите поколения, пазителка и ревнителка на традициите, обредите и обичаите. Тя реди дома, тя формира и поддържа духа му. Жената е богиня на любовта, тя е нежната люлка на живота.

Богатото разнообразие на красотата в природата моделира и човека. Ти виждал ли си в природата две различни по вид и род растения да си приличат дотолкова, щото да можеш да ги объркаш?… Аз не съм…

Освен това дълбоко в себе си съм убеден, че българката е много красива, много женствена и неслучайно във фолклора възхвалата, величаенето и положителното духовно и физическо претворяване са неизброими. Другояче не би можело и да бъде.

Аз много добре разбирам Бежански; зная, че светът се развива и променя стремглаво, но не мога да приема безсрамието, лъснало в печата и на екрана, а и в някои художествени книги. Къде остана красотата? Естетиката, деликатността, финесът и трепетите в отношенията между мъжа и жената? Дивите животни търсят потайни места за своята плътска интимност, а хората избират публичността. Кои са пътеките към привлеклия те индивид от другия пол, за да му засвидетелстваш не само плътски желания, но и симпатия, трепетно привличане към интимни преживявания и еротични страсти? Съвременните млади хора са ограбени от подобни свенливи състояния преди избухването на върховите взаимни преживявания, защото пошлостта и голотата убиват поривите и чистотата.

Методи Бежански в противовес на всичко това насища творбите си с разноцветието на любовта във всичките й проявления, включително в еротичната, присъща на природата, игра и бурната страст, без да напуска полето на красотата. Той е един от белетристите, чиято палитра рисува дъгата на любовния екстаз, показва съкровените интимни преживявания, така както ги е проектирал висшият творец и ги е дал на хората. Творецът от най-висша степен е майката природа. Не само мераци човешки показва Бежански, не само упойващо вино, нито само щастливи сълзи на нощта, но и вярност до живот. А той, животът, не минава без песен, но и без ридание. Защото още Еврипид е казал на човека, че „любовта може да направи поет дори и един дебелак”. Не в един разказ писателят внушава, че наслаждението от живота е само любовта, а да любиш и в същото време да си „благонадежден”, едва ли е възможно.

Неведнъж сме говорили с Методи, че класическата ни литература е твърде срамежлива, а той постига пищност и багри, наслада при изобразяването на интимните отношения между мъжа и жената. Питам го откъде идва тази разкрепостеност и в онова време, което наричат нормативно и униформено. Самоанализът на писателя е любопитен.

Всичко, което съществува в реалния свят, може да бъде и е предмет на изкуството. Стига този, който се заеме да го пресъздава, да има чест, духовна сила и копнеж по прекрасното, за да намира и претворява красотата, естетическата чистота и възвишеност, та да придава сила на изображението.

Зачеването на човека е велико чудо на чудесата, каквото чудо е и любовта. Тогава защо да не се търси и намира красотата на интимните преживявания? В природата опрашването на дърветата, тревите и цветята не е ли същото?…

Без да се смятам за теоретик, мисля, че отношенията между мъжа и жената имат не само своя физическа, физиологична и материална, но и велика духовна основа, в която е заложено безсмъртието на света и безкрайността на живота. Къде е тук конфузията, срамността и укоримостта?… Всичко е до стила и мярката, до чувството на отговорност най-напред пред себе си, до отговорността пред професията, изкуството и читателя. Нали тъкмо духовната основа е обект на художественото изображение. Какво друго?… И ако пресъздаването не излъчва красота и хуманност, то не е изкуство, а опит за грубо и вулгарно плагиатство на живота.

Колкото до темата за отминалото време, което някои наричат униформено, нормативно и затворено, ще кажа, че всеки сам определя отношението на другите и на обществото и времето към себе си. И това в края на краищата е негов проблем и за негова сметка.

Бедност на духа, ще речем…

Често Методи ми е говорил за неговия баща, който цял живот е работил на колене, защото е нареждал павета по улиците. Той гледал все надолу, тъй като трябвало да уплътни, подравни, заздрави сивите кубчета. Редял ги като мъниста. В същото време той не се откъснал от селския си корен, не се пролетаризирал така, че да остане само в градския кафез. Бил е на нивите, в ливадите, газил е бос по тревата, бил е в горите, въртял е коса и брадва, копал е царевица и е жънал жито и ръж. Същото се отнася и за Методи. Затова си обяснявам Методиевата грижа за езика, любовта към хората от село, деликатното му чувство за думите, които реди като бащините павета, реди ги цял живот. Ако променим дори една попита от живота дума, Методи ще помръкне, ще загуби настроение. Защото той е вложил не само смисъл, съдържание, но и цвят и дъх в думите. Затова като чета разказ от Бежански, усещам музика, защото той се е вслушвал в народното наречие, чете български класици, чете и скучни речници. Той винаги търси точния глагол, пише на свой език. Чудя се как е опазил езика си, без да обрасне с шаблони през двайсетте години, когато е работил във вестник. Затова го питам как е спастрил своя език?

Дава ми непреднамерен отговор.

За мене и до днес е истинско удоволствие да говоря с трудови хора, да слушам стила им на изказ, да откривам словните им запаси. Единствено човекът притежава естетическа и оценъчна способност и дарба, изразявана чрез езика. Но и в работата си. Колкото до мен - вероятно има някаква природна предразположеност за влечение към езика. Но не по-маловажни са житейската, семейната, социалната и обществената среда. Тяхното значение е огромно. Езикът е най-силното и най-вярното оръжие на писателя. Моят език е продукт на родовата, семейната и обществената ми среда. А дали имам дарба, нека съди читателят. При писане не срещам никакви езикови трудности и спънки.

Каквато и да е дарбата, ако тя не се култивира и развива, ако още от ранна възраст не се формира любовта към езика и не се търси красота в него, всичко би останало на биологично ниво. Аз не бих могъл да живея, ако всеки ден не слушам този наш упойващ български език с неговия официален и литературен вид, но и със същата сила се вълнувам и от говоримия начин на изразяване, от диалектите и наречията, които са неизчерпаем езиков океан. Нови думи се създават в обикновената житейска среда, не само от творците. Да си спомним народните песни, митовете, легендите и преданият, творчеството на Христо Ботев, Петко и Пенчо Славейкови, Николай Лилиев, Ангел Каралийчев, на необозримия Николай Хайтов… И на още… И на още…

Обичам да чета Бежански не само заради живия му език и образност, но и поради органичното вплитане на природата в тъканта на повествованието. Ето описва той в разказа „Двойна кръв” един глиган, чийто устрем е див, втурва се между шубраците, блъска се в тях, фучи, разхвърля старата спарена шума, краката му премазват всичко, което попадне под тях - пръст, листо, корени, съчки.

Били са десет, а оцелява само той.

Зачитам великолепния разказ „Магия за любов”. И Методи ми казва, че и пеперудите, и птиците били хора. Мъже и жени, които познават обичта, но не познавали докосването. И не знаели великата му сила. Жадували да могат да летят, да вият топли гнезда и да създават рожби, но не знаели възможно ли е това. Пазителят на поверията и прорицанията, който по свои магически пътища разбрал жаждата им, всички щурчета с песните им подсказвали да не заспиват, за да видят докосването между деня и нощта и раждането на изгрева, чудото на чудесата. Но да бъдат влюбени, в сърцата им да има само копнеж и нежност към другия… Разбралите това придобиват дарбата да летят и да се любят като птиците.

Свързвам успехите на писателя в прозата и особено в творбите за деца и юноши с родовия му корен и неговото чудно село Дивля. Често сме разговаряли за родния край, за тамошния някогашен бит, за хората и природата, за красотата и формирането на художника. Затова го питам сам да оцени какво е влиянието на селото върху творчеството му? Има ли кодирана дарба от неговите родители, от други предци? Отговорът е просторен.

Родното ми село Дивля е съществувало още от дълбока древност. За това говорят находките, които са откривали иманярите и стихийните порои. По време на моето детство и юношество имаше престарели хора, които знаеха много предания, а и мнозина бяха попадали случайно на стари веществени доказателства и писмени източници, съхранили много от стародавните драматични времена на селото.

Освен това много достоверна информация съдържат и древните наименования на местности и родове. През южната част на селото минават пътища, известни отдавна, а наименованията са повече от подсказващи: Царички рид, Царичко присое, Царичка падина, Царички дол, Калиман и др. Стари хора твърдяха, че през селото е минавал стар римски път. Други податки водят до мисълта, че Калоян преди Солунската битка, в която е загинал, е минавал през селото и тия наименования на местности са останали оттогава…

До края на четирийсетте години на миналия век Дивля беше център на десет села.

В своята дълга история Дивля на три пъти е опожарявана до основи от чужди нашественици, племена и завоеватели, но след всеки унищожителен набег е възкръсвала чрез ново съграждане от населението. В паметта на поколенията са останали три различни места, където то е било съграждано.

Хората на селото са будни, работни и ученолюбиви. Прадядо ми по майчина линия Томан Георгиев е бил известен строител, поемал строежи на различни места из България и е водел по 30-35 сръчни и висококвалифицирани за онова време работници при прокарването на пътища, вдигането на мостове и обществени сгради. А е бил неграмотен и е пресмятал на рабош.

Дядото на баща ми Милован Димитров също е бил престижен и уважаван мъж, избиран за общински кмет, а в голям период от живота си е практикувал и търговия.

По време на Първата световна война, когато татко станал на ненавършени шест години, той го хванал за ръка и под канонадите на оръдията от боевете на фронта го завел в началното училище. Учителят, който поемал новите първоотделенци, го огледал проникновено и колебливо повдигнал вежди:

- Буден е, ама е още много ситен, бай Миловане, та не знам ще го бъде ли - рекъл учителят.

- Трябва да го бъде, учителю! - отвърнал дядото. - Нямам време да чакам. Война е, чуваш чак тук тътените от боевете и знаеш какво става по фронтовете. Може ново робство да ни дойде до главите, затова трябва да знае, че е българин и да брани рода барабар с мъжете.

Учителят вдигнал рамене, въздъхнал, па приел татко за ученик.

До края на живота си той говореше с дълбока почит за своя престижен дядо, често ми описваше и характера му, умението му да си пази достойнството. Надявам се негови черти да са останали в рода.

Колкото пък е въпросът до дарбите, бих имал всички основания да се радвам, ако нещо от тях е преминало и в мене, и в децата ми…

Баба ми по майчина линия, родена в съседното село Горна Врабча, беше много створна в женската работа, работата на полето и я знаеха за великолепна тъкачка - одарила и четирите си дъщери със смайващи чеизи въпреки пословичната бедност на българското село в ония времена. Вероятно тя е донесла в Дивля и неповторимото по своята оригиналност и красота пеене в трио по време на работа в полето. В него няма слово, има само смайваща игра с гамите, което ти действа шеметно като магия. То премина и в майка ми и нейните сестри. Тъкмо тази игра с гамите „правеше” мама в триото с по две от сестрите си. Хората, дочували гласовете, спираха насред път, за да изслушат чудото, и сами се подлагаха на магията. Юлската жега мори всичко живо, маранята те души, а откъм местността Вирове полита песента на триото и се вплита в маранята, та ти връща дъха и усмивката. Другаде в селото или в другите села не съм слушал такова пеене. Свит на междата, слушам пеенето, силата на въздействието му ме разплаква и аз се похлупвам върху парещото стърнище.

Ала мама и сестрите й бяха прочути и в пеенето поотделно. По нивите, по сенокос или в планината при рязане на дъбова шума за зимен фураж за добитъка - все песни. Хора от съседните села, когато срещали татко, с усмивка му казвали:

- Стамене, запее ли твоята булка, ние спираме работа на полето, за да я послушаме…

- Понеже семейството беше мнголюдно, а къщата малка -  само от една одая и кухня, наричана „у къщи” -  родителите ми спяха във влажно мазе под хамбара, а аз в одаята на широкия от стена до стена одър на дървени магарета върху вечно шумолящия сламеник. Случай от тоя живот съм описал в разказа „Кръвта не заспива” - още непубликуван; пазя го за следващата книга, която довършвам, озаглавена по същия разказ.

Баба всяка вечер, докато спях при нея, вечер, след лягане, тихо ми разказваше народни приказки, които и досега нося в съзнанието си.

Още в началото стана дума кой е кръстник на първата книга на Бежански. Втората „Искри” също излиза в „Български писател”, а третата „Неканена гостенка” - приказка, излиза в „Български художник”. Затова го питам какво и кой е повлиял най-много за повдигане на самочувствието му, за развитието му като белетрист?

Мисля, че това е важно, защото дарбата е даденост, но тя може да се прояви най-добре, когато има къде да се покаже и кой ще повярва в способностите на младия творец. Кой ще му даде кураж и ще му подаде ръка да поеме напред. Обществената среда, условията, хората край писателя имат съществено влияние за развитието му. Методи не е галеник на съдбата. Твърде рано тя го подлага на изпитания - морални и битови, които понякога смазват индивида и той се прощава с творческите пориви, попада в свличащия го улей на битието. Още когато синът му (познатият на много широк кръг читатели и зрители Димитър Бежански) е невръстен, остава без майчина ласка, а Методи без любима съпруга. Тежка болест я отнася и настанява скръбта в неговия дом. Грижите го затискат и задушават. На помощ са най-близките. Белетристът е откровен, че нещастието дава болезнено отражение в душата му. Това са тежки рани, които влияят много на творческата дейност и на характера му. После идва втората му съпруга, която го дарява с дъщеря и семеен уют, с внимание и грижа. Учителка по професия и по сърце, съпругата му улавя миговете, когато той успява, и моментите, в които не му спори. Разбира го.

Обществената среда е като живителна сила, която подтиква него и всички млади към творчество.

В онова време, когато започна началото на творческите ми изяви - разказва Методи - беше много благоприятно. Повечето от възрастните писатели обичаха младите творци и им помагаха, общуваха с тях и никога не виждаха в лицето им свои съперници. Виждаха следовници.

Всяка година Съюзът на българските писатели организираше целодневни седмични семинари с младите творци - дискусии по отделни теми, неформални беседи с най-изявените български писатели. Големите литературни издателства „Български писател”, „Народна младеж”, „Профиздат”, Военно издателство, книгоиздателство „Хр. Г. Данов” в Пловдив и издателството във Варна издаваха сборници от произведения на младите автори. И сега, когато пиша тези редове, пред очите ми са и Талев, и Караславов, и Орлин Василев, и Александър Муратов, и Атанас Далчев…

Съюзът на българските писатели има великолепна история, която сегашното ръководство се мъчи според сегашните възможности да продължава.

Много голям стимул за мен беше публикуването на първата ми книга с разкази в издателство „Български писател” под редакцията на Ангел Каралийчев - първомайстора на прозата. Той ми даде доверието си, стимулираха ме общуванията с него; макар и не постоянни и не много на брой, ми дадоха кураж.

Освен това имах щастието да работя десетина години в издателство „Народна младеж” като редактор и завеждащ редакция.

Не минава случай да не разсъждаваме с Методи върху съдбата на книгата в информационното общество. Песимизмът надвива често над оптимистичните надежди. Уверени сме обаче, че ако обществото иска човекът да се развива, да оцелее, то трябва да създава условия за творчество. Литературата очовечава хората в днешното динамично време на превратности и кризи. Художествената литература е едно от лекарствата срещу налагащата се бездуховност и опростачване.

Писателите са тези, които показват истината за човека, внушават на съвременника неговата роля като висше творение на природата, което трябва да открива красотата, да се стреми към справедливост и щастие за себеподобните.

Какво е светът без човека творец?


ДАЛЕЧНОТО ЗОВЕ

Името на Иванка Менева стои под хиляда и повече публикации в различни вестници и списания, тя е автор и на две книги. Зная, че е рисковано, когато се прибягва до сравнения, но аз винаги съм си представял произведенията на писателя и художника като пчелния мед. Създадено е нещо съвсем ново, но е събрано от безброй цветни тичинки и претворено по неповторим начин. А журналистическият продукт не е ли създаден така, както майсторът винар прави от хубаво грозде  пивко вино, при условие че спазва правилата за чистота, ферментация, подходящи условия за съхранение. И още нещо е необходимо за журналиста - вдъхновение и професионализъм.

Ето причината да разкажа за Иванка Менева, работила в три национални вестника и едно списание.

Спомням си далечната година, когато станах ученик в Образцова държавна земеделска гимназия в Плевен. С изключение на три момчета всички бяхме селянчета - ученолюбиви и прилежни. В нашия клас беше Иван Менев, който също дойде от село Ганчовец, Дряновско, но се отличаваше от нас с източената си фигура и вродена деликатност. Веднъж при него дойде красива ученичка от девическата гимназия, за което му завидях. Това била първата му братовчедка Иванка Менева. Срещнах я отново след повече от десет години. Назначиха ме на щатна работа във в. „Народна армия”. Бях изпращал дописки и репортажи от полка, в който служих, но във вестникарската професия бях новобранец. Всички журналисти бяха мъже с изключение на симпатичната Иванка Менева от международния отдел. Завършила френска филология, преминала през два младежки вестника, тя се чувстваше тук като риба в свои води. Отзивчива към общите дела, тя сякаш облагородяваше мъжкия колектив.

Когато започнах да давам дежурства по брой, забелязах с каква лекота Иванка се справя със своята международна страница през две-три вечери. Направо на машината пишеше актуални бележки, апострофи, статии, коментари. Помня с колко старание аз подготвях специална страница за историческа годишнина. Художникът Жечко Попов й направи оформление с цветни снимки, с рисувани начални букви на интервюто ми с ректора на Софийския университет академик Димитър Косев. Менева беше дежурна, но нейните материали минаха вътре, а моите отиваха на последната страница. Когато отпечатвахме през нощта първите броеве, погледнах интервюто и с голямо смущение забелязах, че една от рисуваните главни букви липсва. Ядосах се на недоглеждането и още повече на подмятането на един колега „майната му”.

Иванка чакаше да се върне служебната кола, която откара коректорките, и усети моята суетня. Приближи се и дружелюбно ме успокои: „Няма място за паника - каза тя. - Метранпажите обичат след работа да се черпят в кръчмата на съседната улица. Иди в заведението и те ще измислят нещо.” Така и постъпих, но тя чакаше и се зарадва, като видя, че идваме. Работниците свършиха своето и ние отпечатахме хилядите броеве. Тогава армията имаше повече от сто хиляди човека, които на другия ден получиха вестник без грешка. Малък приятелски жест, който не забравих.

Иванка Менева имаше солидни позиции в редакцията, имаше приятелски кръг, а и всички я уважавахме. И си тръгна, по най-банален начин. Открива се възможност да пребивава известно време във Франция по линия на Съюза на българските журналисти. Събира документи, радва се, че най-после ще упражни изучавания език, ще се докосне до френската култура. Но от службите казват „не”. Ако ставаше дума за някого, който има вуйчо владика, дори да отива на покупки в Париж, те можеха да сложат резолюция „да”.

След известно време Менева се озова в новините на Българска национална телевизия, а след това като експерт и завеждащ отдела за международни връзки в Комитета на жените. По-рядко се срещахме, но понякога питах Иван Шипчанов, неин колега, който винаги беше пестелив на думи, но за Иванка ми казваше, че е дялан камък и професионалист с чувство за отговорност.

Винаги ме е впечатлявала вродената скромност на Менева. Тя е човек, който знае своите възможности, учи се постоянно, усвои три езика, обиколи света, но никога не я плени суетата и възгордяването. От много години членуваме в едно журналистическо дружество, избираме я в ръководството, защото е инициативна и отговорна. Разказва ли за своето участие в международни прояви на женските организации, макар понякога единствена представителка на България, тя е свенлива и скромна. Ето пример. Налага се да отиде в училище „Сините камбани” в Делхи, Индия. То е под егидата на ЮНЕСКО и осъществява експериментално обучение. По стекли се обстоятелства става официално лице. „Когато слязохме от колата и видях шпалира от деца, размахали знаменца - пише Менева, - щях да получа удар. Почувствах се като самозванка. Но нямах път за отстъпление. Запазих хладнокръвие, приех гирлянда от оранжеви цветя, който метнаха на врата ми, и продължих да се правя на very impotant person.”

И след като излезе в пенсия, Менева не изостави публицистичното си перо. Тя се е вслушала в съвета на американската писателка Джаки Колинс „Ако нямате възможност да пишете романи, опишете собствения си живот или историята на вашия род”. Тя се зае и написа „Книга за моя род”, която излезе през 2002 г. Колко вълнуващо е описала своето детство в село Ганчовец, където пътническият влак преминава край техния двор и събужда у душата на момиченцето болезнен копнеж към неизвестното. Книгата й се отличава от други мемоари, чиито автори експонират собствената си личност.

Менева не се задоволи само с тази книга. Защото не само любопитството, тъй важно за журналиста, но и служебните й задължения я отвеждат в десетки страни. Дори и пенсионерка с ограничени финансови възможности, тя посещава Швейцария и Флорида. Въпреки че има половингодишна виза за САЩ, се връща след два месеца. В София приятелите й не приемат обяснението, че си идва от рая, каквато изглежда Флорида, поради душевен дискомфорт. И тя често казва, че не й се живее в нашата „скапана държава”, но само осем-девет седмици са й достатъчни да признае: „Не, не мога да живея на друго място, освен в тази „скапана страна”. България е всичко за нас.”

Не зная колко години е посветила на втората си книга „Зовът на далечното”, но тя зарадва приятели и читатели. Тя ни обогатява с много впечатления от страни и народи, образи на десетки забележителни личности. Тя се чете с нарастващо внимание и съпреживяване с онова, което ни внушава. И пак е пестелива. Ето - десетина пъти е била в Италия, тъй като списание „Български курорти”, което прави, се отпечатва там, но Менева не се увлича и не раздува разказа си. Много други са били в тази страна, нека и те споделят своите впечатления, сякаш ни казва тя. Иванка се е срещала неколкократно с Валентина Терешкова, дори на международен форум, когато я подканили да изпее българска песен, Валентина й се притекла на помощ и в дует изпели „Хей, Балкан, ти наш”, но споделеното е пестеливо.

Когато обаче иска, Менева е пробивна и постига своята цел. Ето че в Москва се играе „Хамлет” в Театъра на Таганка. Тя иска да види Владимир Висоцки в тази роля. Отива един час предварително. А пред театъра - стълпотворение. Решава да действа хитро. Напористо стига до милиционерския кордон и казва на един от пазителите на реда: „Очаква ме административният директор.” Неопомнил се, милиционерът пита: „Вас ждёть Яков Михайлович?” - „Конечно ждёть”, изстрелва думите си Менева. И тя влиза, получава билет и гледа Висоцки, когото обожава.

Упреквам Иванка Менева в излишна скромност при създаване на своите книги, но си мисля дали това не е по-добре, като имам предвид някои превръщащи себе си в център на събития, в които са били само наблюдатели. Тя е журналист с остро око, с критичен анализ на явления и личности.

Животът днес потвърди много от онова, което пишехме за капитализма, но и много илюзии за западния свят се разпиляха, пропагандни клишета отпаднаха. Ако запитаме Менева за някои заблуди от всекидневието, които сега са направо смешни, тя ще ни отговори, както това е направила в книгата си „Далечното зове”. „По онова време, пише тя, не знам защо у нас беше се създало мнение, че кока-колата е алкохолно питие. Карикатуристите се надпреварваха да рисуват пияни американски моряци, търкалящи се под въздействието на това непознато питие. Недоверчиво наблюдавахме американските моряци на неаполитанското пристанище, за да видим какво пият и дали няма да буйстват. Е, видяхме и пияни, но сигурно не беше от кока-колата.”

Специално ми се иска да покажа колко активна гражданска позиция заема в началото на промените Иванка Менева дори в писма до свои близки. Промените бяха назрели, но взеха катастрофални за мнозинството българи посоки и форми. Преходът 20 години продължава да свлича милиони на социалното дъно. Ето колко точна е тя в писмо от 2 ноември 1991 г.: „Тук е все така интересно, да ти е драго да купиш вестник - пълно е с клюки, ругатни, сензации… През лятото ни гостува нашият домакин от Швейцария, където бяхме на гости с моя съученичка. Той с най- искрена завист ми каза: „Тук е много интересно!… В Швейцария е скучно, нищо не става.”

Направо да ги съжалиш швейцарците. Нямат възможност дори да се наредят на опашка за хляб и да си поклюкарстват един-два часа с другите опашкари.”

Ще продължа епистоларните сполуки на Иванка Менева, защото те показват, че и след две десетилетия нищо ново под слънцето. Ето две писма от 1992 г. „Тук си е все така „интересно”,човек всеки ден научава нещо скандално. Току-що съобщиха по радиото, че корабът на управлението потъва (после уточниха, че само се клати)… За съжаление това, че знаеш кой срещу кого е, не подобрява положението ни, но създава у еснафа усещането, че „участва”.

Що се отнася до икономиката, в такава дупка сме се заврели, че не виждам как и кога ще се измъкнем…

А в същото време някои хора се справят чудесно в „преходния период”. Един млад бизнесмен ми каза, че за две години вече е натрупал 3 милиона лева капитал… Друг сподели, че от три сделки „сложил настрана десет хиляди лева…”

Цитираните тук писма не са някаква журналистическа хватка, не са приготвени за публикация във вестник. Те наистина са писани до скъпата на Менева госпожа „Р.”

Доказателство за това е, че по-нататък  тя съобщава нещо важно: „Вестникът на кака ти май процъфтява, но няма нищо общо с това, което си учила по теория на журналистиката…”

В заключение ще подчертая, че независимо какво пише Иванка Менева - статия, коментар, репортаж или писмо, тя си остава професионалист, журналист по сърце и душа.


ГЕТМАН

6 август 1944 г. Хубав слънчев ден. Отидох да паса конете чак на края на селското землище в местността Голямата ливада. Там имахме нива и ливада, край която река Тоша се виеше и правеше вир, пълен с кротушки, мренки и лъскари. И кленчета скачаха във водата закачливо. Цял ден дебнех с въдицата като захласнат. Дори така се увлякох, че се смъкнах заедно с изгнилото сено на брега вътре във вира. Бая се уплаших, но после се изсуших и чак до късно останах до реката. Яхнал коня в галоп, се прибрах вкъщи по тъмно. Мама ме посрещна с изненада. Аз обаче бях горд, че носех прясна риба, нанизана на две върбови клонки.

Като влязох в двора и се запътих към яхъра, вуйчо разказваше на нашите какво важно събитие се е случило в селото - акция на ловешки и плевенски партизани. На площада имало митинг, речи, изгорили архиви. Вуйчо спомена и името на Гетман, за когото е разказвал у нас и друг път. „Помни го, каза той, че е идвал преди войната по кооперативни дела, изграждали кредитна кооперация, а и друга работа навярно е вършел като партиен деец.” Ядосвах се, че не можах да видя партизаните, а и Гетман, когото си представях като могъщ народен закрилник.

Накарах вуйчо да повтори всичко, което бях пропуснал. Първи произнесъл пламенна реч комендантът на зоната. Бил нисък, слаб, облечен спортно. Той говорел, а край него горели книжата със задълженията на селяните към държавата. След това с карабина в ръка произнесъл реч младеж от Драгана. След време ще научим, че първият бил Борис Попов, а вторият - Христо Добрев. Гетман призовал селяните да отидат вкъщи и да си донесат съдове, защото ще им раздадат сирене от мандрата. Всички се втурнали и бързо се върнали с котли, тенджери, които пълнели с млечни продукти.

Чак по тъмно партизаните поели с песента „Чавдарци” към Димово усое.

След 9 септември 1944 г. легендата Гетман растеше като снежна топка. Нашенец го видял в Плевен с автомат в ръка, друг се хвалеше, че бил много общителен и си поговорили на улицата, трети го представяше като красавец. Научили, че преди да стане политкомисар на плевенския отряд „Васил Левски”, бил партизанин в „Чавдар”. Нашата гимназия беше на центъра, там някъде в квартала беше родната къща на поета Цветан Спасов, чието стихотворение за „нашата младост, която кипи като вино”, декламирах. Имахме среща с майка му. Говореха, че когато били студенти в София, Гетман му казвал да не ходи приведен из тъмните улички, а да си вземе под наем риза и вратовръзка и да се движи по центъра покрай полицията изправен и спокоен, както правел самият Гетман.

През 1950 г. учех в последния клас в Плевен. Една събота се върнах в село, за да поговоря с татко, тъй като отказвал да се запише в кооперативното стопанство. Мъчно му било да закара конете в общия обор, мило му беше за нивите.

Вечерта на вратницата ме повика вуйчо Нешо. На младини беше ходил до Румъния и в Русия. Върнал се окъсан и гол като пушка, та влязъл в селото през нощта, а вкъщи се прибрал откъм Делювица, та да не го види никой какви печалби носи. Било по време на гражданската война в Русия.

- Знаеш ли кой беше днеска в Катунец? - попита ме шепнешком вуйчо.

- Откъде да знам - отговорих му аз.

- Гетман бе, полковник Гетман от Беглеж.

И той ми разказа, че с голям магнетофон полковникът записвал в някои села оплаквания на селяни, които насила били притискани да влязат в кооперативните стопанства. След години ще разбера, че е записите е предал в ЦК, лично на Вълко Червенков.

Смутен се прибрах вкъщи. Моята легенда и записите, които прави, ме приземиха и аз по-меко агитирах татко, а той мълчеше и пушеше. Знаех, че ще направи всичко заради мен. Времена…

Думите за Гетман вървяха преди човека. Какво ли не се разказваше за него. Аз го срещнах през 1952 г., когато преминах на служба в политотдела на Генералния щаб. Тогава той беше главен редактор на списание „Български воин”. Беше привлякъл именити писатели. - при него работеха Лалю Маринов-Ламар, Светослав Минков, Младен Исаев. Сътрудници му бяха авторитетни поети и писатели, беше завъртял добри художници, а с Илия Бешков бяха приятели. С него редовно общуваше и в резултат на това стана съставител на книгата „Словото на Бешков” заедно с писателя Станислав Сивриев. Като по-млад и пишещ човек Станислав Сивриев влиза в това общуване, после той написа по-голяма авторска книга за Бешков „До видело (Дни и нощи с Илия Бешков) “.

Веднъж началникът на отдела полковник Петко Николов ни разказа с възхищение как Гетман се явил пред Народния съд и защитил бивш министър от старото правителство - брата на Илия Бешков. Началникът ни беше от Чипровци и не се знаеха с Гетман, но неговата доблестна постъпка го вълнуваше. „Дори за миг не е помислил за пагона и кариерата си” - заключи той.

Ето и друг случай. Вече служех в Самоков. През 1958 г. тук отбиваха службата си синове на заслужили хора. Някои бяха се завърнали от чужбина. Имаше и синове на загинали партизани и ятаци. Тук беше синът на Енчо Стайков - деец на левия печат през 40-те години на ХХ век, а по това време бе секретар на ЦК по идеологията, синът на Славчо Васев, тогава културно аташе в Москва, а по-късно главен редактор на „Литературен фронт”. Командирът ми възложи да водя някои политзанятия с тях лично аз. Помня, че Гетман идваше в Самоков на свиждане на някого от тези младежи, не помня точно на кого, ние го гледахме с голямо любопитство. И тогава загина един наш школник - беше нещастен случай. В караулното помещение двама младежи, приети за студенти, завършили школата в Плевен, се „състезавали” кой по-бързо ще зареди пистолета. При това своеволие бе убит единият от тях. На делото дойде Гетман - полковник по това време, явно бе близък с родителите, защото защитаваше младежа, прострелял другаря си, и това много ни учуди. Все пак бе по невнимание, не бе предумишлено убийство…

Първата ми служебна среща с генерал Гетман е малко комична. Тя бе свързана с предстоящо посещение на военния министър на Монголия, за чието отразяване в печата трябваше да ни информира именно Гетман, който току-що бе станал заместник-началник на Главно политическо управление. Аз участвах в срещата като млад щатен кореспондент във в. „Народна армия” (отскоро бях назначен, бях дошъл от свързочния полк в Самоков). И ето че той ни дава указания как трябва да се измени характерът на информацията, че да не е шаблонна, да е интересна. Гетман ни казва:

- Като слезе министърът от самолета, вие ще видите какви две красиви дъщери има… В кореспонденциите си няма да подчертавате само кой го посреща, кой е дошъл на аерогарата, а най-напред ще кажете колко красиви момичета слизат от самолета!

Ние му казахме, че това и да го напишем, редакторите във вестника

няма да го публикуват, ще го зачеркнат в текста ни - което и стана! Никой от нас, военните кореспонденти на средствата за масово осведомяване, не написа това, защото по онова време мечтата на Гетман да разнообрази информацията не се осъществи. На съвещания той много често си служеше със служебните бюлетини на БТА, започваше с цитиране на нещо нестандартно, публикувано в чуждия печат. Беше въобще оригинален човек.

Трайни служебни връзки с Гетман установих, когато работех с него; той стана генерал и бе заместник-началник на Главно политическо управление, а пък аз - старши офицер за поръчки, така се наричаше щатната длъжност при началника на Главно политическо управление.. Покрай служебните задачи, той си позволяваше да разкаже анекдот или виц, или да изслуша такъв от нас. Сред генералите той беше бяла врана. За него се говореха и верни, и неверни неща.

Спомням си едно от първите заседания на Бюрото на Главно политическо управление, в което участваха началникът, заместниците му, още двама-трима други генерали и полковници.

На заседанието Гетман не се явява. И ген. Палин е нервиран - това е недопустимо, къде е този човек?! Намират го в редакцията на сп. „Български воин”, тогава редакцията се помещаваше в една частна къща, някъде зад катедралата „Св. Александър Невски”, а може и да си е бил полегнал на дивана, това няма значение, но той най-невъзмутимо казва: „Ами дори да бях дошъл на заседанието, нищо нямаше да допринеса, защото нямам предложения по въпросите, които се обсъждаха.” Това беше разгневило много генерал Палин…

Като стана заместник-началник на Главно политическо управление на армията, ген. Гетман дойде като човек, който не е бил във войските, не е бил в полк, не е бил в дивизия, не е бил в армия - а все е журналист, публицист преди всичко, писател. Като ходи на инспекторска проверка, води група, която проверява поделенията. При една проверка в Пловдив, или в град Марица е било, той изпитал офицерите от полка и им писал отлична оценка, а после казваше на шега: „Аз няма нужда да ходя да проверявам нищо; офицерите съм ги проверил, те са подготвени, писал съм им отличен, видял съм, че в клубовете и в домовете на народната армия няма столове, няма отопление и 30 години да стоя тук, в един полк няма да стъпя да проверявам, достатъчно ми е, дето съм ходил един път!…”

Доколкото си спомням, Гетман нямаше кола и не си е купувал. Вярно, че като генерал той имаше служебна кола, но като главен редактор на сп. „Български воин” не е имал. А защо не си е купил кола? Той казва: “Ако си бях купил кола, досега сигурно нямаше да съм жив - да съм се убил, защото един път съм хванал волана и какво ? Ударих едно дърво!”

Няколко години имах непосредствени служебни отношения с генерал Гетман. С него беше приятно да се работи. Винаги можеш да научиш нещо интересно и полезно. Беше ерудиран човек и имаше тесни връзки в културните среди. Ще помня винаги един случай, пряко свързан с кариерата ми. Било е декември 1974 или началото на 1975 г.

Специална служба (военното контраразузнаване) донася в информация на министъра на отбраната армейски генерал Добри Джуров, че сред войската се носел слух, че той, министърът, бил против постановление за повишаване на цените на някои от стоките. Повишението било предвидено за декември. Със същото постановление се променяше режимът за пенсиониране на летците, като се увеличаваха изискваните години стаж. В известен смисъл беше неприятно, защото ставаше дума за 4-5 години. Във връзка с това Гетман получил задача да се напише статия от името на министъра, която във вторника да се помести под главата на вестник „Народна армия”, с нея да стане ясно, че министърът не е против вземането на това решение. Генерал Гетман събра мен и още офицери  от управлението. Дойдоха и началникът на отдел „Култура” полк. Игнатов, полк. Белокапов, полк. Сашо Николов, а също и подполк. Георги Вълков, който беше старши офицер при министъра на отбраната. Като огледах групата ни, разбрах, че освен мен няма кой да напише статията. Би трябвало да я напише Вълков, но той имал друга задача. И генерал Гетман даде указание: Статията да се напише хубаво - да звъни! В понеделник той ще я поднесе на министъра, а после с хонорара ще идем да се почерпим…

Така и стана. Прибрах се в работната си стая, тя беше точно срещу адютантската стая на министъра. Работихме с Вълков, после слязох при полк. Гергов и оттам се обадих на жена си, а тя ме „зарадва” с новината, че в завода „Сашо Кофарджиев” (където работеше тя) ще има годеж на една девойка, нейна колежка, и ние трябва да бъдем кумове. Изпаднах в стрес, започнах да нервнича, но Гергов беше по-възрастен и ми каза:

- Каквато и задача да си получил, сватба без кум не става. Трябва да приемеш и да се справиш. Ще кумуваш, но няма да пиеш алкохол!

Така и постъпих. Но все мислех, че трябва да събера материали, да изуча постановлението, за да напиша текста така, че да звучи убедително, като от името на министъра. След сватбата седнах да работя, написах статията. В понеделник, в десет часа, се събираме при Гетман да я редактираме колективно - той беше човек на перото, дълго време беше автор и на в. „Работническо дело”, пишеше и по македонските проблеми, често публикуваше и анекдоти във в. „Стършел” с псевдоним Сандо Грошаня (тогава главен редактор бе Христо Пелитев), въобще имаше усет за словото. Прочетохме статията и той каза:„Оценка 4+”. Отидох и аз да я занесем при министъра. Гледаме влизат при него началникът на кадри, началниците на други управления, един зам.-министър… Ние си мислим, че ще обсъждат статията, а пък те си решавали текущи въпроси, но ние сме тръпни!… Гетман влезе и когато излезе, видях по лицето му, че статията е приета. Но забелязах, че в своя стил министърът беше драснал някъде, където се говори за пенсионирането на летците, с един червен молив. Гетман казва:

- Министърът ме попита за това тука, а пък аз не можах да му обясня, обаче му рекох: „Подполковник Георгиев е икономист!” След което повече не се задълбочихме, но аз погледнах - там имаше едно тире, което трябва да се поправи, то променяше смисъла. Отговорих на Гетман в духа на шегата:

- То е хубаво, аз съм икономист, но не съм гинеколог, икономиката е неизмеримо широка работа. Трябва да се познават постановленията…

След публикацията взех листа за хонорара и отидох при генерал Гетман. Той каза: „Довечера ще го похарчим в Клуба на журналистите!” Ние бяхме подполковници, но той приемаше компанията ни. Същия ден Вълков влезе при министъра, а ние с Гетман го чакаме да излезе. Казвам на генерала: „Нали знаете, че министърът не взима хонорари!”, а той ми отвръща: „Сега ще го подведем!” Обаче министърът така и казал на Вълков: „Другарю подполковник, нали знаете, че аз хонорари не получавам! - Погледнал го и добавил: - А и на вас парите не ви трябват!” После написал къде да се пратят. Хонорарите на Джуров винаги се изпращаха или на детски градини, или за децата на загинали летци, или за Музея на летците в Граф Игнатиево и другаде. Когато чухме това от Вълков, Гетман възкликна: „Ей, пак ще се черпим - с наши пари!” И действително отидохме в клуба на СБЖ, приказвахме си, беше много весело и той ни разказваше как преди време седял на същата маса с Ламар. Около него все писатели, цивилни хора, а той с униформа. Ламар , вдигайки чашата си, винаги казвал: „Гетмане, това „другарю”, много е слабо бе, „господа офицери” - така ще се обръщате!”

И още една случка, свързана с нашите отношения. Когато Гетман ходеше на официалните приеми, там го наобикалят разни хора и така веднъж полковник Узунов, главен редактор на вестника, го попитал за мене: „Кога ще върнете Георгиев в редакцията?” После полковник Узунов ми предаде за този разговор. Веднъж аз отивам при Гетман, той ми поставя задача да пиша нещо и аз използвах повода, за да го питам кога ще ме върнат във в. „Народна армия”, а той се разсърди:”Вън! Вън! - и добавя: -  И статията да звъни!” После му занесох статията притеснен и му викам: „Другарю генерал, как да я напиша, като вие вчера ми казахте „Вън, марш! Ще те уволня!”, а накрая казвате „Да звъни”; ами това е все едно котката, като хване птичето, да му каже „Ха, попей ми сега, преди да те изям!” А той се смее: „Не съм ти казал такова нещо!” Той не беше злопаметен. Това бе негова черта - широка душа. И други офицери ми разказваха как им се карал, но после забравял.

Ще разкажа една весела история… Когато Гетман от главен редактор на „Български воин” отива в Министерството, му присвояват генералско звание - твърде късно за такъв образован човек и партизански командир. И той дава вечеря на генералитета, като напълно естествено са поканени и тия писатели, с които не само е работил, но и с които той е бил близък приятел. Между тях и Ламар. Но Ламар не присъствал на вечерята, а изпратил писмо. Бил неразположен. Четат указа и заповедта на министъра пред целия генералитет. После четат писмото на Ламар, който е офицер от запаса. В него той пише: „Гетмане, знай, че маймуната колкото по-високо скача, толкова по-далече й се червенее задникът!”

Генералите, които бяха завършили военни академии, малко ревнуваха от Гетман, че е толкова популярен сред писатели и художници. Той за първи път въведе като правило казармите да се изписват, да се рисуват професионално, в клубовете да се поставят не репродукции и картини на любители, а оригинални произведения от добри автори. Беше свързан с Художествената академия. Той прокара едно решение, по силата на което Главно политическо управление подписа протокол с ректора на академията, че студенти, завършващи живопис или стенопис, като дипломни работи могат да изписват определен щаб. Тази договорка продължи да се прилага и по-късно, когато той вече не беше в армията, продължи и през наше време, когато аз бях заместник на управление „Пропаганда”. Гетман много държеше на художниците - имаше не само образованието и културата, но и усета за изкуството… Затова генералите се отнасяха с ревност към него.

Гетман означаваше един-единствен човек, не можеше да го сбъркаш (имаше един генерал Гетовски, командващ артилерията, един от образованите), но генерал Гетман няма как да го сбъркаш! Той беше оригинален човек и колегите му изпитваха чувство на ревност, затова се опитваха понякога да се пошегуват, даже да се подиграят с него. Понеже не беше ходил в строя, не беше завършил нито военна академия в Съветския съюз, нито у нас, веднъж го пращат някъде в провинцията на проверка и естествено заместниците му, сред тях и генерал Иван Щилиянов (тогава полковник) подготвят колана му, куртката, казват му как ще му рапортува командирът на полка и затова измислиха шегата, че той бил казал: „Стройте дивизията!” - сиреч не разбирал, че дивизията не може да се строи цялата, тъй като нейните полкове са в различни градове: един в Марица, друг в Крумовград и т. н. Това се разказваше като анекдот: Стройте дивизията! Лично аз никога не съм допускал, че Гетман няма да знае, че дивизията е съединение, убеден съм, че това е просто една от проявите на завистта. Освен всичко друго генерал Гетман беше и много красив мъж и доста жени имаха слабост към него.

Имах една приятелка, преводачка в Генералния щаб, където по-късно се и пенсионира, европейка по дух, завършила бе в Чехия, видяла много, ходила бе из Европа… Тя обичаше да ми разказва своите истории - бе имала много срещи с поети и писатели. Веднъж ми разказва следното, свързано с Гетман, по повод на един разговор за него, защото той често беше в устата на хората: „Най обичах да дойде у дома на гости Гетман, защото, за разлика от други генерали, той не се пазеше, влизаше с цветя и излизаше най-спокойно, без притеснение, без криене през главния вход и аз се чувствах спокойна и свободна.”

Когато Гетман бе назначен в министерството, всички офицери, всички генерали от Генералния щаб, заместник-министрите, началниците на управления минавахме през малкия вход срещу зала „България” на ул. „Аксаков”. Никой не минаваше през централния вход на Министерството на народната отбрана, както се наричаше тогава. Там се отваряше само когато министърът посрещаше чуждестранна делегация, тогава постилаха червения килим, заставаха войници и гостите отиваха нагоре. Кабинетът на министъра беше над централния вход, имаше прозорец и към Народния театър… Даже и министърът минаваше всеки ден през малкия, тесен, неудобен вход и през пропуска на ул. „Аксаков”. Обаче генерал Гетман - като истински разкрепостен човек - започна с публично изказване, че това убива самочувствието на офицера, не може в своя собствен дом офицерите и генералите, работещи в МНО, да се мушкат в тесния вход, настояваше да се отвори централният вход и оттам да се минава. Дълго време Добри Джуров се съпротивляваше и не знам дали това въобще стана, но ето този случай е показателен за него - той имаше разкрепостени идеи и схващания по много от въпросите.

Ще вметна тук една случка, свързана с 80-годишнината на Държавното военно издателство. Сега вече то е на повече от 100 години! През 1969 година началник на издателството бе полковник Симеон Митев. Той имаше голямо желание да отпразнува 80-годишнината на издателството. Защо 80-годишнина? Защото през 1889 година е бил създаден „Военноиздателски фонд”, благодарение на който са издавали и топографска, и историческа литература, и списания… Затова Симеон Митев подготвя едно специално издание, документи приготвя, нагледни пособия и праща предложение в ЦК на БКП 80-годишнината да се чества в Централния дом на армията. И всичко е в ход! Неговият замисъл, разбира се, е да се утвърди и самият той. Но тази идея стига до някого, преди да стигне до Тодор Живков, а после първият казва: „Няма издателство на 80 години, там е издавано всичко старо за старата армия! Има издателство от 9.ІХ.1944 г.!” Обаче генерал Гетман е против това мнение и лично се обажда на Тодор Живков и му казва:

- Кой ви докладва това? Та тук са се издавали най-големите български писатели през Балканската, през Световната война, те са автори на това издателство, има специална войнишка библиотека. Иван Вазов е автор на Военното издателство! Защо да няма 80 години издателство, защо да бъде то от 9.ІХ.1994?!…”

Гетман продължи да поддържа тази теза и по-късно, когато ставаше

дума за празника на Българската армия - че не трябва да се чества 23 септември, а да се намери друга дата. Той казваше, че 23 септември може да е ден на Българската народна, но не е на Българската армия!..Нашата армия има дълга история - колкото държавата, но трябва да се избере ден!… А конкретно за издателството той каза: „Не може най-големите писатели да създадат библиотека по време на войната, да пишат за армията и ние да не честваме 80-годишнината на издателството, а да честваме Девети септември като негова рождена дата!” Помня, че даже пречеха на честването на Топографския институт и се смеехме какво общо има този институт с идеологията, когато той прави карти на България, които служат на топографите, за войната и т.н. И въпреки всичко честването на 80-годишнината на издателството се отмени, честваха 25-годишнина. Гетман например поддържаше широки връзки с хора от Земеделския съюз, а и с хора от бившата опозиция. Чувал съм го да казва, че отива на свиждане в не знам коя болница при някой низвергнат, наказан от ЦК или от БЗНС, за което да се чудиш. Помня неговите думи: „Аз мога да вляза навсякъде, не само в болница, но дори и в затвора, защото навсякъде ще се намери една красива жена, на която ще направиш комплимент и ще заобиколиш правилата.” Така ходеше да види някои генерали, които бяха в немилост.

Може би и поради всичко това хората, с които работеше, го ценяха. Спомням си, че той имаше един, образно казано, „верен оръженосец” - полковник, много кадърен човек, който в списание „Български воин” му носеше папките, подвързваше материалите, систематизираше ги, защото Гетман не обичаше разхвърляните. Този човек бе винаги с него, навсякъде, дори когато Гетман отиваше на доклад - той носи папката, бърза, защото Гетман имаше тромава походка, но вървеше с голяма крачка, а онзи ситнеше зад него… Казваше се полковник Йосиф Шаулов. Имаше очила с много силни диоптри. Когато го назначава, Гетман не е знаел, че той е евреин. После му казали това, той се замисля и отсича: „Винаги трябва да има един евреин!”

Спомням си, веднъж отиват  на доклад някъде в министерството. Шаулов тепка по жълтите павета, а те бързат; Гетман върви с голяма крачка, на Шаулов му падат очилата, счупват се, той опипом намира едното стъкло, слага го на рамката и тича подир него. Толкова му беше верен този способен човек! Помня, че при една от ревизиите на Радиото, Гетман казва: „Абе пратете Йосиф Шаулов да ви направи една ревизия - да знаете, че всичко е изпипано…” Този човек си остана докрай отговорен секретар и заместник-главен редактор на сп. „Български воин”, така се и пенсионира. Жалко, че вече не е между нас, той помнеше много неща…

Веднъж бяхме се събрали и Гетман ме попита: „Ти откъде беше?” Казвам му за пореден път, че съм от съседно на неговото село, някой друг пък каза, че е от Плевен, трети от село от Ловешко… Тогава Гетман възкликва: „Добре, че не съм знаел отпреди, защото иначе как щях да ви назнача - нали щяха да кажат, че съм ви взел, заради това, че сте ми земляци! И искам да ви опозная, защото мене след войната Фердинанд Козовски (той е началник на Политическото управление във войската, когато Гетман постъпва майор в едно от отделенията) всеки ден ме срещаше в коридора и ме питаше: „Ти къде служиш, майоре?”, а аз всеки ден му отговарях „Служа при вас, другарю генерал!” Затова искам, като ви срещна, да не ви питам като него къде служите…”

И още един такъв случай. Излизам от кабинета му - не бях затворил вратата, тя беше двойна - и му казвам нещо, което бе съвсем леко възражение на това, което ми нареди, а той ми вика: „Ти откъде беше?” Сети се. От Катунец. „Абе ти овчар ли си , та излизаш, без да затваряш вратата? Марш навън!” Но на другия ден всичко беше забравено…

По късно, когато подготвях книгата си „Войнишки писма”, Гетман ми каза: „Донеси ми да я видя.” Бях я озаглавил „Писма за любовта и дълга”. Генерал Гетман я взе, погледна я като познавач и рече: „Ти защо си сложил такова заглавие?” Взех да му обяснявам, той се нервира: „Защо си ми я донесъл, щом си убеден, че така трябва да бъде?!” Аз почнах да му разказвам, че има книга от жената на Бранко Вукелич, един от групата „Рамзай” на Зорге , загребчанин, издадена е в Токио, срещал съм се с неговия син Хироши в Белград, тогава той ми показа книгата на майка си, озаглавена „Писма от затвора, писма за любовта и дълга”, оттам ми хрумна и на мен да сложа такова заглавие, но генерал Гетман извади червения молив и написа отгоре върху ръкописа ми „Войнишки писма”. Така той стана кръстник на моята книжка, излезе с това заглавие.

Ръкописа все пак остави да го прегледа внимателно. Когато ме извика да си го взема, ми каза няколко препоръки, главно за подредбата на писмата. И засмян ми казва: „Я да ти разкажа нещо интересно за един твой селски.” И аз чух цяла хумореска. Споменът озарява лицето му и той е готов да пусне гърления си глас. Мене ме чака работа, но Гетман се наслаждава на преживяната отново случка.

Отрядът ни беше на лагер в Кривокройските гори. Един ден през лятото на предния ни пост, в усойната, налетя човек. Отидохме с Крум на мястото. Бай Дичко от с. Катунец рекъл, докато почиват жените и пладнуват кравите, да отсече гъжви за ралото. Казахме му:

-  Пускаме те да копаеш до довечера. Ако речеш да побегнеш и да ни предадеш, ето виж: пълним и махаме предпазителя! Аз оставам зад тая туфа с италианката, а Крум отива отсреща с карабината. През цялото време ще те държим на мушка. Речеш ли да побегнеш към Катунец, ще те обърнем! Дай си ножа и като зайде слънцето, ще дойдеш да си го вземеш.

Дичко отбучи от пояса си дълъг нож в бяла върбова кания и ни го подаде.

Бай Дичко се заклати като болен към нивата, отби се под крушата, пийна вода и се хвана за мотиката. Наведе се над гнездата с кукуруз, замахна няколко пъти и току се изправи. А очите му все в шумата…

Така минута по минута, час по час. Колко пъти Дичко ходи под крушата и колко пъти изтрива потта си, ние не броихме. Денят си отиваше.

- Айде да си одим! Замръкнахме - подвикна той на жените.

Откъм нас - тишина. Дичко все нещо се мае. Усуква се, но най-после

лека-полека, като приповдигнат от постеля, се повлече към Катунец.

Прескочих до Крум.

- Какво да правим? Не иска да дойде за ножа. Страх го е. Да го настигнем - по-лошо. Ще се уплашат жените. Явно, че не бяга.

За всеки случай още вечерта ние маскирахме лагера и преместихме

отряда в база „Венци”.

На 6 август 1944 г. направихме акция в село Катунец. На трибуната

стъпил на две газени сандъчета, говореше пред възторжения митинг командирът на зоната Борис Попов. По едно време усещам, че нещо ме чопли за дрехата. Обръщам се - Дичко! Без да ме гледа, дума:

- Видя ли, че не казах.

Оттогава не съм го виждал. Миналата година получих писмо от

Катунец, от Дичко. Моли ме да му дам сведение до Съвета, че е подпомогнал партизаните с един дълъг нож, да си секат дърва за „домакинството”.

От съвместната ни служба имам и отрицателни спомени за този мъж, забелязал съм и комплекси в него, зная как преживя личната драма със сина му, виждал съм го и в негативна светлина, но никога не изпитах желание да разказвам за това. Човешко е да се греши, да се прибързва. За мен оставаше хубавото, легендата не гаснеше. Тя не можеше да бъде заличена от слабостите, които носи колегата до тебе. Трогателното ми чувство от юношеството към Гетман не можеше да бъде изметено дори и от трагични обстоятелства.

Вълнуваше ме всяка среща с него, всеки негов жест помня.

Вече бях началник на Военното издателство и отидох в кабинета му по някакъв въпрос, навярно за книга е ставало дума. Като приключихме, станах да си ходя. Ненадейно той ме запита: „ Знаеш ли, че за теб има виц?”

Изтръпнах изненадан. В това време телефонът прозвъня и той започна дълъг разговор. Седнах. През главата ми мина какво ли не. Премина и онзи анекдот, когато една сутрин дежурният офицер докладва на командира, че през нощта се е случило произшествие - умряла кобилата на щаба. Командирът махнал с ръка - коне имаме много, а и тя беше стара. Тогава дежурният продължил доклада, че тя е умряла от преумора, защото возили вода да гасят щаба, но въпреки това той изгорял.

Разговорът свърши, Гетман постави слушалката на вилката на телефона и ми разказа вица. Дежурният офицер ми докладва, че има произшествие в издателството. През нощта сварили мъж и служителка в компрометираща интимна поза. А аз съм попитал - пушили ли са? Гетман казва това и се смее, а аз започнах да се оправдавам, че се страхувам от пожар, всичко е натъпкано с балирана хартия в мазетата, по цеховете с полуготовата продукция, складовете пращят, ротативната машина върти 17 малки и големи вестници. Той се смее.

Като си тръгнах, все пак му казах, че при нас работят близо триста жени и още толкова мъже, а той ме предупреждава да не търся оправдания.

Ето друга показателна случка.

Беше началото на изграждането на аграрните комплекси. Един ден всички главни редактори и ръководители на писателския съюз, видни творци се оказаха в Добрич. Събрани сме в голяма зала. Ганчо Кръстев е застанал отпред, където са наредени големи карти и схеми. Държи специална показалка, която свети при посочване на схема или карта. Имам чувството, че се изживява като маршал Жуков, когато разяснява на командирите голяма фронтова операция. Иначе е симпатичен човек, но аграрните гиганти тук са в ход и той се гордее. Седим на един ред със Серафим Северняк, Владимир Костов, Гетман. Той е на самия край на реда. Тодор Живков, Иван Абаджиев, Венелин Коцев са също тук. И Димитър Методиев, и Стоян Даскалов, и Панталей Зарев. Той е председател на писателския съюз.

Всичко завърши с ръкопляскания и чакаме да излязат големците. На излизане Живков се поспря до Гетман, а той му казва: „Другарю Живков, в моето тефтерче съм записал Ганчо Кръстев за министър на земеделието.” Без да отговори, Живков тръгва, но вметна „Министър е лесно, но трябва да има производство”.

Това беше Гетман - той не премълчаваше нищо, не се съобразяваше какво ще спечели и какво ще загуби.

Не мисля, че това подмятане е причина Ганчо Кръстев да стане министър, какъвто стана, а само давам един щрих от портрета на Гетман.

Така той постъпи и когато Людмила Живкова претърпя автомобилна катастрофа. Отива при Живков и казва какво наблюдава в поведението и в Комитета за култура и му предложил да я оставят на по-спокойно място. Според Орлин Орлинов това е било фатално за самия Гетман в личен план.

Често Гетман се надсмиваше над измислената от партийните строители т. нар самокритика пред партийно събрание. Той казваше, че църквата две хиляди години не е постигнала честност при изповед, и то само пред едно прозорче и в самота, а ние се залъгваме със самокритика.

Гетман винаги използваше иронията, когато не харесваше поведението на големите чинове. След като външният министър Иван Башев се изгуби във витошката пустиня, ме извика и ми поръча да напиша некролог от името на министъра и на заместниците му. Той изрази възхищението си от умния дипломат, но вметна: „Пиши каквото пишеш, но по-важно е как ще подредиш имената отдолу, да не би да прередим някое честолюбие. То няма да прочете текста, а ще види на кое място е поставено.”

Когато Гетман вече напускаше армията, ние с Николай Бозев (който беше може би на годините на Гетман и също бе участвал в съпротивата) бяхме заместник-главни редактори на в. „Народна армия” и той ни покани на вечеря в ресторант „Славянска беседа”. Говорихме за много неща. Помня, споменах му, че в работата си на журналист съм впечатлен от това, че до когото и да се докосвах, за да пиша очерци и т.н., винаги някой ме отвеждаше до познанството си с него, че се намесва в чужди съдби, а това не винаги е в негов интерес. И му разказах случая с офицера от запаса Константин Гайдаров от Плевен, ослепял по време на войната. Той е бил командир на свързочна полурота в 16-та дивизия. Вечерта на 21 август 1945 изпращат Константин Гайдаров на разузнаване - да види докъде са стигнали немците. Тогава Константин Гайдаров попада на мина, тя му откъсва единия крак и го ослепява напълно. После той дълго лежи в болницата заедно с писателя Станислав Сивриев, който също е ранен и до края на живота си остава с едно око.

Срещнах се с Гайдаров, макар че той отказвал срещи на други журналисти, защото беше оскърбен, натъжен, а беше постигнал доста в живота си като сляп човек - беше завършил право, защитил бе дисертация на тема „Резерви към международните договори” - много специфичен материал, дисертацията му беше блестяща. Когато най-после ми определи среща, запознах се и със съпругата му Цветанка Гайдарова, която му помагаше в работата с магнетофони, с преводачи. При тази среща разбрах, че Константин познава ген. Гетман. Споделиха с мен, че Цветанка останала без работа, била е коректорка в „Партиздат”, но била съкратена, и реших да помогна на всяка цена. Потърсих генерал Гетман, но се оказа, че точно тогава е на почивка в Хисаря. Позвъних му без всякакво притеснение, той ми каза да се обърна към полковник Любчо Робертов и да му предам, че е поръчал да й намери работа, което той и направи; така Цветанка получи работа, на която се пенсионира. Ето как и в този случай, както и по много други поводи, се налагаше да стигнем до генерал Гетман. Той беше една легенда, за него винаги се говореха хубави неща.

И тогава, на срещата в „Славянска беседа”, го запитах на какво се дължи, че той през последните две-три десетилетия се е намесвал в толкова много лични съдби. Каза ми: „Помни, че за да общува човек с толкова много хора, трябват три неща. Първо - време, но затова пък ти няма да си напишеш книгите, които си замислил, все ще ги отлагаш… Второ, вечно ще имаш кавга със съпругата си, защото времето, което посвещаваш на тия хора, ще бъдеш без нея. Трето, ще харчиш пари, защото не можеш да ги поканиш на среща и да не почерпиш”.

И сега си го спомням - генерал Гетман имаше буйна коса, беше висок и строен. Но по-важното е, че беше обаятелен - имаше особено излъчване. Винаги беше остроумен. Много образован, много чел, с особен усет за виц, за сентенцията, за мъдростта. Около него избухваше смях, разказът му винаги завършваше с някаква поука, с нещо ценно, което е преживял или прочел. Имаше око да види трайното, ценното, мъдрото.

Гетман умееше да оцени своевременно младия талант. Първите силни категорични думи, че Калин Донков например е талантлив писател, са казани от Гетман преди още той да се утвърди като поет, преди да стане популярен с поредицата си „Частен случай” във в. „Антени” и преди да е написал пиесите си. Той сега е главен редактор на неговото списание „Български воин”. Виж каква превратност на съдбата!…

Сред литераторите той се чувстваше като сред свои. Може би затова като главен редактор на списание „Български воин” Гетман се застояваше дълго в редакцията. Тогава тя се намираше на ъгъла на днешната улица „В. Левски” с ул. „Граф Игнатиев”, на самото кръстовище, на първия етаж, в частен апартамент. Вечер той излиза оттам, обикновено с някой приятел артист - всички големи артисти му бяха приятели: Любчо Кабакчиев, Йордан Матев, с много други дружеше, затова много хора го приеха, когато стана директор на Народния театър и на операта - той беше познат в културните среди!…

Разказваше се за него, че като стана директор на Народната опера и на Народния театър и заместник-председател на Комитета за култура, на един от пленумите на ЦК на БКП го питат: Гетмане, защо си се захванал с ремонта на театъра? (Защото именно той започна ремонта на Народния театър, кулата беше оправена, извършиха се много подобрения.) А той казва: „Защото искам да помогна на кмета Иван Панев. Като кмет на София го псуват един милион души, а сега, като съборих театъра, половин милион псуват мен!” Разправяше се също така анекдотът „Гетман гътна театъра, театърът гътна Гетман”. И като резултат на 50-годишнината на Павел Матев на честването му в Чирпан Гетман получи инфаркт, малко след което почина в Старозагорската болница. Беше само на 59 години…

Когато си помисля за Гетман, все си спомням следния случай, който ми е разказал полковник Лазар Лазаров. Една вечер късно той се прибира отнякъде и минава през втората сграда до Централна поща, техническата (тогава новата сграда още не беше построена). Там на ъгъла, срещу новия хотел, имаше една изгнила върба, вече умираща. И точно там късно вечерта Лазар Лазаров вижда генерал Гетман, който под една лампа си пише ситничко нещо в едно тефтерче. Лазаров го пита: „Какво си пишете, другарю полковник?” Гетман отговаря:

- Записвам си как изглежда върбата, защото тя никога вече няма да бъде тук!…

Гетман е оставил много ненаписани неща в своите тефтерчета… Не успя да публикува мемоарите си, след неговата смърт излезе една малка книга „Спомени и публицистика” - записчици, които си е водил през тежката зима на 1943 г. като политкомисар на отряда „Васил Левски”, но тези записки не са разработени, а само схематични. Великолепен е пътеписът му „Виетнамско сърце”.

Случаят с това дърво е много показателен за него като човек. Това дърво е последно, изсъхнало половината и вече никога няма да го има, от едната страна се строеше техническата централна поща, а от другата беше градската библиотека, която сега е съборена и на нейно място е новият хотел „София”. Но там имаше върба и Гетман вечерта късно на лампата описва как изглежда това самотно дърво…

Необходимо пояснение. Имах идеята да създам книга за Гетман. Не успях. Подарих тази идея на енергичната публицистка и испанистка Мария Владимирова. Тя подготви творбата си „Генералът и артистите”, излязла с емблемата на „Български писател” през 2008 г. Образът на генерала е показан през погледа на авторката и през очите на 22-ма нейни събеседници. Един от тях бях аз и книгата започва с интервюто ми „Като бяла врана сред генералите”, чийто текст разширих в този спомен.


НЕДА АНТОНОВА ПРЕЗ МОИТЕ ОЧИ

Преди време имах едно хоби - прочетях ли нова стихосбирка и тя ме развълнува, вземах лист и пишех на автора. Този интерес към младата ни поезия се появи в ранните ми офицерски години. Един ден прочетох „Повторими неща” от Неда Антонова. От кратката бележка разбрах, че е от село Николаево, Плевенско, съседно на моето село Катунец. Съседно, но пряк път между двете нямаше. Впечатли ме стихотворението „Стъпала”, посветено на Иван Андонов.

Стъпалата не се оплакват

никога.

Стъпалата не се унижават…

Те са най-мъдрите камъни

и знаят, че щом някой отива нагоре, той непременно

трябва да стъпи на нещо.

И жертвено просват в нозете му

добрите си гърбове…

Мина и замина тази стихосбирка.

Чак след десет години бях силно изненадан от зрелостта и оригиналността на романа „Войната свърши в четвъртък”. Широко белетристично платно на Плевенската епопея от 1877 г., дело на Неда Антонова. Събитията ми бяха добре познати от четирите ми ученически години в града. Новаторски бяха подходът и психологизмът при обрисовката на героите, включително и т. нар. отрицателни персонажи. И любовта, и женските образи, и най-вече Осман паша, превърнал града в непревземаема крепост. Главното руско командване трябваше да изпрати генерал инженер Тотлебен, който ще каже: „Търпение и време - повече атаки няма да има.” Сломена бе турската съпротива и плененият паша предаде личната си сабя на победителя.

Романът излезе през 1979 г. Отдавна не бях чел толкова силен български роман. Неволно започнах в себе си да го сравнявам с най-добрите образци. Трета година оглавявах Държавно военно издателство и замечтах да привлечем авторката в редакцията за художествена литература. Но щатът беше запълнен, освен това Неда работеше в сп. „Отечество”, където Серафим Северняк като квачка беше завъртял силни пера и едва ли лесно щеше да се раздели с едно от тях.

През април 2009 г. си уговорих среща с Никола Радев, преди да излетим като щъркели - той за Трявна, а аз за Шипка. В кафенето пред тях в „Малинова долина” си спомнихме какво ли не, главно от войската и флота. От дума на дума стигнахме до редактирания от него роман на Неда Антонова „Войната свърши в четвъртък”. „Какъв Осман, каква любов е пресъздала Неда”, възкликна Радев. Ето че след 30 години и двамата споделяме сродни чувства по повод на една творба. В навечерието на Великден се състоя тази среща. Позвъних на Неда Антонова и подадох телефона на Никола Радев. От двайсет години тя живее в Търговище. Поздравихме се и си пожелахме здраве и успешна работа. Преди три месеца е загубила съпруга си Иван, на когото беше посветила стихотворението от първата си и единствена стихосбирка и два от романите си. Мъдрото стъпало беше вече в отвъдното.

В забележителен ден се сбъдна надеждата да привлека не едно, а две талантливи пера от сп. „Отечество”. На 9 май 1979 г. подписах заповед за назначаване на Неда Антонова. Затова се шегувахме, че празнуваме Деня на победата над хитлеристка Германия и отвоюване на Неда Антонова от Серафим Северняк. По-късно при нас започна работа Емил Елмазов, също як стълб на сп. „Отечество”.

Знаех, че даровитата белетристка работи над втори роман на военно-патриотична тема. Този път обект на художествено изследване е Сръбско-българската война от 1885 г. Романът „Не умирай вместо мен” излезе след две години в голям тираж. Рецензенти на творбата бяха Георги Вълков, защитил докторат по темата, и белетристът Димитър Делян. Редактор стана Рашко Сугарев. Този роман е своеобразно продължение на „Войната свърши в четвъртък”. Авторката извайва незабравими образи на офицери, принудени да воюват на внезапно открития фронт на западната ни граница. Тя разстила сякаш белетристична черга на българската душевност. Уловени са преживяванията на току-що освободения народ. Действието не е в някакъв град, а в плевенско село, после се пренася в София, и то направо в княжеския двор, в кралския двор в Белград, в Санкт Петербург, в Хайд парк в Лондон и ни оставя да преживяваме вълненията на младите български офицери и изпитанията им по редутите на Сливница.

„Не умирай вместо мен” получи първа награда за белетристика от военното министерство. Това бе заслужено признание по предложение на авторитетно жури.

През онази година Неда Антонова ни дари с още един празник - в Театъра на армията бе поставена пиесата „И слезе Господ на земята”. Режисьорът проф. Енчо Халачев бе поверил ролите на ярки изпълнители като Наум Шопов, Васил Михайлов, Любомир Димитров, Елена Райнова, Пламена Гетова, Иван Налбантов, Стоян Стоев… И днес си спомням с какъв възторг бе посрещната премиерата и това бе достойно за победата българска в тази кратка война.

Тук му е мястото да добавя, че с интерес се приеха две телевизионни пиеси на Неда Антонова. Това бяха „Гълъб за сърдечни послания” и „Звезда от последна величина”, поставени от Телевизионния театър.

Мога да твърдя, че през годините, когато белетристката беше във Военно издателство, разгъна своя талант. Нов успех бе романът „Приют за щастливи”. Той пресъздава крушението и падението на една жена в жестокия свят на войни и насилие. Крепи я илюзорна и действителна любов. Авторката ни води отвъд България, в швейцарската психиатрична клиника „Сан Себастиан”, събрала жертви на насилието в Европа. Неслучайно постъпиха предложения от чужбина за превод на романа.

Макар и рядко Неда Антонова публикуваше и разкази. Имам в личния си архив една снимка от тържеството, когато сп. „Български воин” връчи престижната награда за разказ „Златният меч”. През 1988 г. я получи Антон Дончев. Фотографът ни е запечатал заедно с Неда. Тя гледа някак заканително. Щом хвърля поглед на тази снимка, отгатвам, че си казва: „Догодина „Златният меч” ще бъде мой!” Наистина тя стана единствената жена носител на високото отличие.

Докато беше щатен редактор, при нас писателката не стесни кръгозора и творческите си амбиции, вълнуваха я и други сюжети извън военната тематика. Веднъж синът ми Юрий, който завърши Художествената академия, ми показа своя рисунка на тревожна птица с пречупено крило. Каза ми, че е за корицата на романа „Надали” в „Профиздат” от Неда Антонова и е на съвременна тема. Книгата излезе през 1987 г. с редактор Георги Борисов.

Ще отбележа, че писателите от нашето издателство получаваха освен редовен и тримесечен творчески отпуск. Тези дни понякога се увеличаваха, ако творецът имаше нужда. Либералният режим подпомагаше творческия процес. От 1 юни 1984 г. Неда Антонова беше назначена в групата на писателите към военното министерство. Цялото й време вече отиваше за лично творчество. Нейният книгопис се обогатяваше с нови заглавия, които затвърждаваха все повече художественото й майсторство.

Характерно е, че белетристката не се ограничава в рамките на определени събития. Тя излиза на широк простор и предпочита многопластовите житейски платна. Не е случайно, че романите се изливат в трилогии и тетралогии. Вълните на творческата й фантазия не следват руслото на речното корито, а преливат като пролетно наводнение извън него, без да разводняват самото повествование.

Когато си мисля за всички романи на писателката, включително „Ангела”, „Лобният път на сърцето” и най-новия, около мен сякаш се завъртат нейните герои, изваяни детайлно, и толкова различни. И все пак има нещо общо, характеризиращо ги. Макар и индивидуализирани, те са многоцветни, но монолитни в любовта и предаността към своята мисия, виждам ги като отряд, кръжат около твореца си, пазят себе си и създателя си от зли очи и вражди, пазят душата си от смачкване и пречупване при пресичане на тресавищата на живота.

Специален интерес Неда Антонова има към децата и юношите. Показва го в трилогията „Обичам те, вълк”, „Вълк на покрива” и „Разбивачки на касички”. Те излязоха в масов тираж и се приеха от малките читатели с радост. Даже и възрастните се вълнуваха, когато се докосваха до героите.

След промените през 1989 г. загубих връзките си с писателката. Това липсваше на семейството ни. Между нас имаше духовно родство. Неда отиде да живее в Търговище. Там си купиха с Иван апартамент. Това заселване е свързано най-вече с работата на съпруга й. Макар и филолог по образование, той вървеше със знатния строител Раденко Раленков, заел се със строителството на жилища в разрушената от земетресение Стражица. При търсене на пътища за оцеляване, а и поради познаване на детската душа, Антонова заедно със сина си основа детска школа за изучаване на английски език. После в Търговище дойде на стаж и завършилата й право дъщеря. От време на време прочитах разказ от белетристката в печата, прочетох с внимание и романа „Полугол и полугола” със сюжет от т. нар. възродителен процес.

В края на 2007 г. издателката на Неда Антонова в Плевен ми донесе романа „Вино и молитви”. Подготвяше се премиера в Двореца на културата в рамките на националната изложба на книгата. Прочетох обемния роман с вълнение, дадох го и на двама приятели. На 8 декември 2007 г. заехме места в залата за премиери. Когато пред щанда на плевенското издателство се прегърнахме с Неда след 15 години раздяла, тя беше като прашинка, слаба, изтощена физически, уморена. Само очите й светеха печално. Явно коварната болест на Иван беше сломила силите й.

Новият роман е първа книга от замислена трилогия, но всеки, който прочете произведението, ще се убеди, че то е проявление на магическата дарба на тази дребна на ръст, но голяма по дух и творчески заряд жена. „Вино и молитви” прекрачва географски и исторически пространствени граници и населява земята с прабългари. Те са участници в грандиозни дела из цяла Евразия, че и оттатък. Не е за учудване, че срещу техните набези е построена Великата китайска стена, нещо повече, няма големи световни проекти, в които да не участват прабългари, и то от плевенското село Николаево. Тези иронии, парадокси и гротески са втъкани в повествованието така, че хем да ни вразумяват, когато възприемаме себе си като пъпа на вселената, хем са фантазнохудожествен фон, върху който се експонират живи образи на герои от нашето време. Трагични герои. Писателката е вярна на мисълта, че във всички времена е имало хора, които са искали да повярват във всичко, стига да е било достатъчно невероятно.

Докато четох романа „Вино и молитви”, долавях неукротимия порив на Неда, показан в досегашните й творби, но тук словесната стихия, художествената тъкан, образоописанието и фантазията ме държаха постоянно нащрек. Ето думите се редят и леят плавно като дим от огнище, разстилат се над комина и изведнъж блясват словесни искри, светкавици. И се замислям над думите й в едно интервю, че „да се говори за сериозните неща напълно сериозно, е признак на инфантилизъм”. Самоизреченият хумор е и единствената подправка към всеки вид духовна храна. Ще си позволя тук да цитирам разсъждение на Неда Антонова, изразено пред

Ваня Дочева от Плевен. „Колкото и да твърдим, че дребните диви теменужки или други горски цветя са по ароматни от опитомените едри, колкото да тръбим, че най-старото злато в света е Варненското и че от тук е тръгнала една от древните цивилизации, американците все още мислят, че България е някъде край (Найджерия) Нигерия, изхождайки единствено от фонетичната близост. Защото сме малоброен народ, а това кара другите да смятат, че езикът и историята ни са също толкова маломерни.”

На премиерата на „Вино и молитви” заведох и приятеля си Траян Музийски, инженер-химик, проектирал големи химически заводи. Той обича художествената литература и общува с писатели. Купи си две книги - една за себе си и една за брат си, инженер-строител. След известно време, като се срещнахме, той веднага започна да хвали романа и да разказва колко силно са го впечатлили отделни образи, особено езикът на авторката. Запитах го какво е мнението на брат му, а Траян махна с ръка и рече, че той го определил като фантасмагория. Дали това е проява на вечната тема за физиците и лириците? Дали измишльотини е отрицателна оценка? Нали великата Астрид Линдгрен казва дословно следното: „Всичко, постигнато от мен на този свят, е обилие от измишльотини…”

Според мен не може да се вникне и възприеме този роман без пиетет към литературата и известни познания върху художествения процес. Затова и отправих към авторката въпрос „Защо двама братя реагират по различен начин на романа?” Ето краткия отговор: „Единственото, което мога да кажа, е, че тази книга не е масово четиво, не е за всички, а само за тези, които имат нужда от подобен род тънка ирония към неистовите опити на българина да бъде забелязан, изтъквайки миналото като единствена заслуга пред Европа и света. Да, тъжно е да принадлежиш на малък народ, да говориш на един малък език и когато отидеш в чужбина да нямаш зад гърба си мощната гаранция на силна държава. Изпитала съм го и знам колко е горчиво това усещане.”

Аз винаги се интересувам доколко дадена книга се чете. Защото тя е написана не само за литературната история, а най-вече за хората. „Вино и молитви” открива трилогията, която продължава с „Вино и оръжия” и „Вино и чудеса”. Читателят трябва да бъде готов. Не деля мегдан с критиците, но като пристрастен познавач на обемното творчество на Неда Антонова - а и съм свидетел как се раждаха и издаваха значими нейни творби, - си позволявам да споделя мои лични виждания на читател. Творчеството на белетристката е оригинално като подход, мисъл и фантазна реализация, то е сложно като палитра, тънки са отсенките на описанията и те ни убеждават, че тя умее да рисува с молив като график и като майстор живописец. Отбелязал съм в книгата си „Дарования” (ВИ, 2007), че един даровит маринист споделяше с мен, че прочете ли роман на Неда, известно време не може да продължи да пише започнато свое произведение.

Специално за „Вино и молитви” ще кажа, че многото пластове в него ми приличат като надживописването в църквите и манастирите. Рисувал е своя стенопис старият зограф, но е дошел по-млад и върху сътвореното е пресъздавал своите изображения. Реставраторът търси оригинала, иска да стигне до първомайстора, отстранява надживописваното. Така постъпва и Неда Антонова. Докосне ли се до художествената история, тя дълбае, съзнавайки, че сравнен с научната история, художественият метод води до по-богато пресътворяване на действителността.

Според мен от романа „Вино и молитви” извира светлина, въпреки твърде болната тема за наркоманите. Оптимизмът идва от връзката индивид, човек, човечество. Мостове се хвърлят, понякога се запалват, изгарят и отново се възстановяват. Може да не знаем какво правят съседите в техния апартамент зад стената, но знаем какво става в света, и то на часа. Връзките ни човешки са разкъсвани от конфронтация за минало и настояще, от тревоги за бъдещето. България може да се прекръсти на Нова Вавилония. Ето върху този фон белетристката търси художествено решение - взаимното лечение на наркомани (Веста) и смазан от съкрушена любов и автомобилна катастрофа мъж (Ян). Лечението се извършва в скрепено в скалите жилище край изчезнало село. Виждал съм подобно в скалистия бряг на селската ни река, там, където се влива в спокойната Вит.

Лекуването използва една терапия - думи, разговор. Върши терапията влюбеният Делян (Ян), защото магията любов придава сила, мощно е въздействието на думите човешки. Те прогонват отчаянието и бездействието, което убива самочувствието на Веста. Ян лекува и собствената си душа с думи. Любовта побеждава. Разтърсващо е въздействието само на една нощ на любов, вино и молитви. Веста си отива, може би спасена душевно, а Ян очаква да бъде убит… Съдбата се показва милостива. Случва се така, както внушават източните лечители, а и Йоан Златоуст - думите са лекари, те са и лекарството.

Ще направя едно отклонение. Много години Военно издателство имаше шефство с Община Шумен. То беше скрепено с договор, който обхващаше посещения на писатели, срещи в училища и в читалища, литературни вечери, премиери на книги, съвместни издания и пр. Това бяха приятни дни на културно общуване.

Спомням си, че получих от Шумен като личен подарък великолепна ваза - дело на местни майстори. Към нея гледаха с приятелска завист не само Христо Минчев, а и други. Имало е защо. Тази творба и днес се намира в дома ми. Тогава хрумна на Неда игра и тя написа правилата. Всеки от присъстващите трябваше с вързани с кърпа очи да ме нарисува с най-характерното според него и да напише текст. Този своеобразен албум още пазя. Той ме връща към нарисуваното и написаното от Елка Няголова, Евстати Бурнаски, Марин Колев, професор Ивайло Петров, професор Димов, Антонин Горчев… Ето стиха, който отразява времето и го е написала Неда: „С три звезди… /Как бързо наедряха./ Как натежаха, мамо, тези три звезди…/ Че под пагон вървим като под стряха,/ но под пагон като под дуло спим…”

Няма да бъде пълен този портрет, ако не кажа как Неда Антонова умее да приобщава детската аудитория, да превърне малките слушатели в захласната публика. Тя беше изобретателна, навярно и сега е такава. Можеше да възнесе всеки труд и да повиши самочувствието на децата, чиито родители са обикновени труженици. А тогава на мода бяха космонавтите, летците, разузнавачите. Ето тя се изправи пред децата и рецитира свои стихове за продавача на зарзават и хляб. Пред него са длъжни да се строят в колона всички - директори, учители, офицери, за да си купят хляб или домати. Неволно едно момченце ще каже: „Това е за татко!” И очичките му блестят. Неда може да изкачи детето по невидима сплетена стълба чак до звездите. Не един читател е страдал за нейните животни-герои като за хора.

Така виждам писателката Неда Антонова през моите очи. А очи, които обичат творчеството на даден белетрист, поет или художник, виждат само хубавото. Затова ще завърша с мнението на младата литературна критичка Мария Узунова, която признава, че преди да прочете „Вино и молитви” не е познавала писателката и творбите й. Тя пише: „Вино и молитви” е изключителна книга, която бе за мен като коледен дар. Изключителен авторски похват е използването на диалога като огледало, пред което човек разкрива или показва своите черти и характер. Вникването в говора, който не е само средство за комуникация, но и носител на всичките ни мечти, скрити разочарования и копнежи, е крайно интригуващо. Според мен това е основната и най-силна страна на Н. Антонова - анализът на речта на героите, изтъкването на огромния потенциал, носен от езика и докосващ се до дълбините на душата у всеки човек”. (Електронно списание Liternet, 2 януари 2008)


И ГОСПОД ХОДЕШЕ ПО ЗЕМЯТА

В началото на шейсетте години се разделих с колегите си от 62-ри свързочен полк - РГК в Самоков. Започнах щатна журналистическа работа в централния военен вестник.

Още в полка обичах и следях издаваните художествени произведения на военна тема. Този интерес стана още по-траен, доживотен.

При една от първите ми командировки във флота, където попаднах без особено желание, защото морската болест ме поразява бързо, чух името на матрос Никола Радев. Бях пред каютата на капитан Преснаков и младият офицер, който ме придружаваше, заговори за книгата, която носеше увита във вестник. „Матроска обич” от Никола Радев. „Тук тя се чете и възприема като наша книжка”, каза ми той.

Още вечерта я зачетох и възприех като повест, толкова органично бяха свързани двете новели. Развълнуван бях от реализма на изобразената флотска действителност, от живите образи и свежия език. Като матрос авторът е наблюдавал своите другари, но по-важното бе, че е имал око да ги покаже от натура, и то индивидуализирани. Изненадан от зрелостта на творбата, помислих, че авторът не е чак толкова млад, може би нещо го е задържало и служи по-късно, а не с набора си.

В София, когато се видях с Христо Минчев, редактор на книжката, му казах, че войнишката поредица е спечелила с „Матроска обич”, а той с познатата си добродушна нахаканост ми отвърна: „И Иван Вазов е бил автор на „Войнишка библиотека.”

Още не познавах автора, но вече знаех, че от него може да се очаква много. Запомних описаната случка, как всички тръгват да търсят загубения затвор на карабината. Бавно, начело с взводния командир опипват с посинели от студ пръсти вкаменената земя… Тук разказът не натрапва дидактически колко са съзнателни другари, той откроява детайл, на какъвто и аз съм бил свидетел. Най-ценното в новелите е, че авторът разказва непосредствено, сякаш ни е настигнал по пътя и бърза да сподели какво му се е случило. По онова време чрез различни сондажи се опитвахме да проучваме как се възприемат художествените творби от армейските читатели. Вестник „Народна армия” отчете добър прием на „Матроска обич” сред читателите. Въпреки че бе за военните моряци, тя притегли към своите страници и пехотинци, и свързочници, и артилеристи, и танкисти. Това бе така, защото на фокус авторът поставя младия човек с неговите интимни вълнения. Младият автор не се ръководи от предварителни схеми за решение на подозренията, които разстройват връзките на две двойки. Той следва житейската и художествената логика. Единият конфликт е сериозен, а другият е външен, привнесен.

След няколко години добре се посрещна и втората книга на Никола Радев „Не се сбогувай”. Вече познавах и признавах дарбата на белетриста. Той имаше какво да даде на военната литература, дарбата му бе доказана, а и бе преминал тригодишната закалка на военния флот като радист-планшетист, дишал бе един въздух с бойни другари, спал беше близо хиляда нощи в койките, които са над бойните снаряди, бил е едната страна на отношението командир - подчинен, привличало го е морето, но е мечтал за земя и свобода.

Не пропуснах и повестта му „Няма мъртва земя”, поднесена от младежкото издателство, но искрено се зарадвах на „Маримани”, която излезе през 1971 г. в Държавно военно издателство. Тази повест е посветена на бившите моряци от Н-ския боен ПВО пост, с които авторът е служил на кораб „Дръзки”. В нея оживяват оригинални художествени образи. Като пиша сега „Н-ски боен пост”, си спомням за церберите от службата по контрол на печата от ГЩ - налети полковници, които оправдаваха заплатите си, търсейки издаване на тайни. Те се заканваха на Никола Радев, който бил издал някаква тайна в своя вестникарска публикация. Заканите понякога се стоварваха върху автора Забравил съм как точно съм помогнал на Радев, но той избегнал сатъра на цензурата и неотдавна ми припомни, че съм го посъветвал да изчезне за известно време, да не се мярка пред очите на пазителите на секрети в печатните издания.

Повестта „Маримани” (морски мъже), която бе дипломната работа на Никола Радев при завършване на Литературния институт „М. Горки” в Москва, бе отличена с награда за белетристика на Военното министерство. Радвах се, че до името на Евстати Бурнаски - отличен за поезия, застана името на Никола Радев - отличен за проза.

В повестта „Маримани” авторът гради богатия образ на командир на торпеден катер, когото познава, наблюдавал го е в различни ситуации, по всяко време на бойното и учебно всекидневие. Той е отдаден на службата , на обучението и възпитанието на своите подчинени. Морски мъж с принципи, които привличат писателя. Лейтенант Градев не мечтае за тиха служба на брега, не го привлича щабната служба и тук се заплита основният възел на сблъсъка със съпругата му, с нейната майка. Те предпочитат Варна, той - катера и морето, те - спокойствието и тихите вечери вкъщи.

Ненадейно главният герой среща друга жена, която душевно му импонира, но подсъзнателно усеща, че за него тя може да означава катастрофа, скъсване с поетия път. Читателят съпреживява колизиите в семейството, иска му се двамата да съберат съдбите си. Градев е наследник на онези, които носеха семейната отговорност векове и случайността не обръща семейната им лодка. Интересна като образ е другата жена. Авторът вае Яна със средствата на графиката, но тук-там има характерни живописни петна, които я правят привлекателна в нашите очи. Тя не е крадец на чуждо щастие, а самостоятелна, решителна, саможертвена. Извисена.

Не само тази главна сюжетна линия, а и другата - на загиналия старшина втора степен Добрев, чиято неродена рожба ще продължи живота му, е повод за психологическо навлизане в душевността на мъжете под пагон. Ние виждаме боен катер, населен с живи хора, които обичат, страдат, вдъхновяват се от изпълнените задачи по бойните постове, отчайват се, разочаровани са от някои явления, но не губят почва под краката си, макар че не са на земята. Те усещат здравата командирска ръка, държат ги дисциплината и другарските рамене.

Спомням си, когато Генчо Стоев сподели, че иска да плава с подводница и да се опита да пресъздаде образа на онзи командир, който е оторизиран да приведе в действие заповед за торпеден или още по-страшен пуск. Когато го запитах колко време ще му е необходимо да бъде на подводницата, той вметна: „Аз не мога да достигна познанията на Никола Радев, едва ли ще вникна като него във вътрешния свят на матросите, но аз ще поставя командира на ядрена подводница в ситуация, когато трябва да вземе съдбоносни решения.” Почувствах тогава честното признание на големия писател към младия познавач на мъжете в морето. Не беше леко по онова време да се превъзмогнат пречките на пазителите на секрети и да стъпи Генчо Стоев на подводницата. Писма, резолюции, разрешения, проверки. „Циклопът” е доказателство, че усилията и стъпката на Генчо Стоев са били правилни. Роди се силно произведение на военна тема с общочовешко измерение.

Имам приятен спомен от поредната повест на Никола Радев „Море на вторите бащи”, която излезе през 1976 година. Вече бях приел ръководството на Държавно военно издателство. Прочетох ръкописа с интерес. Тогава адмирирахме творби на съвременна тема. Историята като тема натежаваше в плана на Държавно военно издателство. През тази година май само Станислав Сивриев ни представи „Когато бях офицер” и Орлин Орлинов „Четири поеми”. Затова повестта на Радев бе добре дошла. Тя бе загребана от живия флотски делник. По онова време много държахме на положителния герой, вярвайки, че това пряко влияе върху военния млад читател. Бях дълбоко убеден, че всяко влияние идва преди всичко от литературата от висока класа. Важни са сътворените художествени образи на майсторски пера. Точно това открих в ръкописа на даровития белетрист, който пише задъхана пластична проза. И в тази повест главният герой е човек на дълга и Радев ни го показва без разкрасяване, а в сложните отношения с матросите, в още по-сложните взаимоотношения със съпругата му, останала извън дълбоките му флотски вълнения. Той не е успял да я приобщи или покори. Тя е далеч от отговорностите, които е поел, качвайки се на капитанския мостик. Героят не е гъвкав и всеопрощаващ, стреми се да бъде чист, но отчуждението се засилва и отивайки да учи в Русия, го грабва омайващата любов на една синеока, неутолима млада жена. Това е Светла, чувствата й са светли, поривисти, сломяващи всяко въздържание на контролиращия се българин. Дали стихията на тази млада жена не е егоцентризъм?

Капитан Мартинов се връща към своите преживявания, когато води боен кораб с точна задача: да проследи и да открие противникова подводница, а се получава сигнал за бедстващ гръцки кораб. Отгоре на това лекарят го моли да се спасява матрос от остра апендицитна криза.

Притиснат от необходимостта за бързи решения, капитанът действа с цялата отговорност на единоначалник: нарежда на командира на машинното отделение да вдигне оборотите, макар да знае възражението му, че трябва да се щадят машините; нарежда на лекаря да оперира и спаси матроса, въпреки че не е хващал скалпел; поема курс за помощ на гръцкия кораб, попаднал в бедствие.

А пред него стои главната задача - там някъде далеч, срещу нос Кирпен, на морското дъно лежи подводница, която следва да открие и наблюдава. Осемдесет души са впрегнати за стриктно изпълнение на заповедите му. Открият ли подводницата, остават два изхода - тя следва да изплава или да тръгне насреща им.

При тази опасна среща няма да има разминаване. Дали някога съпругата му Бина е усещала изпитанията на този мъж с характер, дали кълнящата се в любов Светла ще вникне някога в душевната същност на Николай Мартинов?

Следват разочарования главно от приятеля му Иван и от Светла. Измяната слага край на едно приятелство, на смътно доловените съмнения, но не намалява силата на катарзиса за главния герой.

И тази повест на Никола Радев имаше добър прием не само сред флотските читатели, но и сред пехотинци и танкисти, сред свързочници и артилеристи. Като познавач на войсковия живот Никола Радев показва, че корабът не е плац, на който виждаш подчинените си като на длан. Тук подчинените са по отсеци, рубки, кубрици и командирът хармонизира действията им чрез познания, воля, дисциплина - еднаква за всички и за всеки. Така звената се сработват, действат като часовников механизъм. Но най-важното, което привлича различните читатели, са човешките измерения на повестта, преживяванията и хуманизмът на героите, деликатното навлизане във вътрешния им свят.

Сериозна стъпка писателят направи с романа „Спасете нашите души”, обединяващ две повести - излязлата по-рано „Залезът на морските вълци” и втората, която дава името на книгата. И това произведение има адрес - то е посветено на Атанас Петков-Корсара, капитан далечно плаване и мъж, достоен за възхищение. Едва ли обаче може да възприемем творбата като романизована биография. Главният герой Иван Герасимов е обобщен образ на силните мъже на морето, въплъщение на житейските им драми. Те се сблъскват с проблемите и на брега, и в морето. В семейството, и с началници и подчинени. Те срещат завистта, мерзостта се опитва да смачка независимото им поведение, да пречупи изправения им гръбнак.

Иван Герасимов, заставайки на капитанския мостик, не демонстрира, че е първият след Бога на тази територия, макар че ролята му в тежки ситуации е такава - съдбоносна.

Ето че корабът, който поема, е произведен от български специалисти, с авторството на български главен конструктор, но руският оригинал е така „подобрен”, че само силата, познанията, волята и умението на капитана компенсират сривовете, превъзмогват рисковете, опазват честта на екипажа, избягват бедствията в океана. Следващият негов малшанс е корабът „Трявна”. Той се запалва и капитанът трябва да действа в екстремна ситуация. При тия условия не всеки може да издържи и да се съхрани, да спаси хората, действайки професионално, отговорно, мъжествено. Иван Герасимов не се поддава на паника, ръководи всички операции, спазвайки главното за него правило - моряците да бъдат спасени. Те са най-важният капитал за него. Макар че има мъдреци, които на брега ще съпоставят цената на изгорелия кораб и изплащането на обезщетение за няколко изгорели моряци. Тази мерзка съпоставка е коренно различна с неговата морална линия на поведение. Корабът изгаря и това е възелът, който заплита всички амбиции на доброжелатели в кавички. Това са злонамерени негови началници, които са се катерили по щатната стълба, без да ги брулят солените бури, натиск от областни партийни величия, които искат да презастраховат своя еснафски интерес.

Никола Радев разгъва семейни, любовни, приятелски взаимоотношения на главния герой върху фона на страшните ситуации, пред които го поставят животът и океанът. Той не отстъпва от моралните си хуманни принципи, не загърбва любовта, остава мъж при всички обстоятелства. Негова е максимата, че човек е това, което е направил. Ако променим подлога, тя може да прозвучи и иначе: писателят е това, което е написал.

Останал верен на себе си, белетристът пресъздава не схематичен, праволинеен , а плътен, колоритен герой. Той познава, обича и вярва на този мъж. Подобни чувства внушава и на нас чрез думите, подтекстовете, афоризмите, чрез поведението на всички персонажи. И ние се докосваме до зараждащия се оптимизъм у Иван Герасимов по отношение на Пламен, неговия син, който след много колебания бавно поема бащиния път. Смъртта на собствения му баща, когото не може да изпрати, изправя съпругата му пред трудно изпитание и грижи и тя издържа житейския изпит честно. Елена се показва в друга светлина. И това не са търсени прояви на хепиенд, а художествена логика на повествованието.

Романът „Спасете нашите души” позволява на белетриста да покаже истинското си отношение към язвите на обществото, които никога не е приемал равнодушно Като художник той никога не е робувал на лакировката, винаги е представял действителността с цялата й сложност, противоречивост и остри проблеми.

Вървейки по моя логическа пътека, ми се иска да разкрия настъпателните търсения на белетриста, похватите му при съграждане на образите на силни характери, герои с жизнена позиция, хора с мисия. Това са мъже, които милеят за близки, помнят своя корен, поемат дългите маршрути не само от романтични увлечения, а от зова на сърцето и дълга.

Избързах напред и отбелязах успеха му в романа „Спасете нашите души”, но много по-рано излезе „Седем ключа на вода”, една златна творба, която не попада в точна жанрова класация. Аз я възприех като роман мозайка, или роман от миниразкази. Присъдена й беше голямата литературна награда „Варна” - твърде показателен жест от варненци. За мен тази книга е своеобразен белетристичен отчет на Радев за четиригодишното му плаване като първи помощник-капитан. На 18 май 1979 г. той ми е поставил следния автограф „На полковник Георги Георгиев, благодарен за грижите и добрите му чувства към моите литературни занимания”. Абстрахирам се от съдържанието и се наслаждавам на деликатния калиграфски почерк на белетриста. Представям си тази книга, населена с живи образи, природни багри, точен и хубав език, издадена като ръкопис. С почерка на автора тя би била много привлекателна.

Само на 230 страници писателят ни разказва своите наблюдения, срещи и преживявания по време на стотиците хиляди мили: от Бахамските острови и Анталия до нос Добра надежда, Малайския архипелаг и Япония, от Южна Бразилия до Норкап, че и отвъд него - седемдесет и петия паралел в Баренцово море. Някои биха написали стотици страници, но Никола Радев прави литература и затова пресява тонове пясък, за да намери златни зрънца. Той ги нанизва в десетки  миниразкази, вплетени в красива дантела. Те са мигове от собствения му живот. Сам споделя: „Понякога нощем ме буди тропически щорм, който кърши мачти; гласове на моряци, с които съм плавал, ме викат или ме сепва тревожното безмълвие на солената синева…”

Страниците, случките, хората, за които разказва, подхвърлените анекдоти, внезапните сентенции са толкова свежи, че отморяват, очароват и правят прозата сладка. Може би затова преизданията следват едно след друго. А някога, когато всеки упражняваше „малкото четене” всекидневно, тиражите бяха големи. С тази творба авторът ни показва седемте ключа и без да усетим, той ни заключва към морето, ту бурно, ту ласкаво, но винаги привличащо тези, които търсят в него простори, свобода и препитание.

Това лято наблюдавах как зографът, който трябваше да изпише притвора на чудесната стара църква, наречена Кулинска, а всъщност „Свети Илия” в Казанлък. В проекта той начерта изкусно пространствени ограничители, идеални плетеници, в които намери точното място на ангелите, розите, фигурите. После този художествен свят се пренесе върху стените с цялото многоцветие, което колкото повече гледаш, толкова ти става все по-хубаво на душата. Не знам дали такава плетеница е изградил Никола Радев, но в основата на „Седем ключа на вода” аз съзирам точното място на всеки образ и детайл, чувство и случка, житейски факт и афоризъм. Получил се е мозаечен портрет на многогодишното му моряшко всекидневие. И аз съм съгласен, че няма български маринист с толкова реално отношение към морето. Напълно реални са и хората, посветили се на него. Затова когато четеш страница след страница, ти се иска да си един от тях.

Винаги съм имал усещането, че Никола Радев обича да рисува, подчертано е влечението му към изобразителното изкуство. Не съм го питал дали сам не рисува, макар че прави това с думи. Валентин Кирязов, който сега издава в Одеса списание „Българи”, доведе при мен руски художник. Руският живописец ми подари своя картина „Черно море”, гледано от брега. Поставих я на стената в работната ми стая. След време при мен дойде Никола Радев. Докато си говорехме, той разглеждаше твърде любопитно картината. Нещо силно го привлече, вълната ли, която беше плиснала, нежният хоризонт или багрите… До края той поглеждаше стената, която оживяваше с картината. Когато си тръгна, сърдечно му я подарих. Това се случи преди четирийсет години. Неотдавна седяхме пред тях в кафенето на Малинова долина и пред нас се изсипаха оживени внуци (и внукът, който носи неговото име) и една от дъщерите му. Кольо ме представи и каза на щерка си, че картината, която е в хола им, е подарена от мене. Не беше забравил.

Като читател силно съм впечатлен от едно произведение на документалистиката, дело на Никола Радев. Става дума за „Истина без давност” (1976). През миналата година присъствах на премиера на поредното издание. Мисля, че беше четвъртото. Като бивш ииздател на много мемоари и документалистика останах приятно изненадан, че и след три десетилетия авторът не е направил никаква поправка, допълнение, отстраняване на неточности. Това говори колко сериозно той е проучвал съдбата на загиналите във Варненско през 1941-1944 г. 104 жертви, 425 затворници и 263 концлагеристи. Той е стигнал до пълната истина. Всеки факт е проверен. И не буди съмнение дори. Аз лично бих споделил колко е трудно това. Спомням си например какъв нелеп отговор получих от един генерал, когато му казах, че не може едно седемнайсетгодишно момиче да бъде командир на група, влезнала около 9 септември 1944 година в планински градец, при положение че в групата има участник в Гражданската война в Испания през 1936 година.

- Тя може да е вървяла пред групата, когато през нощта прекосяват тъмните градини, но едва ли е командир - казах му аз.

- Нека си остане така, много е важно за нея, тя е лекарка сега в еди-коя си болница - отговори ми генералът, бивш партизанин.

Беше неговата съпруга.

Никола Радев поставя в книгата си на изпитание и живите участници

в съпротивата. Навсякъде пред тях стои въпросът - останаха ли верни на идеала, достойни ли са като поведение и морал за подвига на загиналите? Той сякаш им казва - несправедливо е да обявяваме за герои само падналите, но герои от живите ще бъдат само тези, които до последния си ден не изменят на народа, в името на който се бяха обрекли. Не може да бъдеш герой, а да се поддадеш на съблазните и самоуреждането.

Не мога да не отбележа една малка повест, която излезе през 1992 година , „Седмото весло”. Радев даде заявка за нея. Включих я в издателския план, знаех, че няма да ме подведе. Случи се така, че ме пенсионираха. Приемникът ми взе, че я свали. Повестта излезе в издателство „Факел” на Георги Борисов и Румен Леонидов. Тя няма и сто страници, но когато я четях, си мислех за „Старецът и морето”. Героят е мичман на флагманския кораб „Дръзки”. Цели 23 години Матьо Матев е на този пост. И той е светлият човек, опазеният от пълзящата еснафщина, за него няма друг интерес освен редът и грижата за подчинените матроси. На другата страна е командирът, чието вродено цицийство прераства в гонене на личния интерес, включително и използване на подчинените за тази цел. Самочувствието на Матев, че мичманът от флота се равнява на генерал от пехотата, не му позволява да стане един от забравилите чувството за дълг. И в тази малка повест Никола Радев насочва своите рецептори към най-остри социални проблеми. Той предусеща сривовете, до които стигна обществото.

Великолепните страници на литературния изследовател и критик Никола Иванов, посветени на книгата „Когато Господ ходеше по земята”, ме карат да прибавя моите лични впечатления. Още повече че той се опитва да подрежда „балната зала” на литературата. Безкрайно вълнуваща беше срещата ми с това бисерно произведение, което критикът определя като уникално.

Аз, като си мисля за всичко сътворено от Радев - новели, повести, роман и „Когато Господ ходеше по земята”, неволно в себе си свързвам творческата му съдба с Генчо Стоев и появата на „Цената на златото”. Тази блестяща повест искаха едва ли не да превърнат в негов звезден кръст.

Книгата на Радев не може да се преразказва, не може да се прочете само веднъж. Аз лично не обичам да препрочитам, но това произведение ми диктува друго. Първият прочит предизвика у мен усещането, че съм се добрал до пчелна медена пита - в нея са събрани и преработени прашец и красота от хиляди цветове.

Ако постъпя като американски журналист, бих могъл да изброя не

само страниците, но и редовете, написани от Никола Радев. Книгите му са 13, а други имат камари от издания, и то в големи обеми. Но в литературата няма друг измерител освен качеството. Да, уникална е книгата „Когато Господ ходеше по земята”, но тя е неотделима от останалите творби.

Белетристът сякаш пише една и съща книга. В нея няма фантазни широки платна, няма измислени далечни герои, населяващи исторически и планетарни пространства. Той пресъздава герои, които е срещал и изучавал. Той е живял и страдал с тях, борил се е и е мечтал, търпял е крушения, без да е капитулирал. Пестеливо, талантливо гради образите, душевните им движения, превъзмогването на житейските препятствия, търсенето на брод и удовлетворение, любов и щастие. Ако мислено подредим тези скулптурни изображения, няма да сбъркаме един персонаж с друг. Защото те имат изсечени индивидуални черти. Ние си спомняме не само имената, портретите, а и поведението им в екстремни ситуации, в битовите им взаимоотношения или семейни драми.

И аз не мога да отмина женските образи. Те са не само колоритно рисувани като индивидуална красота, но и вътрешно изваяни, запомнят се преди всичко с емоционалната си натовареност и драматизъм.

Казах тези няколко мои впечатления, за да подчертая, че по същия свой оригинален метод писателят е създал необикновената книга „Когато Господ ходеше по земята”. Когато е бил в Литературния институт в Москва, Никола Радев не само е слушал лекциите на знаменитите си преподаватели, но и е изучавал дълбоко живота и творчеството на великите руски писатели, чиито произведения са темелите на световната култура. Неговите радари са прониквали в най-дълбинни пластове на душата, в трагичната съдба на всеки отделен художествен мислител. Лично познавам творчеството на гения Достоевски, чел съм много за него, но досега не бях срещал проникновенията за силата на неговия талант, които ни поднася Никола Радев. Същото се отнася за страниците, посветени на Пушкин, Тургенев, Гогол, Толстой, Чехов.

Великаните на руската класика са видени с очи на рентген. Анализите са детайлизирани, паралелите са говорещи, обобщенията са категорични. Мисля, че подобна творба няма и в руската книжнина. Може би затова книгата „Когато Господ ходеше по земята” донесе на Никола Радев международна награда на името на М. Шолохов за 2005 г. Произведението се преиздава в Москва.

Когато стигна до богатството на езика в белетристиката на Радев, си имам свое обяснение за това. Имам предвид не само думите, а и боравенето с житейски мъдрости и обемни сравнения, внезапните обрати в диалозите на героите, поговорките…

Ето и конкретното ми обяснение. Заедно с писателите Никола Радев, Иван Динков, Калина Ковачева, Янко Димов, Надежда Захариева и Величко Хинов бях поканен да отидем в Луковит. Трябваше да открием паметна плоча върху родната къща на рано отишлия си поет Йосиф Йосифов. Улицата, по която е тичал като дете, щеше да носи неговото име. Като негов приятел и издател говорих пред събраните ученици и граждани, а писателите четоха свои творби. Върнахме се с микробус. Силно ме впечатли, че през няколкото часа път Никола Радев декламираше текстове от народни песни, други го подкрепяха, припявайки. Става дума за текстове на десетки песни. Драматични, тъжни, остроумни, закачливи, любовни, хайдушки… Познавах Кольо отдавна, но за първи път видях колко е вникнал в текстовете на народното песенно творчество. Езикът на Никола Радев е всмукал от духа, дъха и музиката на народната песен, макар че това на пръв поглед въобще не личи.

Цяла студия може да се напише за другите страни от живота и дейността на писателя - редактор на десетки книги. Дал е пътен лист на млади дарования, десет години е директор на могъщото някога „Профиздат”, плодотворната му работа като председател на Съюза на българските писатели след големия Николай Хайтов.

Особена черта на Никола Радев са трайните душевни мъжки приятелства с руски и български писатели. Те продължават до гроб, а и след това, защото той не забравя отишлите си от този свят, нито гробовете им, нито творчеството им. С особена музика и тъга се отличават страниците, посветени на приятелите. Не ще ги изреждам, но ще спомена само Станислав Сивриев, Иван Радоев, Иван Динков, Иван Пауновски…

И това лято Никола Радев е в ласкавия Тревненски балкан. Той пише за това, което е преживял, но и за това, което предусеща. Продължава своята мека, мъдра, деликатна проза, умножава галерията от образи на мъже със силни характери и красиви жени, които правят живота смислен, тревожен, щастлив, понякога нещастен. Той не бърза да публикува, но ние очакваме поредна рожба на неговия талант.


ПРИЯТЕЛИТЕ СИ ДА ПРЕБРОИМ

Когато оглеждам богатото творчество на поетесата Павлина Павлова - професор хонорис кауза, не мога да бъда безпристрастен поради отколешно приятелство. Оценките ми не са само плод от многобройните й поетични, публицистични и белетристични творби, но най-вече от върховите й постижения в най-значимите произведения. Бяхме семейни приятели и комай не минаваше празник, без да бъдем заедно. Понякога те идваха на ягоди и докато съпругите се занимаваха с приготвяне на трапезата, ние с Петър Ненов, съпруга на Павлина, не можехме да се надговорим под сянката на голямата джанка. Темите ни бяха политика, история, литература. Даровит и силен мъж, Петър беше витална личност, роден да се раздава на другите. Изявен журналист и публицист, той пишеше стихове, издаваше романизирани биографии на революционни дейци.

Павлина Павлова беше хонорувана радиожурналистка, публикуваше в различни издания. През 1979 г. излезе книжката й „Пчела в град”, а след две години „Хоризонт, очертан от крила”. Когато през 1980 г. ми донесе във Военно издателство ръкописа на романа „Смъртните присъди на Антон Прудкин”, останах с убеждението, че това е общо семейно дело, макар че автор бе един - Петър Ненов. Тя беше издирвала архивни източници, беше преписвала и поправяла текста. Заживяла беше с творбата, която претърпя две издания в голям тираж. Внезапната загуба на Петър я удари като мълния. Тя трябваше да кали волята си и да се бори с трудния живот напред. Нещастието сякаш отключи творческите й страсти и амбиции. Тя не остави перото нито за миг, макар че трябваше да оцелява, но и да успява в дивия преход. Основа рекламна агенция „Поли” и заедно със своя син Петър Ненов-младши я превърна в успяваща семейна фирма, която стана член на Световната и Европейската асоциация на рекламни агенции. Не ще се занимавам с тази втора професия на Павлова. Навярно успехът й се дължи на висшето й икономическо образование, а и на опита й като журналист на свободна практика до 1990 г. Помня как летеше със своя москвич и правеше разнообразни програми за радиопредавания. С умение и такт е въвличала и мене в своите радиопредавания.

През 1989 г. излезе поетичната й книга „Дом в чашката на цвете”, а след три години творческите й пориви родиха три стихосбирки: „Лабиринт на самотата”, „Да погалим вятър” и „Татуировки върху сърцето”, издадени през 1992 г. През следващата 1993 г. в книжарниците се появиха „Магии”, „Влюбена в дявола” и „Притчи за светци и смъртни”. Още три поетични книги стигнаха до читателите през 1994 г. Сякаш задъхано излизаха все нови и нови заглавия, но те бяха редовно износени поетични рожби на отприщеното й поетично дарование. Те утвърждават нарастващото й майсторство, овладяване на личните преживявания и претворяването им на фона на социалните сътресения.

Поезията на Павлова не е лек повей от странични подухвания, а улавя вътрешните завихряния в душата на съвременния човек, поставен на кръста на неочаквани житейски изпитания. Тя възпява негаснещата любов, шепота на вечност, търсене на звездни гнезда и нежност на мрака. Всичките й 28 стихосбирки са нейната поетическа биография, отпечатъци от нейните чувства. Помня някои от стиховете на Павлина Павлова, които признават духовната разкрепостеност, дават простор на емоциите, на любовта, която извисява влюбените и ги дарява със земно щастие. Колко човешки звучи стихотворното признание: „Някога, някъде, с някого създадох човек”.

В края на ХХ в. Павлина Павлова бе отличена с няколко европейски награди за поезия, връчени от Центъра за европейска култура „Алдо Моро” (Италия) под егидата на Съвета на Европа, Европейската асоциация на учителите и редица културни институти.

На 31 октомври 2005 г. й бе присъдена титлата „Професор хонорис кауза” за литература от IBG-Cambridge, клон Европа.

Най-важно е, че произведенията на Павлина Павлова не оставят равнодушни българските читатели, свидетелство за което са многото й срещи в селища в цялата страна.

Поетесата пробва перото си в романа на историческа тема „Земя под гривите на ветровете”, който излезе през 2006 г. В началото на 2009 г. излезе новият й роман „Изгубени под звездите”. Специално й поставих четири въпроса, на които бе любезна да отговори.

- Романът „Изгубени под звездите” е обемно произведение, което има претенцията да отрази един почти 30-годишен период от живота ни в края на двайсети и началото на новия век. Какво те накара да се заемеш с това мащабно белетристично платно? Как се роди сюжетът и галерията от образи?

През 1986 г. прочетох романа „Отнесени от вихъра” на Маргарет Мичел и останах поразена. Още тогава закопнях някога и аз да напиша роман за българите, съизмерим с този шедьовър на световната литература. Крушението на един строй и замяната му с друг беше в основата на моите търсения и години наред напразно се лутах из хилядолетната ни история. Докато неочаквано осъзнах, че не е нужно да се връщам толкова назад, че съм била свидетел на мащабни събития, променили политическата ни система, но не само нея. И след успеха на историческия ми роман „Земя под гривите на ветровете”, окуражена от отзивите на читателите, на 30 декември 2006 г. реших, че моментът да реализирам своята отдавнашна мечта е настъпил, и пристъпих към работа. Всичко се раждаше удивително бързо, задъхано, до началото на април имах не само готова композиция, сюжет, галерия от образи, но и близо 150 стандартни машинописни страници. През следващите шест месеца работех само когато времето беше дъждовно, защото се бях преместила в лятната ми къща, а там приоритет са моите цветя. Но от началото на октомври 2007 до 29 февруари 2008 г. отново здраво се заех с романа. През март го редактирах. Така в рамките на 14 месеца „Изгубени под звездите” беше завършен. Държа да отбележа, че през цялото време, докато го пишех, не съм преставала да ходя на работа, защото мене няма кой да ме издържа. Затова работният ми ден продължаваше понякога 16, а към края и по 18 часа.

- Романът е и семейна сага, пресъздадени са образите на три поколения жени. Доколко те имат прототипи? Главната героиня Сияна автобиографичен образ ли е, или е автобиографична мечта?

- Дебело искам да подчертая, че аз не съм Сияна, макар в нейния образ да има автобиографични елементи. Но това няма как да бъде избегнато при нито един автор. Прототипи на Мария, на Кати и на Мирон, на Крум и на Зоя няма, старала съм се да вложа в героите си типизация и точно поради тази причина те са толкова истински и живи. Общото между мен и Сияна е в силните характери. В романа обаче има много прототипи, например на адвокат Желязкова, на бай Санди и Владо Помияра, на тайландката Кей Си Ни, данъчната ревизия си е съвсем истинска…

- Доколко е реалистичен главният герой Андрей? Срещала ли си подобен образ по своя житейски път?

- В образа на Андрей съм вложила много от характера и интелекта на двама реални мъже. А на онези читатели, които изпитват желание да ме критикуват, че Андрей е и щедър, и умен, и кавалер, ще им кажа да се поучат от него, защото жени като Сияна и моя милост могат да се влюбват само в мъже от типажа на Андрей.

- Зная, че пишеш нов роман на съвременна тема. Какъв е замисълът ти?

- Новият ми роман е озаглавен „Разврат” и е ситуиран в периода от 1989 до днес. На онези, които могат да си помислят, че той е нещо като „Кама сутра”, ще кажа, че е по-добре да не разгръщат кориците му. Защото в него е проследен животът на едно семейство в годините на прехода, както и тоталният разврат, обхванал обществото - разврат политически, икономически, социален, нравствен. Разврат, който неминуемо води до разруха на всичко, а това е още по-страшно върху фона на крушението на семейните ценности, на морала и на търпимостта на обществото към ставащото вече двайсет години. Трябва да призная, че ми е трудно да се въплътявам в образа на главната героиня Елица, която е пълна противоположност на моите представи за морални и нравствени норми на поведение, ала не виждам друг начин да пресъздам онова, което всички наблюдаваме с безсилна ярост и гняв.

Ще се спра на една интересна книга, която не фигурира в библиографията на Павлова. Тя излезе през 2005 г. в „Български писател” под заглавието „Последният бохем”. Това са спомени за Петър Ненов, произведение, което напоследък някои копират. То не можеше да види бял свят без Павлина Павлова. Тя го замисли, подбра хората, уговаряше ги да пишат, тя ги редактираше, дообработваше текстовете и издаде книгата. Зная как се раждаше тази творба, защото съм един от 36-имата автори, които трябваше да опишем най-ярките си преживявания с последния бохем. Петър Ненов, съпругът на Павлина, беше офицер и творец, истински приятел. В книгата намери място и знаковата му поема „Усмивки”.

Романът „Изгубени под звездите”, както и много от стихосбирките и първият роман на Павлова имат един художник и оформител - Петър Ненов-младши. Този последен засега роман е посветен на сина Петър, който е нагледно доказателство, че вярата може да те заведе до най-невъзможната любов, до най-силната мечта, до най-далечната звезда.

Всеки, който прочете романа „Изгубени под звездите”, ще открие прилики със себе си и своя живот, сам ще се намери под звездите на две епохи, които ние преживяхме.

Необходимо допълнение.

Прочетох новия роман на Павлина Павлова „Разврат” в ръкопис.

Това е актуална художествена творба, която прави дисекция на противоречивото, силно разслоеното, мутризирано и чалгализирано днешно общество. Сбърканият преход, по-точно насочваният към разруха развой на страната е показан чрез образи на герои, които преживяват своя социален и морален срив. Елица и Богатин са наши съвременници, които потъват в мътните води на прехода, губят  всичко - благосъстояние, нравственост, любов и децата си дори. Синът им става наркоман и е убит от свръхдоза., а дъщеря им поема калните друмища на безпътицата. Показани са грозните, жестоко оголени лица на развратните покушители, на първо място новият демократичен директор Кокорков и компания.

И въпреки натрупаната смрад накрая опустошената любов бавно възкръсва чрез захвърленото от дъщеря им създание. Внучето е онази спасителна сламка, за която те се хващат, за да оцелеят и спасят не само себе си, но и детето.

Елица и Богатин погубват своята младост, разпилени са мечтите им, простили са се с илюзиите, опитват се да забравят изцапаните спомени, но остават надеждите, постепенно скрепени от някогашната обич.

Вярна на себе си, Павлина Павлова ни доказва, че докато има живот, има надежда и често пъти тя изплува от дъното на катастрофалното положение на човека.

Ще завърша с няколко преживяни стиха на Павлина Павлова.

Когато всичко имаш,

приятелите си не брой

Когато си щастлив,

не бързай,

приятелите си не брой.

Но щом съдбата

те запрати сред нищета

и в самота,

тогава, без да губиш време,

приятелите си преброй.


ПОЛКОВНИК-КНИЖОВНИК

Тече поредната премиера на нова книга в нашето 88 дружество на военните журналисти. Вглеждам се внимателно в залата и ми хрумва каламбур: „Всеки полковник книжовник”.

Наистина почти всеки от нас е издал една, две, че и повече книги. Пишем за себе си, за своя род, за родното село. Наистина писателите са вече повече от читателите.

Извън шегата започвам да пиша за Стефан Илиев Стефанов, защото той е наистина полковник книжовник, мислител с пагони. Преди петдесет години го срещнах в центъра на Ловеч, в старата казарма бе развърнат нов полк със специално предназначение. Младият лейтенант Стефанов се занимаваше с автомобилното подразделение. Аз го призовах да пише дописки за вестник „Народна армия”, а той пишеше стихове. И добри стихотворения редеше. Неслучайно Военно издателство го представи в алманаха „В строя” с цикъл стихове „Когато ставахме мъже” (ВИ, 1976). През годините пътищата ни се кръстосваха в централните военни културни институти и редакции. Доста време той беше професионален журналист в армейския всекидневник. После се наложи да отиде за малко във Военна киностудия, а накрая стана главен редактор на програма „Воин” в Българска национална телевизия.

Най-характерната черта на Стефан е ученолюбието. Моята похвала не ще споделят някои бивши негови колеги, които спокойно ще ви кажат: „Той учеше, а ние теглехме каиша.” Това не може да бъде вярно. Който е искал да учи, е успявал, това зная от личен опит. Наистина имаше една заповед, която забраняваше задочното обучение на офицери, но тя бе отменена или забравена. Аз шапка свалям на Стефанов за това, че носеше две дини под една мишница. Не е леко да изпълняваш военни задължения и да бъдеш задочник. Отрано той беше изкушен от писането, от изследването.

Моето хоби винаги е било художественото слово, художествената книга и накрая това стана моя съдба и служебно задължение. Цели 14 години. Приемах ръкописите на Стефан Стефанов с интерес и винаги се запознавах с текста, преди да стане книга. Имах някаква симпатия към него. Може би това идеше от ученическите ми години в Плевен. Ходихме в неговото родно село Биволаре да работим в помощ на земеделската кооперация. И още нещо. Като млад офицер той си взе най-хубавото момиче от известното ловешко село Слатина. Там пък бях ходил да изучавам опита на стария кооперативен деятел от четирийсетте години Бочо Илиев. И накрая се случи така, че родителите на съпругата му дойдоха да живеят над мен в район „Слатина”, в София. Те донесоха от жилището си до покрития мост в Ловеч нещо нашенско, родно и мило, бяха добри земляци и съседи.

Твърде голямо място отделих да обясня моите симпатии към Стефан, но те нямат значение затова, че се радвах на всеки негов ръкопис. По-важно е друго - той не само завърши, но след това се зае с дисертация, а накрая я превърна в интересна за издателството ни книга. Това беше „Капитанът на земляците”, произведение, което прави чест на автора и попадаше точно в профила на издателската ни политика. Неслучайно авторитетно жури предложи тази книга за награда от Военното министерство. Още докато я четях в ръкопис, ме срещна големият ерудит академик Ефрем Карамфилов и ми каза: „Стефанов сериозно се занимава с Йордан Йовков, ще каже нова дума, свързана с военните му години и фронтовия му живот.”

Ще си позволя да се върна по-назад, когато Стефанов след висшето инженерно образование, получено във Военната академия, започна да учи задочно в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски” Той не бе от студентите, които преминаваха от изпит към изпит. Бе човек с творчески намерения. Преподавателят му професор Иван Сарандев запалва искрата на търсенията му, като препоръчва тема за дипломна работа достоверността в произведенията на Йордан Йовков. Така Стефанов навлиза дълбоко в документите и архивите, които показват военната биография на белетриста, превърнал се в класик на военната проза. Той отива по-нататък - става свободен аспирант в Института за литература на БАН. Темата е окончателно формулирана „Достоверността и художественото изображение в баталното творчество на Йордан Йовков и Антон Страшимиров”.

Това е 1985 г. Стефанов е 45-годишен. Още три години ще работи по дисертацията, без да се откъсва от службата. И затова ми се иска още веднъж да кажа, че задочникът е мъченик и мъчител. Измъчва себе си, но и близките си. Ако в празничен ден излезе на разходка със съпругата и децата си, се притеснява, че не е останал вкъщи да прочете нещо. Ако пък не излезе, а остане вкъщи, се ядосва, че е изпуснал хубавото време и е оставил близките си сами..

Идва денят на защитата. Рецензенти са му професорите Иван Сарандев и Георги Димов. Вторият не го познава, ала като изчита дисертацията му, пише положителна рецензия за нейния приносен характер, но отбелязва и това, че вече ще гледа офицерите с други очи.

Добре се прие и втората книга на Стефанов за Антон Страшимиров, който е най-старият сред военните писатели фронтоваци. Освен това той е бунтар като войник, сложни са взаимоотношенията му с началниците, но е автор не само на романа „Вихър”. В боя при Люлебургаз е произведен ефрейтор и е награден с орден „За храброст”. И през Първата световна война е по фронтовете и издава книгите „Войни и освобождение”, „На село и на война”, а и романа „Пропаст”, пак за войната, но от друг ъгъл.

Помня, когато Стефанов донесе ръкописа си „ Майстора в шинел” Споделих с приятел от Художествената академия, че ще издаваме книга за Майстора. Как това е стигнало до изследовател на Владимир Димитров-Майстора не зная, но той тревожно ми позвъни с молба да му покажа нашия ръкопис. Успокоих го, че става дума за Георги Кирков-Майстора.

И още нещо си спомням за тази книга. Тя беше планирана за издаване в политическата редакция. Един колега от художествената редакция като прочел анотацията, идва при мен да оспори, че това не е литература на факта, а и Георги Кирков не е типичен писател. Искаше ми се да го иронизирам, но видях, че е по-добре да си изясним какво означава писател, а и понятието литература на факта. Заключих пред него, че Стефанов е писател документалист, нищо че книгата му не излиза в тяхната редакция.

Наложи се да бъда категоричен, че и излязлата през 1986 г. книга на Стефан Стефанов „С шопите във вихъра” и „Капитанът на земляците” от 1982 г. са също художествено-документални творби, независимо в коя редакция излизат. Жанровете се приливат, променят, няма чистота, която е характерна за елементите на Менделеевата таблица.

Тъкмо това потвърждаваше и новата книга „Майстора в шинел”. Георги Кирков е многостранно надарена личност. Той е оратор, майстор на живото слово, на ярката пламенна реч, но и талантлив публицист и писател. Само една година от живота му изследва Стефанов, но проявите на този интелектуалец в шинел го представят като обаятелен образ. В Балканската война се закалява волята му и се засилва решимостта му да се бори за народа.

Когато четох рецензиите за ръкописа, ме впечатли, че такъв познавач на историята като професор Ангел Веков отбелязва колко нови факти е научил, докато е чел „Майстора в шинел”.

Съвсем заслужено творбата получи няколко награди - от Военното министерство, от Съюза на българските писатели, от Кирковски районен съвет от София и Плевен.

Между другото Стефанов е с мек, кадифен характер, не е високомерен, винаги е любезен с колегите и отзивчив. Макар и с две висши образования, защитил дисертация, получил научна степен, той никога не парадира с това. Много често публикува в списания и други издания, но не ще видите друго освен името му. А знаем, че имахме президент, когото и до днес докторосват, по повод и без повод. Времена и хора!

Откровението, с което пише своите книги Стефанов, показва и във всекидневния си живот. Спомням си един сутрешен рапорт, когато беше дежурен офицер. Случило се беше нещо неприятно, вината беше негова, мълвата бързо разнесе личното му нарушение. Това обаче не можеше да се докаже. Друг би отрекъл. Познавах добре характера му и директно го попитах, без каквато и да е проверка. „Тъй вярно!”, отговори ми със сведен поглед той.

Не е равен и комфортен животът на Стефанов. Наложи му се да променя характера на военната служба, да овладява нови специалности в журналистиката и най-важното - той също преживя нелеко прехода, който сякаш искаше да ограби всичко, което вършехме с всеотдайност, инфарктът го настигна. Връхлетя го в движение, в един от тунелите на Витиня, както е на волана. Изпитанието е голямо, но той успява сам да докара колата до ловешката болница, където му помагат тамошните специалисти. После постепенно се възстанови и продължи в същия стил - работи и пише в свободното от служебни задължения време.

Пенсиониран като полковник, през началните години на т. нар. преход, от който започна непреходна криза, въз основа на програма на Министерството на науката и образованието бе изпратен като преподавател в Педагогическия институт на Измаил, Украйна. Не остана там до края на срока, тъй като бе назначен като цивилен във Военното министерство.

Ще оставя неговата дейност, а ще погледна творческата му работа като писател документалист, като истински книжовник. Той не върви по утъпканите пътища на проучени вече теми, а с години рови архиви и се среща с хора, за да реставрира в целия им блясък забравени герои от близкото и по-далечното минало. И те чрез книгите му оживяват отново. Той прави тъкмо обратното на онова, което извърши негов съселянин, който се опита чрез архивите да убие българин, когото признава целият свят - поета и бореца Никола Вапцаров. Все едно не са учили в едно селско училище, не са дишали един въздух, не са се радвали на една природа.

Стефанов е патриот, който търси в миналото не пепелта, а огъня и го разпалва за поколенията. Понякога това му отнема не една-две, а повече години. Ще наруша малко хронологията на издаваните от него книги и ще започна с „Губернаторът на Добруджа”. Този труд стои на границата между монографията и романизираната биография. Преди да издаде това произведение, само специалисти знаеха за Георги Попов, генерал с най-високо звание в армията. Той е генерал от артилерията или генерал полковник.

Ако трябва да характеризираме този достоен българин само с две думи, ще кажа, че той е „винаги неудобният”. В същото време има ситуации, в които правителствата без него не могат. Искат или не искат, прибягват до него.

Намирам тази книга на Стефанов за изключителна. Наистина той бе натрупал опит, но му беше необходимо десетилетие да се ориентира в лабиринта от противоречиви свидетелства и нови факти, да изучава нелеката съдба на генерала и да изгради верния му душевен и нравствен образ. Достатъчно е да кажем, че този мъж преминава през окопите на всички войни на България през ХХ век. Намира се в центъра на съдбоносни преговори като военен експерт. Там, на масата, рядко родината получава и отвоюва свои земи, по-често късат живи парчета от нейната територия. Той отстоява националния интерес в преговорите в Крайова през 1940 г. Без него не може и през 1944 г. в Москва, защото няма друг с толкова високо звание.

И колкото да не е за вярване, макар и обгорен от пламъците на войните, въпреки че защитава националните интереси, си отива огорчен и забравен. Стефанов го изважда от забравата чрез своята 400-странична документално-художествена биография. Той я посвещава на Анастасия Попова-Рангелова, дъщеря на генерал Попов. И има защо - планината от книжнина във всички архиви не би могла да му даде емоционалния заряд за тази творба без живия спомен на благородната и благодарна дъщеря.

В тази книга авторът е запазил своя приказен стил на разказвач, унаследен вероятно от дядо му Стефан, който през детските му години тихо и приспивно е редял своите легенди, бивалици и небивалици. Богатият живот на генерал Попов, преживял възторга от победите на фронта и трагедиите и катастрофите български, е като роман. Авторът излива различните части на книгата, както се запълват с багрила всички страни на едно художествено платно. Показан е допирът на генерал-губернатора на Добруджа с народа, но и с царя, недоволството на дворцовите кръгове, но и сблъсъкът с мастития генерал-полковник (после маршал) Бирюзов, заместник-председател на Съюзната контролната комисия (СКК) за България. Описано е душевното страдание на генерала, че е изхвърлен от борда, нещо повече - завършва живота си в Луковит на квартира като интерниран. И защо? Не ми се иска произволно да виня българите, защото всичко идва от завистта на овластените, от грандоманията на победителите, от подозрителността и отмъщението на силовите служители.

Книгата излезе през 2002 г. Още през следващата година издателство „Шарп стоун” поднесе книгата „Добруджански герой”. Перото на Стефан не можеше да засъхне, защото бе заредено с документалистиката на този златен край. Подходът тук е художествен, но и изследователски. Десетки са източниците, на които се основава. Доосветлява нови страни от дейността на военни командири в огненото кълбо на това кръстовище през Първата световна война. Показани са документи, карти, знамена, снимки. Рецензент е академик Георги Марков. Независимо от всичко Стефанов е писал книгата така, че тя се чете с наслаждение. Ние виждаме портрета и характера на генерала от пехотата Стефан Тошев, чиито мемоари през 2009 г. бяха преиздадени. Демонстрирана е максимата му, че огънят, водата и военният сами си проправят път. От 13 краища на България са героите в тази книга, защото тук се бият под знамената ловчанци и шуменци, преславци и приморци, бдинци и рилци… Те са на Северния фронт и пеят „Добруджа сега е наша”, много кръв там проляхме.

Не зная дали отиването на Стефанов в Измаил при бесарабските българи е оказало влияние на търсенията му, но той издаде и книгата „Пред олтара на отечеството”. Това са типични очеркови творби за офицери и генерали от средите на бесарабските българи. Езикът и патосът на автора правят галерията от образи живописна и целенасочена. Тук се обажда и поетичната дарба на автора. Естествено книгата започва с генерал Данаил Николаев, следва го друг герой от Сливница Олимпи Панов, чиято млада кръв проля Стефан Стамболов. Редят се по-малко известни имена на генерали и офицери, наследници на прокудените през робството българи, които си идват и отбиват своя дълг, сражавайки се за родната земя на дедите. Георги Тодоров, Иван Колев, Георги Агура, Петър Груев, Георги Дерманчев, Димитър Киранов, Иван Златанов. Много са офицерите, чиито портрети рисува авторът.

През 2006 г. Академично издателство „Марин Дринов” поднесе на читателите книгата на Стефанов „Генерал-лейтенант Тодор Кавалджиев спасителят на Добрич”. Тази документална повест е нов успех за автора и принос в историографията.

След като разказах доста от делата на Стефанов, ако някой поиска да определя с една дума какъв е той, ще кажа - работлив, както се изразяват маниерно - работохолик. Известен е един анекдот за Айнщайн, когато искал от началството да му дадат помощници. Той пише, че не желае за нищо на света работливи, но глупави, искал умни и работливи, но отбелязва шеговито, че тях началниците ще задържат за себе си, аз обаче, пише той, настоявам поне за мързеливи, но умни.

Ще подчертая, че трудолюбието на Стефанов е неотделимо от неговата целеустременост и способността му да реализира даровито своите намерения. През 2008 г. той ми предложи да стана редактор на ръкопис за книга с очерци на председатели на Съюза на запасното войнство през изминалите 100 години. Този труд му е наложил много работа, и то не чак толкова вдъхновяваща. Защото има интересни личности, но има и противоречиви, не дотам чисти, даже омърсени пред народната памет, които не са толкова приятни за описване. Ето и още един случай. Той добре знае, че България няма интереси в онези страни, където изпраща миротворци, а войната в Ирак отне млади български животи, но се зае и написа очерци за загиналите. Все пак пролята бе кръвта на българи.

Тук ще разкажа за благородна проява на писателя документалист. През юни 2009 г. бях приятно изненадан от великолепно фототипно издание в голям формат „Първото изложение в Париж, 1909 г., през погледа на един българин”. На един българин! Толкова неопределено е това. Нека отговорим с думите на друг българин, забележителен воин, извършил подвиг в небето през Балканската война 1912 г. Радул Милков. Тъкмо той казва за героя в тази книга Васил Златаров следните думи: „Той… е личност удивителна, талант безкраен, име славно и преславно, един безподобен българин, един въздушен великан, пламенен родолюбец и смел революционер във въздухоплаването”.

Издирил и събрал всичко в тази книга, неин съставител и автор е Стефан Стефанов. Така пред нас се възправя в цял ръст богато одарен от Бога българин, първи балонист, герой от Балканските и Първата световна война, първият командир на въздушните ни войски полковник Васил Златаров. Име почти забравено, което не бива да се забравя, пример на изследовател, натура търсеща, истински родолюбец. Колко полезно би било, ако всеки, който днес тръгва за чужбина по държавни дела на народна издръжка, изчете с молив в ръка „Отчет за командировката на капитан Златаров в Париж през 1909 г.”, за да види как се работи за България, когато си извън нея. И в тази книга Стефан Стефанов казва своя дума с разгънато изложение на френско-българските връзки през вековете. Освен това е направил великолепен словесен портрет в профил на Васил Златаров.

Стефанов ми предложи през миналата година да прочета негов ръкопис, който беше подготвен за печат. Отбелязах си само дребни поправки, но по-важно е, че това беше хубава документална повест за един талант, който загива на петия ден от началото на Балканската война - Илия Иванов-Черен. Аз проявявах интерес към него и бях издирил екземпляр от единствената му книга, издадена през 1926 г. в Габрово, благодарение на негови приятели учители и адвокати.

Зарадвах се, че авторът бе пресъздал образа на талантливия белетрист с размах и жив език. Човек потъва в онова време в началото на века. Готова повест, която дори е била редактирана от наскоро напусналата ни завинаги Нина Андонова. А защо още не е видяла бял свят? По финансови причини. Тъй като на властимащите, изглежда, не им трябва сериозна книжнина. Добре дошли са само тези автори, които превръщат историята в шоу. Какъв е този закон за авторско право, който разрешава да публикуват оригинални текстове без никакъв основен хонорар? Може да е цяла страница, може да е книга - все едно авторът трябва да намери сам средства и да ги публикува. Получаваш мизерен процент от продаденото. Колко ли даровити творби стоят по папките. Първо издават само графомани, които имат средства. И още една причина има: у нас се изпълнява план за загърбване на големите събития от историята ни, дава се път само на битово-комшийската история на балканското общуване. Войните и революциите не са желани, те пораждат проблеми и затова се неглижират като история.

Приятно се изненадах, когато Стефанов ми честити Новата 2010 г. и ме запита с молив ли съм правил бележките си върху текста за Черен, защото вече подготвя повестта за издаване.

Веднага го попитах има ли подготвени за печат стихотворения или разкази.

Отговори ми самоиронизиращо и искрено. Нека бъда точен.

„На младини морето ми беше до коляно. Естествено нагазих и във величествения залив на поезията. Позволих си да поплувам и по-навътре. Отпечатаха ми туй-онуй. Преведоха ми 5-6 стихотворения на руски, няколко на украински и едно на белоруски. Още я обичам тази капризна красавица, поезията, само че тя отдавна кокетно ми се подсмива.

Наред с Нея бях заобичал и ухажвах друго мило момиче от литературната махала. В прозаичните ни взаимоотношения сякаш чувствах по-достъпна близост. Имам публикувани десетина разказа, даже опитах и новели, но на никого не съм ги чел…”

Времето лети и документалистиката превзема Стефан Стефанов. Той е човекът, който след Теньо Тончев ми говори за написани, замислени полуготови ръкописи, които чакат в папките. Но както сам пише: „Днес няма пари, а утре ще съм по зле откъм финикийски знаци”.

Ето сега го вълнува идващата 125-годишнина на първата след Освобождението наша освободителна, кратка, но знаменателна война от 1885 г. Иска да напише „Съзвучия със славата на Сливница”, но как ще я издаде? По случай 100-годишнината на българските Военновъздушни сили има намерение да направи 100 портрета на пилоти. Но пред него се изправя същата въпросителна. Още се надява да реализира своя замисъл за новелистични биографии портрети на Димитър Благоев и двамата му синове, загинали във войните за независимостта и целостта на България.      Стефан Стефанов е зареден с реални планове и възможности да оре на овладяната нива на документалистиката. От миналото той е в състояние да извае привлекателни образи на личности, които да са пример за младите поколения. Времето не чака.


ЧЕРНО И БЯЛО

Най-дефицитното вещо в България е добрата дума. Всички у нас са лоши - управници, съседи, колеги, началници. И здравеопазването. Най-вече то! Според някои телевизионни водещи и народът е лош…

Аз не мога да кажа само лошо за нашето здравеопазване. Моето семейство попадна на грижовен личен лекар - д-р Василева, човек с познания и опит. Внимателна е и медицинската сестра Стоименова. Добри думи заслужават д-р Съботинова(ендокринолог), д-р Сотир Миронов (невролог), съпругата му, която е медицинска сестра. Вярвам, че и други пациенти като нас биха изредили много имена. И те ще станат стотици! Но…

Напоследък болест скова най-близкия ми в живота човек. Денонощни адски болки и страдания. Не помагаха обезболяващи хапчета, инжекции и мазила. Лекуващият я невролог даде направление номер седем и ни каза: „Тръгвайте и търсете болница. Направлението дава на пациента право на избор.”

Започнах от Военномедицинска академия. Рано сутринта с необходимите документи застанах пред приемния неврологичен кабинет. Вълнувах се, защото съпругата ми има сложна обща здравна картина. Дойде редът ми и подадох документите на сестрата. След малко тя излезе и ми каза: „Можем да приемем болната през май.” А беше месец януари. А непоносимите болки? Думите й ме удариха като дум-дум куршуми. А между другото 40 години съм бил под пагон.

Тръгнах към болница „Токуда”. На входа буквално се сблъскахме с бившия ми колега Иван Димитров, който изля недоволството си, че след като му взели 30 лева за преглед по документи, макар че имал направление, и се стигнало до преглед на живо, лекарят казал на съпругата му: „Госпожа, та вие сте много болна, какво мога да ви помогна?…”

Застанах пред регистратурата и ми обясниха, че независимо от направлението трябва техен човек да прегледа документите срещу 30 лева. „А сигурно ли е приемането в болницата веднага?” Последва отчайващ отговор: „Той ще каже.” Имах спомен отпреди няколко месеца, когато успях да стигна до очен лекар в „Токуда”, който ме посъветва да се оперирам в Центъра до Централна гара, защото апаратурата там била по-добра. Така и направихме и сме доволни от д-р Петкова и д-р Холевич, но това е друга история… Опасенията ми се оправдаха. Вървях към трета за днес болница по трънливата клинична пътека. И там нищо не постигнах.

Вече доста изморен си отивах към дома и си мислех за правото да избираш, за свободата изобщо. Свободен, но гладен. Свободен, но безпаричен. Свободен, но неизлекуван. Нима има такава свобода? Тя реално се изчерпва с правото да псуваш, когато искаш и където искаш…

Вечерта позвъних на д-р Миронов и му разказах патилата си. Той ми продиктува едно трудно име и ми препоръча да го потърся към обяд в Пета градска болница до Централна гара. И през тази нощ болките на съпругата ми бяха разкъсващи. Като родилни, както се изрази тя.. Решихме все пак рано да отида в Окръжна болница, която ни е по-близо. Изпитах още едно разочарование. Два часа чаках пред кабинета, тъй като доцент Герасимов преглежда от 10, но все пак влязох първи. Застанах пред бюрото и подадох снимка, направление, документи. Добре сложен, зрял мъж, късо подстригана коса и енергична глава - такова беше първото ми впечатление от лекаря невролог. Наблюдавах го в очакване, но очите му не гледат човека. Той преметна направлението и отсече: „С тази диагноза не приемаме в болницата!” Думите му ме пронизаха отново като дум-дум куршуми. Проявих малодушие, за което съжалявам. Въздъхнах дълбоко и отроних, че съм отчаян. Болките са жестоки, съпругата ми е неподвижна. След кратка пауза специалистът, който не погледна да види нисък или висок, млад или стар мъж стои до него, каза: „Ние тази болест я лекуваме успешно стационарно срещу заплащане…”

За миг си представих как докарвам и качвам до шестия етаж болната си съпруга, за да я лекуват. Как ще я връщам всеки божи ден. Болницата не е ли за тежко болни , не е ли важно направлението?…

Запътих се към Централна гара с листчето, на което пишеше д-р Димо Бандасаров от Пета градска болница. Натрапчива мисъл ме чоплеше, че късо подстриганата глава на доцент Герасимов съм виждал като по-млад. Да. Сетих се - някога той беше лекар във Военната болница и нещо се беше случило, но какво точно не помня. Мислех си за равнодушието. Вярно, че ние често досаждаме на лекарите с оплаквания, писва им от болни и болести. И все пак те са длъжни да превъзмогнат равнодушието към страданието. Аз лично винаги съм приемал равнодушието като тежко нравствено заболяване.

Когато застанах пред кабинета на д-р Бандасаров, прочетох, че е началник на отделение. Стисках листчето с името му и притеснено му подадох документите. Той също беше енергичен мъж, стоеше прав и веднага забоде очи в рентгеновата снимка. Изреди няколко страдания, които разчете по нея. Запита ме за състоянието на диабета и взе слушалката. Обади се на д-р Михайлова. После, без да сяда, ми написа телефона, на който да се обадя на другата сутрин. Той щял да отсъства три дни. Благодарих му и ме изпрати. Душата ми се отпусна. И въпреки това вечерта вкъщи бяхме неспокойни. Все негативни разкази на приятели се въртяха в главата ми. Наскоро съсед ми даваше съвет, както сме скътали по някой лев за погребение, така да имаме винаги 55 лева за тежка криза, защото без да се плати на алерголог, нямало да те оперират. През нощта сънувах тежък сън. Безкрайни коридори. И бягащи към изхода хора. Отвътре идва задушлива газ. Но хора с бели престилки ни спират с касички в ръце и ако не пуснеш пари, не можеш да излезеш. Събудих се плувнал в пот. В уречения час се обадих на д-р Михайлова. Отговориха ми, че си е отишла. Била дежурна през нощта. Съмнение ме вледени. Но отсреща ме попитаха за какво я търся Представи ми се сестра Попова и ми каза да закарам веднага съпругата си. Тя ще обработи документите и ще я настанят.

Настаниха я в шеста стая. Най-после шестица! Започна лечението.

Истината е, че живеем в условията на див капитализъм. Побългарен, той изглежда по-варварски. Щом системата е такава, как здравната област ще остане извън нея? Но добротата и хуманизмът на хората, които работят в здравеопазването, се проявяват въпреки системата. Защото, както е казал един американски писател и философ: „Колкото доброта, толкова и живот има у човека…”

Престоят в болницата беше една седмица - толкова важи клиничната пътека. С количка я закарах, с количка я прибрах. Неврологичните заболявания са упорити.

Нашият невролог към ХХІІ поликлиника обаче д-р Миронов не отпусна ръце, продължи да опитва едно и друго лекарство, сменяше инжекциите и хапчетата. „Искам костна сцинтиграфия” - нареди ми той. Хукнах към Военномедицинска академия. В сектор „Нуклеарна медицина” ми определиха дата. Макар и трудноподвижна, съпругата ми издържа няколкочасовото изследване. Всички бяха внимателни и грижовни. Отново се явих при д-р Миронов. Той поиска да направи ядрено-магнитен резонанс, сам ме свърза с д-р Костов от бившия ИСУЛ. Още на другата сутрин снимките и резултатите бяха готови. Когато се запозна със заключенията, нашият невролог настойчиво ми препоръча да отида при професор Габровски в „Пирогов”.

***

Сутринта застанах пред кабинета на неврохирурга. Професорът ме покани в кабинета си. Той пое изследването от магнитния резонанс, постави го на екрана и го гледа продължително. Стоях прав. Наблюдавах го тревожно. Той забеляза, че стърча прав и ме покани да седна. Думите на професор Габровски бяха кратки: „Утре доведете съпругата си в болницата, в спешна неврохирургия.” Толкова. Благодарих и излязох.

Приеха жена ми с направление и само след два дни престой, на 7 март, я откараха в операционната. Часове стоях на стълбите между втория и третия етаж. Там разтревожена крачеше съпругата на пациент, когото друг екип оперираше в същата зала… От престоя си в „Пирогов” усетих колко правилно е назована тази болница на името на един бележит полеви лекар от Освободителната война. И днес тук прилича на бойно поле. Могат да се видят страшни картини и драми. Всяка пристигнала линейка изсипва куп проблеми пред специалистите, съдбата на всеки пострадал става тяхна съдба. Престъпници посягат на човешки живот с жестока наглост, а хората с бели престилки се борят за спасяването му…

През нощта след операцията на съпругата ми бях до нея и в коридора изброих осемнайсет посещения на изпаднали в криза или пострадали от насилие пациенти. Един дойде с дълбоко изрязани уши, друг - ударен с желязо, трети - паднал от покрив, четвърти - пребит от наркомани… След всяко престъпно или неволно нараняване се намира съответният специалист, трупал знания и опит с години, да се направят точни изследвания. И … нулево време за „размотаване”!

***

След сложната операция съпругата ми отвори очи и попита:”Аз будна ли съм?” „Да” - отговорих аз.

Болеше я, но по друг начин. Онази, почти тримесечна непоносима болка, си бе отишла…

… Докараха млада жена - Мария. Завела тя едното си момиченце на училище и тръгнала към работното си място. На спирката върху нея налетяла кола, управлявана от неправоспособен, пиян шофьор. Ударил друга кола и жената попаднала между двете. Спукан таз, охлузена глава и крака, в шок… За малко две деца не бяха останали сираци. В другата стая - още две страдащи жени. А аз си мислех за тежкия труд на хирурзите, за златните ръце на професор Габровски. Преди да станат такива - много учение, много труд, воля, целеустременост, благородство на духа. Да се помага на страдащите е не само професионална компетентност, но и призвание, и отговорност. Всекидневно! Такива са всички специалисти от висока класа, а в „Пирогов” те не са единици…

Всичко това ме правеше глух за недостатъците в отделението, които една вечер ми изреждаше придружителка на болен. „Ето, погледни - стаята на сестрите е превърната в пушалня, същото правят и санитарките. А колко неохотно се отзовават, когато прекъснеш пиенето им на кафе с цигара, особено в късните часове” - възмущаваше се тя. „Тук - казах - е като на фронта! На бойното поле пушенето е дребна работа. Важно е да се побеждава врагът…” А тя продължи: „Какво щеше да се случи със съпругата ти, ако не си до нея? Даваш по десет лева на ден на някоя санитарка, но нима грижата ще бъде като твоята. В нашата стая има тежко опериран, без близък човек. Оставят му чая или чорбата, но той не може да се надига. Храних го няколко дена и живна. Отивам при санитаря и казвам, че от три дни памперсът му не е сменен. А той с дебелашки шеги се измъква от задължението си. Редно ли е при толкова жени нощем да дежури само един мъж като санитар? Погледни къде раздават храната… В нашата градска болница даже е по-добре…” „А виждате ли алуминиевата дограма, плочките, санитарните възли? Това все пак е направено” - възразявам аз, но сам виждам нещата, които трябва да се променят. Най-вече квалификацията, културата и дисциплината на средния и нисшия персонал. Чух как един палестинец, съпруг на болна, отряза санитар, който едва ли не му нареди да отиде и да му купи цигари и кафе. Този препатил мъж, чието голямо семейство е разпиляно на четири континента, отсече: „Слугите никъде не дават поръчки, те изпълняват!” Небрежно му подаде дребна банкнота и рече: „Не ми се мяркай повече пред очите!” Палестинецът беше оставил за малко двете си деца, за да види пострадалата си съпруга. През тежките нощи аз й помагах в дребните нужди. За автопроизшествието с нея печатът писа. Отбелязаха, че убиецът без книжка избягал. Пострадалата беше докарана от д-р Кацаров от „Пирогов”. Минавал наблизо, видял нещастието, спрял личната си кола и натоварил жертвата. За това никой не писа. И често е така. Само за лошото и скандалното четем, а доблестните човешки постъпки се отминават…

***

През цялата седмина на престоя ни в „Пирогов” бях „дежурен” по коридор - трудно заспивах. Затова видях доста неща. Младата лекарка Лалова, дежурна през нощта, не се прибираше в кабинета си , а надничаше от стая в стая, готова да помогне на всеки. Един снажен лекар с къса брадичка прие ударен с желязо млад човек. След известно време отишъл да го прегледа и с почуда видял до него в леглото приятелката му. В ъгъла се гушела майка му, седнала на земята. Възмути се и потърси охраната да ги изкара от отделението.

Запомних афористичния отговор на друг дежурен лекар, който на оплакването на съпругата ми и съседката до нея, че ги боли и дали няма нещо обезболяващо, отговори така: „Ние тук оперираме и лекуваме. То затова е болница - да боли!” Разни хора, разни лекари…

И още един куриоз. Сварили двама братя крадла в апартамента си. Набили я жестоко. Пред стаята й стояха трима млади полицаи да я пазят. Дремеха заедно с мене цели три денонощия. А това беше едно жалко същество, кожа и кости… Питах ги какво вардят и защо са трима, а те вдигаха рамене…

***

Обикновено в „Пирогов” всеки болен и придружител в разговори хвали своя лекар. Млад работник от Шумен, който на четвъртия ден след операцията от дискова херния си замина, все повтаряше какъв голям майстор е не само професор Габровски, но и д-р Кръстев, доцент Поптодоров, младият д-р Николай Габровски, анестезиологът д-р Бинев. На тези специалисти разчиташе и Коста Колев от Сопот, който седем години се бори синът му да се изправи на крака след автомобилна катастрофа. Той няма друго освен тази мечта. Обрекъл се е… Трогна ме жена на средна възраст, която се бори за спасението на болния си съпруг и нарича неврохирурзите „ангели хранители”…

Случайно една сутрин бях седнал до залата за съвещания и чух колко развълнувано говори професор Габровски за изпълнението на задълженията от страна на подчинените си. Професионалните термини са в реда на нещата, но той цитираше Екзюпери за вътрешната отговорност на човека. Слушах и си спомних, че в персонала от „ниското стъпало” има такива като Тотка Рангелова, която видях в два часа през нощта да мие коридора и да чисти, впечатли ме културното отношение на Лили, старанието на Милка и Ани, пъргавината на Маргарита…

***

„Пирогов” има големи нужди от средства, защото тук те „текат” за обслужване на пациенти от цялата страна. Редно е да кажа, че и аз лично се възпротивих, когато симпатичната сестра Филипова ми съобщи телеграфно, че трябва да внеса по двайсет лева на вечер за това, че придружавам съпругата си. Изхождах от факта, че седях на един счупен стол или лежах направо на пода, дори без да ми предложат поне едно старо одеяло. Но секретарката Неля Стойчева, усмихната висока жена, с мек руски акцент ми обясни смисъла и целите на тази „вноска”… Внесох парите като дарение… Приканвам всички хора с възможности да помагат на „Пирогов”. Никой не знае кога ще се озове тук. Това е национална болница и се нуждае от помощта на всички. И най-вече на държавата.

Иначе ние вкъщи вече ходим… Целувам ви ръка, професор Габровски! И на всички от вашия екип!