Евгения Марс

Влизам рано сутринта в работната си стая и отварям прозореца. Пресният въздух нахлува през него и сноп слънчеви лъчи падат въз креслата и библиотеката.
Сядам на писалищната си маса да работя. Прислужницата влиза и ми подава снощната поща. Между другото и едно открито писмо - реклама - предлагат ми модерни мебели за салон и др.
Замислювам се. Дали не би трябвало да обновя салона си?
Погледът ми се плъзга пред откритата врата върху моите мебели. Те са от много години, но са още тъй хубави, запазени… Но дори да бях искала да ги заменя, време ли е сега да направя това? Сега, когато светът в ад се е превърнал, когато кръв човешка без спир се лее, когато милиони човешки същества за хляб плачат… Не е ли престъпно дори да се мисли за лукс!…
И пак погледът ми шари по креслата, по картините, по вазите, по възглавничките, пианото и по разните дреболии.
- Не, не, за нищо на света не бих ги изхвърлила. Та те са ми тъй скъпи, тъй мили. Всяка вещ в тия стаи е свързана със спомени един от други по-свидни, спомени тъжни и весели и разбирам, че всеки един предмет е тясно свързан с мене, с част неразделна от самата мен. Та те са връзката между миналото и настоящето. Между тях съм изживяла младините си, те са населени със сенките на близки, приятели и познати, повечето от които са били и ги няма вече.
Ето старото пиано. Пред него седи малко петгодишно момченце и малките пръстчета скачат по клавишите. Майката го наблюдава и колко радост, колко надежди в това малко същество! То ще порастне, ще стане умен и добър, ще бъде надежда и опора майчина и ще стане може би голям пианист… И наистина това малко момченце днес вече е голям и е едничка майчина радост и гордост. Той днес е артист при Народната опера и на същото пиано разучава ролите си и създава живи образи на сцената. Когато майката го чуе да пее и свири, забравя грижи и неволи, литва в друг свят - све¬та на изкуствата.
А над пианото и по стените висят портретите на драг баща, на свидна майка, на незабравим съпруг, на скъпи приятели, които отдавна отлетяха в вечността. Колко, колко свидни спомени за тях!…
Ето там, на голямото канапе, всеки четвъртък седеше Иван Вазов. Сякаш и сега го чувам да ми разказва за детството си, за юношеството си, за емигрантството си в Ромъния и Русия, за връщането си, за своите тъги и радости, за литературните си хрумвания, за песните си, кога и как са пети, за неволите си, за приятелите си, за враговете си, за възторзите си от нашата рай-земя, за голямата си любов към България… Виждам го ту весел, ту тъжен, бъбрив или мълчалив. Или да ми се оплаква от литературните си врагове, които приживе му отричаха всякаква дарба, или пък простил им великодушно, издигнат над всичко, с пълната вяра, че неговото творчество е безсмъртно и че песните му все ще се четат.
А срещу него, под зелената палма, в последните години седеше Стоян Михайловски. А беше време, когото тия двама великани по дух и дела не само не си говореха, но дори и не се поздравляваха. И когато Вазов се намираше в трамвая, Михайловски слизаше от другата страна. Добри приятели ги сближиха и те по-сетне с удоволствие се срещаха в “Юнион палас” и в моя дом.
Стоян Михайловски е разговорлив, рядко се усмихва, често саркастичен, говори с увлечение, слуша с голям интерес. Неговите знания са неизчерпаеми - говори за литература, наука, политика, мъчно признава младите писатели, строг е, взискателен. Оплаква се, че не може да намери издатели на своите работи. Един малък недостатък: когато той е в обществото ни, всички знаят, че няма да говорят или много малко. Често той спираше поглед на мене, като на домакиня, и разказваше по цели часове. В такива случаи професор Шишманов ме наричаше шеговито “жертвичка”.
До него в креслото, удобно разположен, виждам да седи професор д-р Иван Шишманов - учен с европейска известност. Каква интересна личност! Той рязко се отличава от другите двама. Човек светски, известен, с хубави маниери, галантен в комплименти, добър събеседник, говори свободно, плавно, с пълното съзнание, че е една голяма личност у нас. И все пак понякога се оплаква от враговете си и със смях добавя: “Когато бях млад и написах първите си трудове, намериха се люде, които казваха: това са работи на жена му, тя му пише. Ето с какво недоверие се посрещнаха от някои моите първи научни трудове. Не беше ли това обидно?”
Ето го и Цанко Бакалов - Церковски, дребен, слабичък, свит, мълчалив, добряк, който рядко взимаше думата. Понякога се решава да ни прочете нещичко из своите работи и чака смирен да чуе мнението на Вазова, което високо ценеше.
Виждам и Димо Кьорчев, който авторитетно си дава мнението за писателите и завижда на ония, които имат удобства и спокойствие за работа, без да мислят за утрешния ден.
На едно от креслата седи Александър Кипров, който ни чете новата си пиеса “Кърджали”.
- Какъв си кръволок - обажда се Вазов. - Защо изби всичките си герои?
Чувам и маестро Георги Атанасов да ни просвирва на пианото новата си опера “Борислав”. Слушаме всички със затаен дъх. И колко радост, колко възторзи, че имаме наша опера - българска опера и български композитори.
В салона се разнася шумен смях. Говори Стоян Заимов, чийто хумор залива със смях всички. Той разказва вицове и за всяка по-интересна жена намира по едно име, взето от зоологията. Тя е или лебед, или райска птица, или лястовичка, или чучулига.
Често в обществото ни влизаха наши оперни и драматични артисти, начело с Адриана Будевска, Сава Огнянов и др. Те говорят за болките си, на неправдите в театъра, за сплетните, дават мнение за изпълнението на драми и опери, одобряват или отричат някои артисти.
Мярка се и силуетът на оперния певец Михайлов Стоян, един от големите артисти на руските сцени, който със своя собствена трупа е обиколил половината Русия и дошел в България, за да тури основа на нашата оперна дружба, днешната опера, която се издигна до завидна висота и може да съперничи на много големи чужди опери.
Да изброявам ли и другите ни другари - и по-малки, и по-големи?…
Каква радост ни доставяха тия събрания! С какво нетърпение се очакваше от всички четвъртъкът! Колко мисли тука се разменяха, колко знания се показваха…
Днес тия хора не са между нас, отлетяха в вечността. Не ги срещам по улиците, не ще позвънят на вратите ни, не ще чуваме умните им речи или шегите им. И все пак, някои от тях са между нас, делата им са безсмъртни, те живеят, ние се радваме и скърбим заедно с тях…
Вазов ще живее дотогава, докогато съществува български род и българска реч. И колкото годините минават, толкова по-много ще се цени неговият гений.
И въпреки безсмъртието си, животът му бе верига от страдание. И не само неговият, а на всички почти наши другари.
Вазов живя цял живот в недоимък, но това не му пречеше да твори, и когато на своя петдесетгодишен юбилей беше получил, в края на живота си, една малка сума от двеста хиляди лева от голямото народно дарение над един милион, казах му:
- Сега трябва да си купите една хубава писалищна маса.
Той изгледа своята най-обикновена маса, па каза:
- Нека знаят поколенията как и при каква скромна обстановка е работил Вазов и на каква маса е написал най-хубавите си творения.
Д-р Иван Шишманов пишеше от чужбина в едно писмо до Вазова: “Изхарчих и последните си стотинки в очакване на назначението ми.”
И Вазов помоли Стоян Омарчевски - тогава министър на просвещението - да му изпрати десет хиляди лева от неговото дарение, както и той сам му изпрати една доста голяма сума.
Махайлов Стоян завърши земния си път като сетен сиромах.
Адриана Будевска ми пише в едно писмо от Буенос Айрес: “Отвяха ме ветровете толкова далеч от моята родина. Днес аз живея в едно предградие, в малка бяла къщичка, препасана с престилка сама чистя стаичките си и готвя на сина ми и на себе си. Ето каква съдба ми отреди провидението. Щастлива си ти, че живееш в родината си.”
Всички знаем как завърши Стоян Михайловски, Цанко Церковски, Маестро Атанасов…
Такава е съдбата на всички наши честни първенци.
Очите ми пак шарят из стаите и сенките на моите скъпи покойници, в дружбата на които съм преживяла най-хубавите си години от младостта, оживяват, получават плът и кръв.
Но защо ми стана тъй болно на душата? Защо сълзи изпълват очите ми? Нима всичко съм погребала?
А моите по-нови дружби? Моите добри, изпитани през години приятелства нима не изпълват с радост живота ми?…
И едно чувство на велика благодарност сменя болката ми.
А старите мебели смирено стоят по местата си и любезно ме гледат, сякаш искат да ми кажат: “Не ни изхвърляй! Ние сме ти били верни толкова години. Делили сме с тебе всичките ти мечти, радости и скърби…”
Погалвам ги с погледа си и им казвам:
- О, не се тревожете, мои добри другари, няма да се разделя от вас, вие може би ще излезете от тука, но само след мене. Вие сте ми тъй скъпи!…