НИВА
НИВА
Нивата е малка и самотна,
като черга, просната на хълма,
като черга просната високо
под небето, стара и закърпена.
Две дървета тихо се оглеждат,
за да видят как селякът иде,
и от врабци клоните натегнали
в тих и топъл поздрав се превиват.
Селянинът, побелял от скърбите,
впряга бавно кончето във ралото
и посърнал малко, и прегърбен
често си почива покрай валога.
А врабците пеят насърчително,
и дръвчетата подкрепят кончето,
и браздите, с камъни посипани,
бавно се разтягат върху склона.
Ала вечер им дохожда слънцето.
Свършило със оранта небесна,
то присяда бавничко на хълма
и в приказка с селяка се заплесва.
И изглежда всичко вече приказка:
нивата - като килимче шарена,
кончето със златните копита
и червената брада на стареца.
БЕДЕН
Дървото има своя цвят и плод;
нощта - луната и звездите си;
момата има своя хубав момък,
а момъкът - сърцето и очите й.
Оборът има своя бяла крава,
а кончето - червената каручка;
и внуците си имат своя баба,
а бабата - чорапите и внуците.
Дървото има листите зелени,
и езерото - белите си лебеди,
и даже виното си има тебе,
а ти, уви, ти нямаш даже себе си.
сп. „Изкуство и критика”, кн. 6, г. 1., 1938 г.;
сп. „Изкуство и критика”, юни, 1939 г.
