Димитрина Бояджиева

Испанската дума „киеро” за малко не промени живота на Джена Жекова. В превод „киеро” има две значения - „обичам” и „искам”, но Джениния испански беше толкова беден, че когато по телефона Алберт я попита какво обичаш да правиш през лятото? колкото и да наглася отговора, вместо „обичам през лятото да ходя тук на море”, се получи „искам те през лятото тук на море”. По радостните нотки на гласа му Джена усети че е сгрешила значението на „киеро” и тъй като думите не й достигаха да поправи грешката си, тя просто затвори телефона, та се наложи отпосле внукът й да оправи нещата. С Алберт се бяха запознали миналото лято при откриването на списание „Кюстен магазин” където зет й работеше и щом Алберт разбра, че Джена е славянка, в помръкналите му очи блесна светлина: Теб ли трябваше да посреща шофьорът Хоакино на аерогарата! Ако знаех, че си ти, щях аз да дойда да те посрещна.

Неговият дядо Анатолий, руски евреин, избягал със семейството си след революцията във Франция, после в Америка, щата Аризона, където се и родил самия Алберт. А сега, с ярко посребрена брада, ето го тук. Каква съдба! Е, да, твърде много руснаци са направили горе-долу същото и нали в него тече славянска кръв като у Джена, Алберт пожела да опресни руския си. За опресняване и дума не можеше да става, неговите знания по руски се свеждаха до думи като „здраствуйте” „дасвиданя” или “спасиба”. То и затова, докато се сбогуваха, вместо дасвиданя Алберт каза - здраствуйте - и това развесели Джена. Беше й забавен, но когато я отведе в Бенидорм да й покаже къщата си, градът не й се стори по-хубав отколкото беше в действителност: разхождаха малкото му кученце Бинки, приличащо на плюшена играчка, ядоха паеля в ресторант „Лорето” и, докато пиха сицилианско вино „Роса дел Конте”, в пламъка на удоволствието се разбра, че Алберт работи в клиника за лечение чрез иглотерапия и източен масаж, освен джипа има кола „опел корса” и ходи на почивка на остров Мадейра, където живее дъщеря му.

Докато разказваше, не приличаше на автор написал три книги за иглотерапия, а на весело старче с очила, което лови пеперуди - цветът на очите му се менеше от светлината на витражите по прозорците и дори гласът му беше цветен. Тръгнаха да се разходят по Педрегер и стигнаха чак до Санта Мария де ла Витория. На пазара Джена видя жена да бута количка, където, вместо дете седеше куче, а пред китайския магазин продавачка на ветрила мързеливо викаше: абонитос, абонитос. На отсрещния тротоар цветарският магазин „Манолита” пръскаше прохлада с екзотичните си цветя и Алберт с ужасно сластен поглед подари на Джена зимни рози за вазата.

Докато се прибираха, Джена нямаше чадърчe от 18 век да го разтвори /пък и не й отиваше/ и зимните рози вехнеха в ръцете й под палещото слънце. Сложила ги вече във ваза у дъщеря си, в усамотение си открадна последния залез над Средиземноморието. И докато нощта напредваше, а някъде в топлото море яхти се поклащаха, вече сгушена в леглото си, гузно усмихната с пламнало от яд лице, се питаше - нереализирала се пианистка, наближила шейсетте, от какво толкова е недоволна! Още като се разбра, че дъщеря й иска да се омъжи за испанец, колко сълзи проляха с баща й, но когато Джена загуби съпруга си, не бе предполагала, че може да се страда така дълбоко. Скръбта по най-близкия далеч надминаваше сълзите. Не сложи траур, не направи некролог, заради спомените. Имаше незабравими спомени, наполовина вече отнесени от мъжа й. Съхранила другата половина, спотаени, тази нощ я дебнеха три спомена - картината „Палещото слънце над Ла Манга”, червеното грамофонче и синята роба. Картината мъжът й донесе от пътуването си до Тунис.

Разказа й за тунизийските момичета - скрили лицата си под прозрачни фереджета, тайно се докосвали до него заради поверието, че русият мъж е пратеник на Исус и може да опрости греховете им. Опрощавайки грехове, какви ли тунизийски грехове бе направил мъжът й през тия два месеца, се питаше Джена и това още повече разпалваше слънцето над Ла Манга. Червеното грамофонче мъжът й донесе от пътуването си до Норвегия.

Преди мъжът й да тръгне за Осло, Джена беше правила аборт и дни наред всичко мъжко всяваше ужас в нея. Чувствайки се виновен, с надеждата да помогне в отношенията им, купил порно списание, а на границата, след желязната завеса, го скрил в капака на грамофончето. С колко хумор разказваше след това, как митничарят, проверявайки багажа му, повдигайки грамофончето, му се сторило много тежко, взел една отверка, разглобил капака, извадил списанието и хилейки се, го мушнал под плота. Плочите но Караян разбира се, оставил и ги слушаха години наред. На пътуването му до Алжир, мъжът й успя да уреди тя да го придружи. Още първия ден, озовали се в разгорещената врява на шумно тържище с надвикващи се продавачи, хвалещи стоката си, влязоха в един френски магазин, откъдето й купи синята роба.

Облякла я вече, мъжът й каза: като етиопка си от някоя литография. Джена му отвърна с усмивка, а вечерта, в стаята на хотела под неоновите светлини на „Джемила палас”, се почуди на любовта му - нарече я Месалина. В петте години без него, Джена дълго заобикаля миналото и, за да продължи да живее, да омекоти терзанието на спомените, си позволи доста тъжно общуване с дългогодишен приятел - актьор със съдбовни семейни спънки, опознал любовните наслади без да е щастлив - виждаха се инцидентно и за кратко. Остана й денонощното чакане телефонът да звънне, та да си поговорят.

Привличаше ги това, което ще си кажат. Друго не беше от значение. Но тъкмо тези разговори през пространството, това предизвикателство към всичко, което може да се докосне, но не го правеха, сякаш я замайваше: „Не казвай, че ще се обадш след известно време, молеше Джена. По-добре кажи - след дълго време. Така ще съм по-спокойна.” Но той сякаш нарочно звънеше в неопределено време, та правеше непрогледната ветровита нощ да й се стори в отплата като най-ценен дар на съдбата.

Правеше го по несравним начин. Толкова непредвидимо, толкова обсебващо. Казваше й: „И с други разговарям, но с тях не разговарям с часове, разбираш, нали! То е като разходките ни под кестените в оня южен град.” Когато се запознаха, докато й разказваше за прибиваването си в Полша и най-вече за Шопеновите вечери и концерти край паметника на Шопен, още не знаеше, че освен валсовете на Шопен тя изящно свири и прелюдията. Никога не пожела да присъства на неин концерт. Миналата година Джена получи покана от Алберт за концерт във Бенидорм и оттам изпрати картичка до театъра: „През декември 1838 година Шопен пише до свой приятел: „В Палма съм, под палма - небето е тюркоазносиньо, планината изумрудена, а морето е точно като небето”.

На нов ред Джена беше добавила: След век и половина, днес 17 декември 2008 същото слънце грее над Испания, небето пак е тюркоазносиньо, планината изумрудена, а морето… Разбирам написаното от Цветаева: „Нийде не заминахме - ти и аз. /Недостъпни са моретата за нас…” Точно тогава той играеше в пиесата „Целувай ме, змия великолепна” и щом Джена се завърна, върху програмата след представлението й написа: „На Джена, змия и приятелка великолепна!” При второто си пътуване до Бенидорм Джена пак му изпрати картичка: „На път бе Абра. Неповикана по име, макар да чаках друга, Абра навести ме.” Матю Прайър /1664-1721/. Из поемата „Соломон за мирската суета”. Когато се чуха по телефона й каза: „Пътувай. Знай, че ще съм до теб както някога във влака там до оня южен град и винаги ще помня жената, която бе тогава. Ако можеше…” Не можеше. Джена каза: „Мечтите са хубаво нещо. Някои не се сбъдват. Нека сме доволни, че ги имаме.”

Месеци наред не бяха се чували, а на Джена й предстоеше Алберт да я посрещне на аерогарата, за да я отведе в голямата си къща - отляво на къщата палми, отдясно басейн със синкава вода - влизай, къпи се. Ах, Алберт! Всичко й обещаваше от хубаво по-хубаво в живота й с Алберт, пък и ще бъде по-близо до дъщеря си и най-вече до внука.

Какво толкова има да протака - ще напътства Кончита за почистването на къщата, ще пооправя едно друго, ще реже тортата на удобни за консумация парчета, ще се разхожда с Алберт по Педрегер. И нали отдавна не бяха се чували с актъора, без да знае, че сърцето има свои правила, които разумът не познава, че желанието да забравим някого всъщност ни кара да си го спомняме даже с неща, които никога не сме правели, Джена изгори портрета, който бе сътворила в сърцето си и ден след ден, та и до днес, приготвяйки багажа си за Бенидорм, изхвърляше пепелта, останала в сърцето й.

Преди да тръгне за аерогарата, Джена получи плик с програмата на новата пиеса, в която той участваше. Там беше написал: „Добро утро на Джена! Ни жена! Ни любовница! - Приятелка!? - Но светлинка, осеняваща живота ми в дните на тъмнина и безпаметност.”

Джена затърси джиесема си. Искаше гласа. Искаше го отчаяно.