Анита Коларова

Прехвърча сняг. Автомобилът се носи по провлака, свързващ сушата с острова. Последните дневни отблясъци потъват в Несебърския залив. Градските светлинки вече проблясват. От едната страна на провлака, превърнат в мост, е Морската сирена, пазителка на града, от другата се мярка за миг вятърната мелница, символ на Месемврия, или Мелсамбрия, по името на тракиеца Мелса, легендарният основател на града.Град ту тракийски, елински и византийски, ту римлянски, български, турски и пак български в броеницата на вековете. Един от най-старите в Европа, сякъл бронзови и златни монети още през 440 г. пр.н.е., развивал търговия с Адриатика и Средиземноморието, паднал по едно време под меча на рицаря граф Амадео ди Савоя, който пък го преотстъпил на византийския император. Сетне подчинен на османлиите едновременно с Константинопол.

Сега Несебър, както го нарекли славяните, е наш! Тия, които са в колата, въртят глави наляво и надясно да грабнат в очите си гледката. Заслужава си.

Останки от крепостни стени… Няма я суетната глъчка на курортистите, на чайките и гларусите, на корабните сирени. Ето я рампата-Цербер с пресяваща функция - да отделя житото от плявата, случайните зяпачи, дошли с безпаричието си да надничат в паницата на богатите, предимно чужденци.

През курортния сезон, като не ги пусне Церберът, теглят по една и се връщат по моста към новия град за ден-два в стаичките на по-достъпни цени. Старият град е нещо друго. Той е бисер в царска корона, скъпа амфора за благовония или гъсто вино, обраснала с история. Чехи, гърци, поляци, англичани, румънци, руси усещат това с безпогрешен нюх. Те се настаняват, без да им пука за бедните, в луксозните му хотели и къщи за гости, все по - алчни за дебелите им портфейли. Така диктува животът - главен диригент.

Важната рампа сега е със смачкан фасон. И помен няма от летните страсти. Градчето е наметнало зимна пелерина, петимно за гости. Цени „ достъпни”.

Жоро, синът им, е наел предварително апартамент в добър хотел, проучвайки всички изгодни оферти.

Не се е връщал в България седем години. Нетърпелив е за малко време много да види.
Командировката му е била до Виена, но фирмата му отпуснала три дни за България. На летището в София го посрещнали двама от някогашната група за политически песни „Ален мак”.

Водили го на Витоша, там се събрали и останалите, дошъл и Стефан /Драгостинов/, хубаво им било, незабравимо. После се отбил при първия си приятел Батето, бедстващ в с. Горско Сливово, Ловешко. Художник с две самостоятелни изложби, след „демокрацията” познал „свободата” да захвърли четките. Палитрата му посивяла, боите изветрели и засъхнали. Заварил готиния си съученик беден като църковна мишка. Нямал дори ракия да го почерпи, ако и в село, което от време оно вари ракия. Жена му, по-стара с пет години, с която се запознал на един пленер, била вече бабичка. Но пазел чувството си за хумор.

Жоро се питаше как живеят тия хора при такъв кучешки студ! Стоплили се с бутилка уиски, която носел, оставил му някой долар, ама оправя ли това нещата? Зъбите им тракали, но китарата не млъкнала цяла нощ.

По крайбрежната улица изведнъж Жоро признава, че не помни къде е записал името на хотела и си блъска главата от час… Но е сигурен, че ще се сети. Продължават по каменистите и тесни несебърски улици с бавен ход, оглеждайки хотелите. Доста от тях са тъмни. Криза. Други мъждукат унило. Още няма седем, а не се мярка жива душа. Обиколката е като разходка из лабиринт, въртиш кормилото, стигаш сокак, даваш заден, някъде едва се разминаваш с паркирана кола, затъваш в неизчистен сняг, хайде пак същата уличка, въртиш се в омагьосан кръг и все излизаш на улица „Мена”. Жоро се изнервя, а и от дългото шофиране е уморен.

- Не, няма да стане, ще питаме! - Младият слиза, а майката и бащата остават в наетата кола, усещайки първите тръпки на нощта. Чакането ги изнервя, но синът пристига радостен. Намерил през две преки кръчмар и, след като оня изредил двайсетина имена, Жоро се сетил, че хотелът се казва „Свети Стефан”. „Ама съм и аз, спрял съм пред него, а го търся!- смее се той. Като че не съм в Несебър, а в Мексико сити!”

От благодарност Жоро обещал: „Ще се отбием при тебе тази вечер! Но ни се яде калкан!”

- Само елате!- зарадвал се кръчмарят.

И ето ги горе, в блестящия от светлина и чистота апартамент. Топлина, уют и красота. Холът е с мини бар, голяма маса за хранене, хладилник, зареден с напитки и шоколад / допълнително се заплащат/, плазмен телевизор, телефон, няколко канапета и други екстри. В съседство спалня със сатенени матраци и втори телевизор. Огледала, усещане за широта и лукс.

Гардеробът скрива омачканите им дрехи, ароматизираната вана зове, а от широката тераса виждат призрака на базиликата „Св. Стефан”, без да знаят, че антиката е от 9 век. Когато дойде утрото ще разберат, че са спали на свято място, но кое място тук не е свято?

„Е, Жорко, хубаво ли е у нас?” - питат Сашо и Гита в един глас, които, честно казано, виждат за пръв път такъв лукс. „Хубаво, дръпнали сте!” - отговаря Жоро. „Ама побързайте, де!”

***

Бързат за „нощен живот”, гладни като вълци. Времето лети, животът е кратък. И ей ги пред скромна барака-кръчмица с надпис „ПРИ КАПИТАНА”.

- Влизайте, влизайте! - канят стопанинът и стопанката в един глас. Той около 60-те, тя пълничка, без възраст. Радостни, че им е излязъл късметът с клиенти. Конкуренцията е затворила рано, да не хаби ток.

Сядат до прозорците. Сами и самодостатъчни. Заведението празно - нещо средно между каюта и закрита палуба. По стените - надписи с различни почерци на руски и тук-там на английски. С флумастер, със спрей, всякакви. Собственикът ги е оставил за атмосфера. Гита се захваща да ги чете, а душата й - свита, гузна. Не е свикнала синът да я храни. Сърми с кисело зеле му беше сготвила, той ги обича, знае тя, но като каза „тръгвайте, та тръгвайте!”…Чете Гита, докато мъжете обсъждат менюто. „Митя, я ждала тебя и до смерти буду ждать.” Дуся. „Мы встречались с тобой и опять будем встретится”. Ваня.

„Ни тоска, ни любви, ни обиды…” /Я, това от кой поет беше, пита се Гита, бивша учителка/ „Серьожа, я ждала здесь!” Лена. Явно е, летуващите тук са предимно руснаци. Отворени за любов поетични сърца! Можеш да четеш до сутринта. От прозорците духа и се преместват до печката, тип камина. Живият огън ги сгорещява, но само той ли? Радостта от срещата ги прави почти нереални. На масата се е появила бутилка отлежала Бургаска мускатова. Нежно се излива в гърлата, развързва езиците.

Иде и плато с морски дарове, гръцка салата - печен патладжан, червен лук, люта чушка, полети със зехтин, миди и божествени ухания. Хвърлят палтата.

- Ако има маана, кажете, сменям го? - подхвърля капитанът.
- Как те зоват, капитане? - пита „канадецът”. И добавя: „Много си точен!”
- Мурад! А жена ми е Асие. При Тодор Живков беше Ася. А тебе?
- Аз ли? Георги съм. Георги, на дядо си, нали знаеш, че Св. Георги убива змея. А това са мама и татко. Те сами никога няма да дойдат, та ги доведох.
- А, добре, добре - изрича Мурад и се скрива в кухнята да приготви „по своя рецепта” калкана.

Звънват чашите отново. Синът смело налива още по 100 грама на себе си и на баща си, а Гита му позволява само „един напръстник”. Този път ракията е изпита на екс. „Върви им глътката, нека” - мисли тя. Синът й е на такава вълна, че го разбира. Нека пие! Кога друг път? По цял ден е на работа - става в пет, връща се по тъмно. Колко време е чакал тази среща! Мисли, че сънува, слуша българска реч, говори на майчин език. Няма ги небостъргачите и редът, но пък е България! Черно море! Знае ли то, че синът й ги е довел да го видят може би за последно, лови с ужас мисълта си тя и махва с ръка, отпраща призрак. През 2000-на бяха на гости на младите, видяха внуците, видяха стотици езера и гори, видяха и Тихия океан… Но не повториха. Студено им беше в Канада, не можаха да свикнат без слънце.

Погледът й минава по стената, пак спира на онова: „До смерти буду ждать!…” По трета чаша ракия по мъжки пият мъжете. Да пият, нали са мъже. Тази нощ ще се наспят, какво толкова…
Ето и горещия калкан, ограден от пържен сафрид и прясна салата. Има и по стакан „Каменица.”

- Браво, капитане! По-вкусно нещо не съм ял! - облизва пръсти синът им, преситен от канадска сьомга. И яде лакомо, сякаш не ял цяла седмица.

Гита и Сашо се споглеждат мълком. Не са виждали калкан от социалистическо време. То и тогава трудно се купуваше, лукс беше. Истинският калкан няма кости, а нещо като рогови копчета. С тях няма да се задавиш. Това тук е някакво подобие. Сашо й прави знак: „Тия двамата ни лъжат, но ще мълчим! Няма да си разваляме настроението!”

Асие пристига да види не липсва ли нещо на масата. Хвалят я, а тя подхвърля: „Той Мурад е майсторът!”

„Никакъв капитан не е той, подшушва тя, а най-обикновен рибар. Две лодки има”. „Аз пък съм ловец!” - не издържа синът. „Бия мечки в канадските гори!”. Смях. После кръчмарите сядат близо до печката и се подхваща разговор. „Много риба това лято, много нещо! И паламуд! /„Я донеси, Асие, за мезе!”/ Отрупват масата, правят „поръчката” те! Като за чужденец! Хуква Асие, чевръста е.

Входната врата се отваря и влиза стройно русокосо момиче, нещо си казват и сядат с кръчмарите отделно. Говорят си по техни работи. После момичето излиза.

- Щерката ли е?
- Ами, едно рускинче. Накупуваха тук апартаменти, заселват се, Несебър им харесва. Търговия въртят. Спогаждаме се.
Разговорът скача като скакалец. „Ех, какви домати имаше едно време!” - въздъхва Асие.
„Български домат, сладък домат!” - въздъхва и Гита. „Тия, дето сега ги ядем, извинявай, не са ли турски?”
„Ами турски, македонски…” - признава Асие. „Майка ми, лека й пръст, имаше място близо до Несебър. Какви домати отглеждаше, клиентите ни идваха повече за тях”…
„Ами дюните, дето щели да ги застрояват? Не били дюни, а? Управниците сега ще ви пратят „специалисти”, че да решат дюни ли са или не са.” - вметва Жоро, който „чува” политиката в България. „Как да не са дюни, бе? Все едно аз да не съм рибар! Аз като момче съм играл там! И Асие заведох на дюните, като се залюбихме! Те ще ми кажат на мене, че не били дюни. Ама гьоса, де…”

Разказва Мурад сладко-сладко, а те: „Абе, приятели, вие какво мислите за това хубавото синеокото момче, дето щеше да убие Доган?” „Ами, постановка!” - отсича Асие. Мурад мълчи.

И ето ги приятели. Правят снимка за спомен. Обещават си, че пак ще се видят. Някога!
Минава полунощ, когато се разделят. Вървят залитайки, прегърнати. Хилядолетно мълчание се сипе от небето, сякаш чуват вечността! Брегът е сложил мека сурдинка за шума на вълните. Тръпнат от морския бриз и от някакъв суеверен страх да не се развали магията, че са заедно. Облачно и влажно е. Дланите им тръпнат от верижната реакция на близък ток, взаимност и далечни обещания. Утре изпращат сина за Виена. Оттам ще лети към Отава. Ще се видят ли пак?

Гита не може да заспи. В просъница се вижда в минали векове. Ето дорийците. Ето го пазарът за роби, маслини и портокали. После някакви римски терми, привиждат й се красиви патриции и патрицианки с лаврови венци …

Но какъв е този череп, обкован като чаша? Какво пият, вино или кръв? Това не е ли Крум Страшни, завладял града през 812 година? Или някой от другите ни царе? Може би е Иван - Александър? Или е венециански дож? Пристанището е задръстено с плавателни съдове, ето там оная галера, натоварена с коприни от Венеция… Търговци щъкат надолу, нагоре… Тя е мъничка, мъничка, около тригодишна… „Мамо, мамо” плаче Гита, защото се е изгубила…

Изведнъж се превръща в парче земя, върху което растат български домати. После е пораснала и я женят, но кой е женихът? Вдигат наздравица, а виночерпецът налива… но това е Жоро! Той държи огромна чаша, пълна със собствената им кръв, и изведнъж я запраща към морето, не, това е океанът, над който чашата лети към другия континент. Кошмар. Кошмарът изчезва. Съмнало е.

Какво ли значи този сън? Не, не е на добро. Да го разкаже ли на другите или да им го спести?
Не може да дойде на себе си. Сърцето й бие до пръсване. Измъква се от спалнята, оставя стария да си доспи.

Жоро вече е станал, взел душ и, стъпил бос на мокета, стои пред лаптопа, свързал се с компанията си. Пише делово писмо. Вече е „там”. Тя унило включва електрическата кана за гореща вода, прави кафе и сяда до него. Гледа го плахо, наспал ли се е?

Изведнъж Жоро затваря лаптопа, вдига босите си нозе на канапето и слага глава на скута й. Както правеше като дете. Пръстите й потъват в косата му. „Грешен съм, мамо, пред вас” казва Жоро с глас, който иде сякаш отвъд. С горещо желязо я парва стонът му. Не е щастлив нейният Жоро!

„Защо да си грешен, сине, не думай тъй, нали живеете добре, доволни сме от това. Не мисли за нас!” После, кой знае защо, задава странен въпрос, неволно изплъзнал се от устата й: „Какво ти се иска сега най-много?” Тайно очаква, че Жоро ще отвърне: „Искам да съм си завинаги в родината!” Но Жоро отговаря, без да се замисля дори: „Да съм си „вкъщи” и да прегърна Джулия!” И тя разбира вече кое е това „вкъщи” - там, където са децата му, там, където е двегодишната му дъщеричка. Там е неговият живот. Няма вик, нито ехо от думите му, само една буца на гърлото й…

Ранна разходка из Несебър. Едно магазинче за сувенири е отворило, матрьошките са изнесени навън, продавачът вика след нея: „Девочка!” Жоро чете исторически надписи, жадно върти камерата на всички посоки, обикаля руини и некрополи, римски мозайки и зидове, неповторимите къщи на Несебър, старите катедрали и базиликата „Богородица елеуса”, едва ли не потънала в морето, на фона на които им прави снимки.

Най-дълго камерата му се задържа върху гърбовете на изтеглените на брега рибарски лодки, всяка с романтично име, и върху изящните бели лебеди, дошли от Скандинавия да презимуват тук… Колко е малък светът! - мисли си той.

„Колко е голям светът”, мисли Гита. „Дали ще видя пак сина си?”

Не беше му казала какво й предстои, за да не го тревожи.

***

После за Русе през Бургас, Варна, Шуменското плато. Там камерата на Жоро също ще запечата скъпата на сърцето му история, величието на българските канове в Мемориала „1300 г. България” и Мадарския конник, за да има с какво да се хвали пред колегите в Канада. Уви, с отминало величие и една видима вече разруха.

Чака ги един тъжен път към обратния полет на Жоро, който ще го върне при семейството му, отнемайки му другото семейство и всичко, безвъзвратно отминало.

В главата на Гита: „До смерти буду ждать!”