РАЗКАЗИ
СЯНКАТА НА СМЪРТТА
Есента си заминаваше. Гнездата на птиците тъгуваха самотни. Само вятърът си играеше из клоните и разнасяше перца, забравени от сладкогласното ято.
Застудя. Рядко се радвахме на слънчево време. Случваше ли се ясен ден, баба трудно ни задържаше в стаите. Каките и батковците учеха и пишеха, а за нас, малките, градините и дворовете бяха тесни за игрите ни.
- Събирайте топло за зимата, защото слънцето се измори от лятото и есента! - подвикваше ни баба.
Татковците ни бяха запас, а майките ни ходеха в полето да орат със старците. Те им помагаха и ги просвещаваха в мъжките дела.
- Ербап булки! - хвалеше ги дядо Филип вечер пред бабите.
Какво са направили днес? - иска да разбере Петко.
- Я го гледай ти тоя глист, мъж ще стане! - радва му се дядо Васил и продължава: - Каквото и да са изработили и посели майките ви, с чалъм го направиха.
- Какво е чалъм?- питаме го всички, а изморените жени и баби се смеят от сърце.
- Това е майсторлък, сине, майсторлък и обич. Добре питате и трябва да се радвате на майките си и да ги слушате! - обясняваше мъдрецът и изчукваше лулата си о пейката.
- А кога ще свършат? - интересуваше се най-малкият мъж от рода.
- Когато засеем цялото поле, - прегръща го дядо Васил и му сочи почернялото оране на баира и в падините.
А кога ще си дойдат татковците ни?
Този въпрос натъжи всички и затова бяхме доволни от умната главица на Пецето и чакахме, затаили дъх, какво ще каже старият добряк, но той поклати глава, замисли се и недоволно отсече:
- Войнишка им работа! Нито знам кога ще свършат, нито с кого се бият, нито защо. Има по-умни глави от моята, сине!- отговаряше дядо Васил и пълнеше лулата си със сухи листенца.
Докато жените сваляха дървенитe плугове, дядовците им помагаха и обясняваха какво да сложат в колата и къде ще орат или сеят на следващия ден. После майките ни сядаха на последните стъпала, събуха цървулите си и изтупваха насъбралата се пръст.
Петко и Славчо се гонеха по окопа и подскачаха по подредените тухли. Когато се сборичкаха, единият падна в краката на дядо Васил, а другият се търколи в изкопаните основи на чичовата къща. Всички наскачаха. Стринка хвана юнака си немирен за изкаляните дрешки и го извади, и хем го чистеше, хем изплашена го питаше през сълзи:
- Пеце, кажи, мамо, боли ли те нещо? Пристъпи де!- молеше му се тя и се страхуваше да няма нещо счупено.
Буйното петле се отскубна от нея и отново подгони Славчо.
- Акъла ми изкара! - отдъхна си стринка.
- Сбъркано време! - ядосваше се баба.- Жените - в полето, мъжете - по казармите. Само да си дойдат момчетата ми и каквито са майстори, за една седмица ще вдигнат къщата. От тези трапове съм ледена. Ако не падне дете, кокошка ще е, а вчера и агнето се беше преметнало. Без крака ще останат! - притесняваше се старата.
Темелите на къщата също зееха. Камъните бяха докарани от „Ченгенесъра”. За тухлите и ние, децата, помагахме. Ей го къде е копторът!
Когато всичко беше готово, чичите отлични строители, се бяха събрали, за да определят деня на зидането. Кучето излая и разсилният донесе и раздаде на всички мъже малки жълти хартийки. Какво пишеше в тях, не знаех, но те млъкнаха, плюваха и псуваха. Събраха в сандъчета отвесите, нивелирите, камчоците и се разделиха. На ранина заминаха войници - запас.
Ние, дребосъците, не разбирахме мълчаливата им мъка, тичахме по цял ден и ядосвахме бабите си. Най-много обичахме да се крием в коптора. Измъквахме се от дупките прашни като гущери. Заредиха се топли дни, а лудориите ни не секваха.
- Бог се смили над синовете ни, Тодоро, та ни прати слънце.
- Тъкмо и булките ще довършат в полето, - допълваше гласът на баба Мария.
Ние бяхме долепили гръбчета от вътрешната страна на коптора, а те седяха на припек от другата му страна, затова не ни виждаха, а ние ги чувахме. Така се криехме и си почивахме взаимно - те от нас, ние от тях. Когато заминеха да готвят, ние се премествахме в окопите и там строяхме замъци от тухли. Не се минаваше много време и бабите ни започваха да ни викат.
Сега пък какво ли се бяха присетили, се питахме с погледи и не се обаждахме. Тихо притичвахме и отново се скривахме в коптора. Но виковете им този път преминаха в плач и чувахме как тичат из дворовете, търсят ни. Чуха се тревожните гласове на каките и батковците. Заедно с олелията дочухме бучене, което се увеличаваше все повече. Изплашихме се да не започва земетресение и избягахме от скривалището си.
Когато се появихме, очаквахме бой, но се изненадахме от държанието им. Всички плачеха, следяха бученето и очакваха нещо лошо да се случи. „Какво е станало, докато се криехме?”- мислехме си ние -„Каква ли беля бяхме сторили?” Вдигахме раменца, но никой не ни се скара. Напротив, прегръщаха ни нежно и бързо ни повлякоха към градината на дядо Филип, която беше пълна със салкъми. Докато ни криеха и мятаха черни дрехи по клоните, бученето се превърна в страшен вой.
Всички залегнахме. Чак сега се сетихме за разказите на една интернирана в селото ни софиянка, за която чиче казваше, че плаши бабите с бомби. Само мама й вярваше, защото когато ходеше в плевенската болница на свиждане на сестра ми, болна от скарлатина, един ден лекари и сестри бяха извели всички болни в лозята. Затова мама вярваше за бомбардировките, за ужасите в София през 1945 година.
Ето че страшното идваше и към нас. Земята се тресеше и ние долепихме телца до бабите си и занемяхме. Небето беше тясно за страшните американски птици, чиито търбуси бяха пълни със смърт. Самолетите летяха бавно, ниско, в редици, като правеха сянка, под която никой не би почивал. Всички треперехме. Слушахме милите си баби как горещо се молят Богу да опази нас, децата, и съжалявахме, загдето сме ги ядосвали.
Стана страшно! Какво ни очакваше?… Това ни плашеше още повече.
Самолетите прелетяха над селото и тъкмо си мислехме, че са заминали, шумът отново се усилваше.
- Връщат се! - хванаха се жените за главите, после се превиваха над нас, чудейки се как да ни опазят.
Цялото зловещо ято се завъртя, обиколи селото, полето и… отмина към Плевен, оставяйки два самолета да се въртят в кръг като объркани. Обиколиха веднъж-дваж и стесняваха кръговете.
Свършено е с булките!
Изтръпнахме за майките си, но когато останаха да кръжат само над селото ни, се плашехме да не открият скривалището ни. Самолетите полетяха така ниско, сякаш ураган превиваше клоните на дърветата, че дори виждахме летците от кабините. Зареваха така страшно и… „тряс”! Страшен удар след удар продъни земята, та ушите ни заглъхнаха.
- Лежете, мамо, лежете, че пуснаха бомби!- изплакаха бабите ни и долепиха гърди над нас.
Самолетите отминаха, бученето отлетя след тях, но бомбите лежаха някъде около нас. Смъртта ни дебнеше! Такава страшна тишина настана, че чувахме само сърцата си как бият. „Не мърдайте, бабини!”- шепнеха старите ни закрилнички. Дори и без тяхното напомняне, ние замряхме в очакване да се пръснат бомбите, а времето се влачеше бавно, сякаш беше спряло.
Изведнъж се стрелна писък на пожарни коли. Чуха се мъжки гласове, псувни, нареждания. Така, премалели от страх, чухме заповеди:
- Излизайте! Страшното мина! - чуват се гласове на мъже.
Не смеехме да мръднем.
Хей, има ли живи хора бре? Елате! - повтори гласът.
Едва се отлепихме от земята и плахо се отправихме към чешмата, откъдето идваха гласовете. Отдъхнахме си чак когато видяхме мъже от селото и съвета. Те бяха приседнали на ръба на каменното корито и чистеха някакви инструменти. Когато ни видяха така изплашени, заговориха ни благо. От очите им течаха сълзи.
- Не бойте се, юначета! Тези хищни чудовища са мъртви, обезвредени.
Бабите докуцукаха след нас, и като видяха какви ями са издълбали, се кръстеха и плачеха. Едната бомба лежеше пред чешмата, а другата - в торището на чичо Марин Влашки.
- Да сте живи и здрави, момчета, че ни спасихте дечицата! - надпреварваха се бабите да ги благославят.
- А при майките ни в полето пуснаха ли бомби? - сепна ни гласът на Цанка, чичовата.
Всички бяхме готови да полетим към полето.
Спрете се!
Ако бяха пуснали в полето бомби, досега да са избухнали. Седнете и чакайте! Няма да се забавят. Ще си дойдат!- спокойно обясняваше един чичо със стражарска шапка.
Седнахме и мълчаливо се ослушвахме, за да доловим шум от кола. Скоро се видя облак прах из падините.
Идват! - зарадвахме се всички.
Заредиха се кола след кола и всеки пищеше и прегръщаше дете, майка или внуче. Милата ни майчица! Днес сама беше орала. Едва разпрегна воловете, свлече се на земята и заплака.
- Колко съм ви днеска мислила!- тресяха се раменете й.- Колко съм Бога молила!- целуваше ни тя и ни притискаше с кака до болка.
Прегърнахме се всички - мама, стринка, баба ми и ние, децата, мъката и страха си да отпуснем.
- Къде се скри, булка?- загрижено попита баба и за първи път постави ръка на рамото й като майка.
- Не съм се крила, мале! Когато тези хищници затулиха слънцето, изкарах дълбока бразда и легнах в нея. Тука ще е краят. И чаках, плаках и се молех за всички ни. Сто пъти умирах този ден. Особено когато се спуснаха над селото и нещо продъни земята. Разбрах, че са бомби, и не чаках да отминат. Веднага впрегнах воловете и си тръгнах за село. Остена изпотроших да ръчкам добичетата, но „Черешака” е далече, дъх не ми остана.
Така разказваше мама и ни стискаше в скута си, а дворът се пълнеше с комшии, дошли да чуят и споделят страховете си. Всички подсмърчахме.
- Милички мои, сега се изплашихме от две неизбухнали бомби и от сянката на самолетите, а знаете ли, мъничките ми, какво е на фронта? Там земята ври, а хората умират като мухи!- продължи мама.
- Там е адът! - включиха се и дядовците и бабите и всички се кръстеха и молеха да се върнат синовете им. Молехме се и ние за бащите си, които толкова жадувахме.
Забравихме игрите си. Изгубихме веселия си смях. Каквото и да си разказвахме, все се връщахме към онзи ден и към сянката на смъртта, която можеше да ни превърне в пепел.
Чакахме бащите си, които с живота си пазеха родината и нашето детство.
НАЙ-СТРАШНАТА НОЩ
Свършиха се дните от циганското лято. Така бабите наричаха редките слънчеви дни, забравени от есента. Щъркелите си заминаха, но още се чуваше тъжният им зов по закъснели сродници. Дните ставаха по-къси, нощите - по-дълги и тъмни, а ние, децата, мислехме само за игри, особено вечер. Тъмнината беше нашата закрила, дворовете - арена, а ние се превръщахме в рицари, принцеси, воеводи или войници. Бяхме си направили скривалище в старата варница на Попечковци, близо до пътя.
Стопанин й беше Славчо. Русолявата му глава се различаваше и в най-тъмната нощ. Плетената леса от дълги и здрави пръти беше сигурен покрив на изоставената от употреба варница. От вътрешната страна на квадратния трап изкопахме стъпала и пейка, където седяхме и се криехме.
Случваше се баба Мария да мине по лесата, за да отиде за нещо до кошарата, или до купата от кочани, без да разбере, че ние сме под краката й. Гордеехме се с укритието си и почнеха ли бабите ни да се карат за щяло и нещяло, ние изчезвахме от погледите им, и като влизахме в скривалището, си разказвахме за приятни случки от лятото. Често си припомняхме и страхотии, разказвани от бащите ни. Те и в момента бяха войници с пушки, но не знаехме да се гордеем ли, или да се плашим от това. Лошото беше, че ги нямаше толкова дълго време, а ние ги жадувахме! Колко приятно беше да ни вдигнат на рамене, да ни погалят, да ни се скарат дори, но да си бъдат вкъщи, до нас!
Застудя. Небето побеля. Тъмни облаци надвиснаха над селото, готови да се разплачат от студ. Нощта настъпваше бързо, а по небосвода - ни луна, ни звездица. Тъмно като в рог. Това не ни пречеше да сновем напред-назад из навесите и мазите. Страхотна криеница беше. Това бяха последните ни криеници по дворовете, защото зимата настъпваше и ни напомняше да търсим вече печките.
Беше средата на месец ноември 1944 година, но в игрите ни студът не ни пречеше. Скачахме, гонехме се из тъмното, когато ослепително силни фарове разсякоха нощта. Зададе се нещо голямо. Беше военен камион. От кабината ни бяха забелязали, защото от вратата на машината слезе строен офицер и ни извика:
- Хей, деца, знае ли някой от вас къде живее Никола Василев Попечков?
- Ето тук, в този двор!- посочихме му всички и се обърнахме към Славчо с почуда.
- Те питат за тате!- подскочи той и затича при камиона.
- Ела да те повозим, щом си толкова хубав син!- каза военният чичко и нежно пое Славето, като се обърна отново към нас: - Я, деца, отворете портите!
Разбрахме, че е командир, защото само той даваше нареждания, и затичахме да изпълним задачата. Камионът зави от шосето, забоботи така силно, та чак прозорците звънтяха, и спря в средата на двора. От вътрешната страна на капаците стояха по три войничета като заковани. Пушките им сочеха облаците, а от светлината на фаровете проблясваха и ножове. Затичахме се да се покатерим при тях, но една дума на офицера беше достатъчна, за да разберем, че това не е работа за игра. Славчо подскачаше горделиво около този важен гост, пък и такъв голям камион, и такива фарове, които направиха у тях да свети като ден. Дали му завидяхме, или поради неизвестното, което щеше да се случи, но ни достраша и се струпахме до вратника. От бученето на огромния камион всички от къщата излязоха пред вратите. Командирът остави Славчо при нас и тръгна в стегната крачка като за клетва. Спря пред дядо Васил, бащата на чичо Никола. Хвана човечеца за рамото и грижовно го поведе встрани от жените, за да му съобщи нещо важно. Говореше само той, а дядо Васил свали калпака си и тръгна, заваляйки се, към прага. Сложи калпака до устата си и още не прекрачил първото стъпало, падна по очи. Жален вик се изтръгна дълбоко от гърдите му, сякаш се скъса най-дебелата струна от душата му, и извика на два пъти:
- Никола, Никола карат! - и припадна.
Баба Мария, майка му, вдигна ръце към небето, свлече се на колене, захвърли забрадката си и разцепи махалата с писъка си.
Офицерът затича към дядо Васил и изплашено извика едно от войничетата:
- Бързо, вода!
Славчо затича при баба си, а тя хем си скубеше косата, хем горко нареждаше и го прегръщаше:
- Бабино сираче, мамино! Кой ще те войник изпраща, кой ще ти булка посреща, миличко?
Последна - няма, бледна, скована - се клатеше леля Иванка. Страшната вест я връзваше с черен повой, и колкото повече се мъчеше да стигне до ковчега, който лежеше чер и лъскав сред караула, толкова по-мъчно пристъпваше. По средата на разстоянието тя падна и не мръдна. Нямаше сили дори да извика, а само трепереше.
Войничетата се объркаха. Ние се изплашихме. Добре, че дотичаха комшии, та изнесоха водица, други хукнаха за лекар.
Махалата заприлича на нападнат кошер. Всеки тичаше, помагаше, приготвяше нещо, защото на сутринта щели да го погребат. Лекарят се обърка кого да спасяваа по-напред, като всички бяха в несвяст от жестокото госте.
Пръв се съвзе дядо Васил, тъкмо отворил очи, и на колене молеше командира:
- Отворете ми капака, нека само аз да го зърна, като син ви моля, заклевам ви! Само аз!
Но командирът отсече:
- Ковчегът няма да се пипа! Бил си войник и знаеш какво е заповед, бащице.
Цяла нощ войничетата не мръднаха от камиона. Сред тях безжизнено лежеше една угаснала надежда, една опора. Светлините на фаровете осветяваха двора и надойдоха хора от махалата, роднини, близки и приятели от цялото село, та нямаше къде да се размине човек. Никой не мислеше за сън. И ние, малките, не се прибрахме, защото бабите и майките ни бяха в къщата и всяка се включваше в подготовката за тежката раздяла.
Страшна нощ, жална нощ! Опряха се хората от плач и колко пъти умираха тая нощ, че и лекарят проплака. Славчо плачеше при старите, после заставаше за малко при нас, но какво и ние да му кажем, като се тресяхме от рев и страх. Малки бяхме и не разбирахме напълно жестоката истина, която беше легнала на сърцата им, но разбирахме, че на фронта е ад.
Тъкмо бяха се закротили от рев, нова тежка мъка отприщи жалбата им. На вратата се появи отчаяна и обляна в сълзи майката на Богдан Шабански, когото само преди месец бяха погребали, убит като командир на картечно отделение при село Калня, Пиротско, оставил бременна съпруга. Плачеше сиротинката, поръчваше на чичо Никола да пита Богдан как да кръстят сина му. И сълзи, и мъка, и болка до премала. Силица не й остана.
Нощта побеля от сълзите, от виковете и бързо избяга. Утрото дойде студено и първите снежинки прехвърчаха като мухи, а хората, не мигнали нито миг, тръгнаха към гробищата.
Камионът пъшкаше по стръмното към зиналия гроб, а след него вървеше цяло село. Всеки хвърляше щипка пръст за сбогом под строгите погледи на войниците. Славчо стоеше на педя от ковчега, без да може да вземе своя бащин благослов.
Командирът беше кратък:
- Младши сержант Никола Попечков падна достойно в боевете за кота 923 - Сърбия.
После отдаде чест, свали шапка, поклони се и даде знак на войниците. Те стреляха към небето, сякаш то беше виновно за тая черна мъка и за страшната нощ. Селото се почерни, защото не само чичо Никола и Богдан бяха загинали по сръбските полета. След тях бяха убити чичо Тодор Влашки при село Галик, а при село Хъртица загина чичо Симеон Павлов. Всяка къща бе изпратила де син, де брат или баща, и всеки плачеше и чакаше, изплашен от пресните гробове. В тази страшна нощ Славчо стана мъж на три годинки, за да запълни празното място на своя баща. Всички деца помъдряхме сред жалбите на своите близки.
Снегът покри грозотата по дворовете. Вятърът надипли преспи по гробовете, но никой не можа да скрие черните кърпи на къщите и главите на жените. Мъката и жалбата не можеше да се скрие, а синовете се раждаха и растяха, непогалени от бащина ръка.
На кого са нужни тези страшни нощи?
На майките - не!
На бащите - не!
На синовете - не!
На децата - не!
На кого тогава???
ЖАДНИ ОЧИ
Утрото се сейнало и денят повел светлината при хората - работа ги чакала.
Подранила и мамината сестра Цонка. Помазаната с яйчице питка блестяла като печена на слънчице и приканвала всички към софрата. Тя извадила и сиренце и, доволна от вкусната закуска, зачакала да се излюпят от леглата малките й пиленца. Докато шетала, се вглеждала в прозореца откъм пътя. Вече час как пощальонът седял на тяхната пейка и пушел, пушел…
- Този човек работа няма ли?- мислела си сиротинката. - Писмата му кой ще разнесе?
По едно време го видяла да поглежда към техния прозорец и се почудила:
- Брей, ама на този човечец може да му е станало нещо и се оглежда за помощ!- взела канче с водица и изтичала да му помогне.
- Лошо ли ти е, или чакаш някого? Ето ти водица!- подала му тя канчето.
- Сполай ти, Цоне, сполай ти, батьовата! Аз не съм за жалене. Седя тука и се чудя как да те от жалба отърва, но от орисията си човек не може да избяга.
- Ти какво? Писмо ли ми носиш?- клъвнала я мъка в сърцето и се прихванала за пейката, па седнала до него.
- Имаш… - объркан смънкал човекът.
- Давай писмото! - прошепнала горката майчица, а сърцето й хвъркало като простреляна гугутка. - Син чакам. Що ли ми е писал? Давай!
- Не тук, нека влезем вътре! - помолил я пощальонът и я подкрепил да влязат вкъщи.
Наскачали сънени и другите й деца, и Атанас - мъжът й. Всеки протягал ръка, за да вземе писмото, но когато видели жълтата хартийка, дръпнали ръце и замръзнали. Пресегнала се Цона - майката - и пребледняла. Чувала беше неведнъж за тази тънка, грозна гостенка. Буквите й - ситни, като семе от петуния, но много майки е захапала за душата. Завъртяла листа пред невиждащите си очи и наредила на свития в ъгъла човек:
- Чети! - и стиснала зъби, скрила очите си в шепи и слушала, слушала…
А писмото било кратко: „В боевете при село Калня, Пиротско, избухнала бомба и взела много жертви. Сред загиналите войници е и вашият син Петко Атанасов Петков, който с достойнство изпълнявал своя дълг. Никой от убитите не е върнат в родния си дом. Погребани са на място.”
- Господи, къде са костите му - скрити ли са нейде, или са разпръснати в окопите?!- плакала горката цяла нощ
Черна кърпа вързала на портите и на главата си, а сутринта събрала новите му дрешки, обувки и книгите му и ги занесла на гробищата. Сама изкопала гроб и погребала дрехите му вътре. Всяка сутрин осъмвала, плачела и преливала земята. „Другите докараха, Петко! Къде ли скита душицата ти неопята?” - нареждала добрицата. Затова на четирийсетия ден викнала поп, за да опее гроба му.
Минала цяла година и получават второ писмо.
Петко е жив!
- Когато избухнала бомбата, той бил отхвърлен далече сред траншеите, където лежал в безсъние, но когато се свестил, другарите му били отстъпили. Затова бил хванат от немците и откаран във военнопленническия лагер в Нюренберг - Германия.
Отново писъци от радост:
- Жив, жив! Боже, ще си дойде! Предчувствах си аз. Знаех си аз, че над дрехи се не плаче! - радваше се през сълзи христолюбивата женица.
Още същия ден взема количката, откопава дрехите, и каквото останало здраво в чувалите, го изпрала и пак зачакала синът да се завърне.
Изправила се стойката й, усмивка озарила лицето й, но не задълго.
На 5 март 1945 година отново мъка прерязала сърцето й - убит е от немците в град Нюренберг при опит да избяга от лагера.
- Мамин сокол, искал е при нас да долети. Кой ти, мамо, крилата прекърши? Пусти войни! Пусти да останат!- без душа останала от рев горката.
След този ден се разболяла, залежала, а единственото й желание било:
- Сложете ми леглото до прозореца. Тука ще го чакам! И това писмо може да е грешка.
Дни и нощи плакала, надявала се и нито работела, нито трошичка хляб сложила в устата си.
Така се влачела и уповавала до сетния си земен час. Една сутрин я заварили децата й издъхнала, с отворени очи, обърнати към портата, откъдето очаквала да влезе чедото й, загинало по чуждите земи.
