Христо Черняев

Димитрина Бояджиева е автор на пет-шест сборника с разкази, посрещнати радушно от критиката и читателите. Приживе писателят Дончо Цончев писа за разказите й: „Смаян съм. Доста от вече поелите пътя млади писатели могат само да завиждат на това умно писане с дълбока чувствителност и едновременно простота в хубавия смисъл …” А майсторът на българския разказ Николай Хайтов по-късно ще каже: „Разкази като твоите са като свежа глътка въздух”. Подобни мисли е изразявал и проф. Стоян Илиев.

Наистина белетристиката на Димитрина Бояджиева е интересна, увличаща и жизнена. Та много ли са писателите, в творбите на които да се оглежда именно днешното ни драматично съвремие. Разказите на Димитрина Бояджиева са задъхани, напрегнати като житейския ни ден, нерадостни като героите им, търсещи късмета си в обърканото ни глобално време. Това създава тяхното пълнокръвие. Те са едно ярко огледало на живота ни, пълен с бегли радости и много мъка, с фалшиви фойерверки, с низости, убийства, глад и напразни блянове и стремежи.

Към такива размисли ни насочва и новата книга на Димитрина Бояджиева „Капризите на Лола”. Не знам някой от днешните ни творци да е писал с такава горчива дълбина за съдбата на обикновения българин, за неговата жестока участ у нас и там някъде като емигрант. В този мисъл разказите от книгата „Капризите на Лола” са съвсем съвременни.

Явно е, че съдбата на героите на книгата вероятно е истински споделена и от самата авторка. Не случайно тя с болка пише, че във Валенсия „Двете колумбийки и еквадорката ни помагаха с испанския, за тях той беше матерен… Те гледаха буквите в писмата, които получавах от майка си, пълни с „мила”, „единственна” и „незабравима”, гледаха буквите и не разбираха, че дори и да се махнат прилагателните, пак остава скръбта и отчаянието на ншите майки”. Защо е така ли? - Та кое може да замени българската истина: „Но един ден се оказа, че кофите са празни и децата на електората тръгват да търсят пълни кофи. Майките и бащите ги чакат, пие ги стаена мъка по синовете и дъщерите, но тях ги няма и няма.”

В един от най-хубавите разкази - „Капризите на Лола”, дала заглавието на книгата, героят на творбата Жеко Джелеба, дърводелец в градския театър, преди имал проблеми с милицията заради брадата си, но… „Като дошла Демокрацията станало още по-лошо - закрили театъра. О, Демокрацийо! О, Свобода! Гробищно-страшен му се сторил светът.”

И Жеко Джелеба решава да отвори магазин за щори и тапети, магазин - „Капризите на лола”. Впоследстие не провървяло: данъчни, изнудвания, заплахи от силни конкуренти. Изпаднал в безизходица Джелеба си казал: „Не им прощавай, Господи, те много добре знаят какво вършат. Ако на бедните не им достигат петдесет стотинки да си купят хляб, на тези зверове им са млко пет хиляди да довършат басейните пред къщите си.” Изгасил светещите букви над магазина и „Капризите на Лола” потънали в мрак… И тръгнал Джелеба пак да вади документи. Само че да закрие магазина.”

Човек потръпва, когато чете например разказа „Изплъзващата се Валерия”. Става дума за една девойка, родом от подножието на Сините камъни, понастоящем робиня на Петрос от остров Тасос, с професия бегачка, която непрекъснато той препродава на различни барове, откъдето тя трябва да избяга и да се върне пак при него. Това му носи големи печалби. Ето какво й казва Петрос, когато я вижда с младия си приятел - българин: „А ти подвивай опашка и тръгвай! Който не зачита работодателя си, заслужава камъни да ръба вместо хляб. Ясен ли съм!”

В разказите си Димитрина Бояджиева с тънък психологизъм разказва за чиновници, за интелектуалци от провинциалния град, български емигранти по света. В художествения й изказ има нещо много човешко, бих казал интимно. Имам чувството, че повечето нейни герои са несретници, с каквито е пълен животът ни. Тъкмо затова по-горе стана дума, че Димитрина Бояджиева борави със съвсем истинска съвременна тематика. И най-важното: силното вживяване на авторката в съдбата на своите герои извисява разказите. В някой от тях има нещо чеховско, както например в разказа „В границата на допустимото”. Той е един от най-силните и изваяни в художествено отношение разкази както и „Печалната Нина”, „Капризите на Лола”, „Яростта на забравата”, „Казабланка”, „Смиреното упорство на г-жа Фанчи”, „Геометрия на движението”, „Далеч край Ла Плата”, „Суперяко”, „Селемина с черни чорапи”, „Рожден ден”, „Вълнение осем бала”…

Задъхаността на Димитрина Бояджиева в разказите й, които са лаконични, се дължи на напрегнатия ни днешен ден, където в глобален обсег властва зашеметяващият светкавичен нерв на бързината, погазвайки моралните аспекти на живота. Бързина на мисленето в движение, която безскрупулно избутва по пътя си пълноценната мисъл, бързина за трупане на пари, за участие в безогледни престъпни действия. А изконната човешка нравственост често бива стъпквана или прескачана от светкавичния ход на времето. Всичко това в един избистрен и зрял психологически план е залегнало в творбите на Димитрина Бояджиева. Озлочестената хорска съдба е отразена с тънки и верни наблюдения и най-вече със състрадание.

В своите СУПЕРСЪВРЕМЕННИ разкази авторката с болка вплита обикновените човешки съдби и обикновени проблеми, които всъщност са основата на истинския живот. И това, че разказите ни увличат, явно е признак на умението на авторката да пише. С книгата „Капризите на Лола”, както и с предишните си белетристични книги, Димитрина Бояджиева талантливо създава ЛЕТОПИС НА НАШЕТО ВРЕМЕ, което от творбите й ни облъхва със своето дихание, със своите багри, със своте малки радости и дълбоки разочарования, със своите надежди и покруси…

И навярно е редно да кажа, че основният герой на новата книга на Бояджиева е подобен на оня Максимчо от разказа „Смиреното упорство на г-жа Фанчи”, който е „изцяло отдаден на духовия оркестър… Гори в работата си… Защото Максимчо държеше всяка нота да е изсвирена тъй, че и на погребението му, когато свирят, да не се черви… Затова още на петдесетата му година Бог му изпрати инфаркт, та да го предупреди и да не се напряга толкова. Предупреди го, но Максимчо не го послуша: тича, бори се да не закрият оркестъра. След втория инфаркт не можа да го изпрати г-жа Фанчи с духова музика, както се полагаше. Бяха закрили оркестъра, а музикантите разпилели се кой знае накъде. И училището, в което преподаваше г-жа Фанчи, беше закрито. След учениците изчезнаха вратите и прозорците на училището, изчезнаха керемидите от покрива. Със зейнали греди, сега стърчи като озъбен човек с избодени очи”.

Димитрина Бояджиева. „Капризите на Лола”, разкази. Изд. „Захарий Стоянов”, ред. Иван Гранитски, София, 2010 г.