интервю на Красимира Василева

- Господин Палежев, скоро Вие бяхте приет в Съюза на българските писатели? Как възприемате това?

- Със смесени чувства. Ако нещата у нас, включително и в литературата, вървяха по-нормално, нямаше да е чак сега. Но както писах в заявлението си до Управителния съвет „…причини идейно-политически попречиха книгите ми да излизат навреме”. Стихосбирката „Слънчев процеп” стигна рекорд, отбелязан през 1987 г.  от вестник „АБВ”, списание „Пламък” и радио „Свободна Европа” - задържана цели 15 години в издателство „Народна младеж”… Мисля, че занапред писателите ще се обединяват единствено по сродството помежду си.

- Като имаме пред вид практиката от по-старо време, приемането на един автор  в писателския съюз значи ли, че той е утвърден, общопризнат творец?

- Не значи. Досегашните мерки за оценяване са фалшиви, ще трябва да минат много години, докато се възстановят истинските стойности. Впрочем, младите автори, които нямат нашето бреме, вече си имат свои мерки и теглилки и могат вярно да оценяват както себе си, така и предшествениците си. Ние, по-възрастните, сме поразени.

- Можем ли обаче да приемем, че всички сме еднакво поразени?

- Зависи от гъбата и оцета… Имам една студия за Константин Павлов, още от 1967 година, там използвам тези два образа. А иначе по време на следването си и след това имах щастието да общувам /нека не звучи самохвално/ с Атанас Далчев, Борис Делчев, Александър Геров, Радой Ралин. При такава висока опора - нравствено и естетически - може да се устои на „Светата инквизиция”. Не зная, в случая със задържането на „Слънчев процеп” критикът Здравко Недков намери кафкиански мотив. Истината е, че, предвид близкото ми минало, в моите по начало иносказателни творения навсякъде по вестници, списания и издателства търсеха политически внушения. Когато ги има и когато ги няма. Например късичкото стихотворение, посветено на Александър Геров:

Какъв потаен век, о, боже!
Виж - влага капе в сухите ти длани.
Ала не знаеш ти, не знаеш
дали е туй роса от облак
или прашинка от ураний.

Писано през 1968 година, но престояло с другите стихотворения до 1987 година, отпадна от книжката ми, защото междувременно дойде Чернобил и подозряха, че аз тъкмо за аварията „намеквам”. За да не полудее, човек се затваря в себе си, доколкото може. Затова втората ми стихосбирка се казва „Мълком”. 

- Вие сте известен и като изследовател на Захари Стоянов. Как съчетавате поетическото и изследователското начало?

- Поне за моите сетива веществото е едно и също. Скалата, реката, дървото, гущерката и насекомото от една страна, тетрадките, книгите, вещите на Захари Стоянов, от друга, са зрими, реални неща, които трябва да се наблюдават и осмислят. Колкото по-голямо е усилието, толкова по-възможно е да стигнем до естеството на нещата - в природата или в архива, за който тук става въпрос.

- Как чрез документите се разкрива образът на Захари Стоянов? 

- Още по-жив и неподправен. Но при Захари бележките в тетрадките и по полетата на книгите помагат да се проследи как са се съединявали даденото в изобилие от природата и придобитото /в късни години, но точно каквото е необходимо/ от съчиненията на световните мислители. Всичко това в един предопределен от съдбата исторически момент ражда творческия гений на Захари Стоянов.  Аз, разбира се, съм пристрастен, но от архива му още по-ясно се вижда, че не от сатанинство, а от висок обществен морал Захари е изрекъл своите безпощадни истини за българския народ. И пренесе ли човек тези истини в днешно време, изпитва истинско отчаяние.

- Във връзка с това какво е отношението Ви към политическия живот у нас след 10 ноември?

- Непосредствено след Десети беше време на една сладка усилия. Всички - и свалени, и издигнати, и достойни, и недостойни, и жертви, и палачи, я преживяхме. Аз бях от най-възторжените участници в събранията и митингите. Ако си спомняте, още на първия митинг в зала „Дунав” предложих да се отворят досиетата на Шесто управление, а на втория, свикан от Зелената партия, който водех, говорих за русенския геноцид, включително и за убитите без съд и присъда Тонка Никола Обретенова и съпруга й Нико Просеничков. През тези няколко месеца беше времето на идеалистите, които не прощават стари грехове, но и не приемат да има нови. За съжаление, напред постепенно излязоха хора, недотам достойни и с прекалени амбиции да наложат своята воля. Тогава започна ново крушение на идеалите, за което бяхме чували и чели в книги от предишни времена. И ако днес говорим за отдръпването на интелигенцията от политиката, това е именно по тези нравствени причини.

- Тогава къде е изходът?

- В една от своите тетрадки някъде към 1880 - 81 година Захари си е записал чудесната миниатюра, озаглавена „Живот и смърт.” По смисъл внушава се нуждата от естествен начин на живот. Вярата и съмнението, истината и заблуждението, както тялото и душата, са неразривно свързани. Делим ли ги едно от друго, то това е противно на естеството както на отделната личност, така и на обществото. Ако погледнем политически, това е една чисто либерална позиция. Точно в тая партия е членувал тогава Захари. Но колко непримирим става след 5 - 6 - 7 години! И днес толерантност трябва да има, но всички виждаме колко престъпления от старо време остават неразкрити и колко далавери в по-ново време се вършат. Народът обеднява. Както предупредих двамина от събратята си литератори, понастоящем депутати, нищо чудно да дойде времето на поетите-революционери.

- Нека да завършим разговора с едно Ваше стихотворение.

- С удоволствие: 

МРАВКИТЕ

Тежи ни залога съдбовен.
Отпуснали мишци, изопнали шии,
кръжим край кълбото огромно,
крещим и с нестихваща злоба
гризем от корицата медна.
Додето съвсем се олющи,
додето върху ни надвисне -
гол-голеничък -
Големият камък.

Месец май 1993 г.