И ЮДА Е БИЛ ДЕТЕ
„Пак ли?!”
Проплаквам докато слушам поредната история от училище.
Успявам да се удържа да не повторя въпроса - възклицание, защото се вглеждам в любимите сивосини очи. В наранената душичка на сина си.
„Пак ли?!”
Крещя наум. И не знам какво да направя.
„Пак - пак … пак - пак … пак - пак …” - това е сърцето ми.
Учителката изпитала сина ми два пъти - в часа и в междучасието. За една задача. Двойка и четворка. За вярно решена задача. Шокиращи нарушения, гарнирани с подигравка и унижение.
Сърцето ми преминава в режим на аритмия: „пак - ли … пак, пак - ли … пак …” Няма как, отново предстои борба. „Съучениците ми ще потвърдят!” - убеден е малкият ми правдолюбец. Е, това поне е добре! Представям си красивите слънчеви личица от снимките. „Пак - пак, пак - пак …” - поуспокоявам се.
Повеждам битка за достойнството на детето си. Учителката реагира по единствения възможен начин - изкривява истината. Не се учудвам. Не ме вълнува поведението на човек, когото съм отписала. Ударът, както винаги, идва от неочаквана посока. Ангелите от снимката застават на страната на силния.
„Пак - ли … пак! … пак - ли … пак!” - аритмията. От безсилие. Просъсквам: „Юди!” И в този миг независимото ми сърце е на път да спре от прозрението.
Да, малки са. И е прието по тази причина да смятаме, че са чисти и невинни. Не, не и не! Единствената позната ми метаморфоза е на гъсеницата в прекрасна пеперуда. А всичко останало си е еднакво - от люлката до гроба.
Мислите ми стават ритмични като туптенето на сърцето ми, като внезапно изплувалата в съзнанието ми китара на Висоцки, която ги съпровожда.
Нарекох ги Юди. Да, малки, но Юди.
… И Юда е бил дете. Най-вероятно лелеяно, наричано с нежни имена от майка си. Може би послушно дете. Или палаво. Не знам, няма значение. Порасналото дете Юда се превръща в най-известния предател в човешката история. Изненадващо или не, но той е развил това, което е носел у себе си.
Метаморфози при хората няма.
На фона на китарата и мислите ми - гласът на Висоцки. Аритмията на сърцето ми се съчетава с неговото кресчендо: „Ако си тъп като дърво и се родиш баобаб, ще си останеш баобаб , дори и да живееш хиляда години.”
За какво ли е похарчил парите Юда? Хапнал, пийнал - какво ли друго?! Без да съм наясно с икономическата ситуация по онова време, давам си сметка, че 30 сребърника са броени пари… А дали е знаел защо го прави? Не съм напълно сигурна. Малките Юди - съученици на сина ми обаче знаят. Те инвестират в бъдещето си. Още четири години на комфорт в „елитното” училище, през които ще ласкаят в лицето, а хулят зад гърба; четири години, през които ще си преписват на воля, за което големите Юди ще ги потупват благосклонно по рамото. Малките Юди на свой ред ще станат големи. Цяло ново поколение с променено съотношение от времето на Исус. При един предател само тогава Синът Божи е разпнат на кръста. А сега? Какво би могло да се случи на почтените В ДНЕШНО ВРЕМЕ ?
Метаморфозата на гъсеницата в пеперуда е красива игра на природата. Единствената.
Баобабът си остава баобаб.
Магарето - магаре.
Юда си остава Юда.
Но аз не искам за сина си съдбата на Исус. Ще продължавам да се боря. Стане ли дума за правдата, не проявявам фантазия. Такава съм си - куражлия. Може би има връзка с революционната ми фамилия.
Оказва се обаче, че тя вече не е актуална. Борбените русенски патриоти са имали конкретен враг. А аз своя вече не го виждам. Защото в Юдоландия е здрач като на Тайната вечеря. Не, не е здрач, а мъгла: гъста, лепкава, нездрава. Очертанията са размити, а аз искам да различавам доброто от злото. От Обретенова неусетно за себе си съм се превърнала в Дон-Кихотова...
Е, добре. Поне не съм Искариотска. Яхвам измършавелия Росинант на надеждата с мечтата да видя поне миража на доброто. Върхът на смешното ми копие е скрит от мъглата и затова изглеждам още по-жалка. Санчо си нямам. Сама съм. (И да има други като мен, не ги виждам.) Сама в моралната инверсия на Европа.
Какво търся, не знам. Ще вървя напред (а напред ли?), поне да не съм рамо до рамо с Юдите - големи и малки.
„Пак - ли … пак , пак - ли … пак!” Отново аритмията. Този път от предчувствие за надежда. Защото искам да открия нормално кътче за моя сивосинеок кандидат - Исус.
Дий, Росинанте!
„Пак - пак … пак - пак …” Спокойна съм.
16.01.2014 г.
В. Търново
