ГОЛЕМИТЕ НЕЩА
ГОЛЕМИТЕ НЕЩА
На Лидия - защото нищо друго
не мога да направя
Големите неща са малки.
Не са по-тежки от сълза.
Сравними са с една ключалка
на незаключена врата.
Големите неща не викат,
излишен шум не вдигат те.
Завързали са си езика -
света да чуват по-добре.
И тихичко, полека-лека,
във капка дъжд или в сълза
ще дойдат близко до човека
най-дребните на вид неща.
И под окото на небето
човекът вече не е сам.
Не му тежи и нищо взето,
щом под дъжда протегне длан.
Големите неща са стари.
Не им подхожда ярък фон.
Не чакат нито мемоари,
ни сцена, нито микрофон.
И от това доколко чува
нещата, мънички наглед,
си проличава колко струва
и колко е голям човек.
ВЪРТЕЛЕЖКА
Пътят лицемерничи -
прав като тояга.
И по нищо не личи,
че ще ти избяга.
В тръните и в розите
пътни знаци няма
покрай сериозните
поводи за драма.
Истината - хилава.
А лъжата - тлъста.
За всяко помилване,
си нагаждаш ръста.
И в един логичен ред
като въртележки
се редуват жило с мед
в кошера човешки.
А човека го боли
даже от доброто.
И от силни светлини
му сълзи окото,
но и в зрънце ечемик,
ако го посеят -
ще дере земята с вик
и пак ще живее.
29.02.2014
МЕДАЛ
На любимата ми Твърдица
Съседите ми нещо спорят
зад блока - сцена от бетон.
Варят буркани. А отгоре
блести небесният балкон.
Надеждата - изпосталяла
като във време на война -
до днешен ден не е предала
победните си знамена.
И времето зад блока спира
в сезон за труд и зимнина.
Частично всеки консервира
въпроса вечен за глада.
Светът, градът и новините,
разнищени на диалект,
от дъвкане са вече свити
като душа на сам човек.
И също като в детска стая
по време на вселенски сън
запява някой най-накрая
и песента пониква вън.
Нощта, полегнала безшумно
покрай тавата с мармалад
закръгля златно пълнолуние -
медал за моя тъжен град.
ШОВИНИСТИЧНО
Това градче прилича на котленце -
оттук, оттам - навсякъде балкан.
Под покрива му - хурки, черги, менци…
Звънят… А вън градът е като ням.
Огледаш се, ослушаш се - и само
петли ще известят на този свят,.
че в нямането няма капка драма,
че въпреки глобалния дебат -
тук хората, останали накрая,
със времето се дебнат под око.
От облаци мечта ще си изваят,
че този къс живот е колело -
като в панаирджийска въртележка
човекът се върти от хоп до гроб -
нагоре тръгва все с дисаги тежки,
надолу - с лек скиталчески вързоп.
Но сякаш че по Йовковата жица
на всичката безпътица напук
на път за Манджилари - през Твърдица
надеждата се спряла. И е тук.
БЕЛЕЖКА ОТ ГАРАТА
Още не съм се прибрала,
а ми се хуква обратно.
Влакът - едно кречетало
пита ме вече стократно:
„Нещо случайно да искаш?”
То не е само да вземеш -
първо е сметка за риска.
Второ е липса на време.
Докато нещо ми липсва,
станах свекърва и тъща.
Цяло имане - записвам:
котенце, кученце, къща.
В къщата - никаква драма.
А пък за драмата - чел си.
Сещам се първо за Ана.
Всъщност - за нейните релси…
15.02.2015
ОБЕКТИВНО
На Лидия
Оцъклено небе. Земя, вода.
Ни помен от метафора и рима.
Мъглата не е мляко, а мъгла -
нормално обстоятелство сред зима.
И локвите не са огледала,
и слънцето не е небесно копче.
От облака не капва грам сълза.
Прогнозата - буквална и нарочна.
Съвсем предупредително дори
пчелите вкупом взеха да измират.
Но този път върви, върви, върви.
Отсам сеячи, а оттам - пастири.
Примамва те животът. Затова
човекът се е хванал на хорото.
Да си заслужи радост и тъга
и най-накрая - словото на попа.
Да види във небето небосвод,
дори да литне родното му ято.
И, стиснал всяка капчица живот,
да дава обич. В памет на приятел.
12.12.2014
