Димо Боляров

МЛАДОСТТА НА РЕВОЛЮЦИЯТА

Революцията
не марширува!
Не владее
стъпката парадна -
тя е млада
и не хитрува -
бие път
изпокъсана, гладна;
атакува,
заляга,
тича
и вика с продрано гърло - ура!
На хармоника свири в студения мрак.
Боледува от тиф и рак,
за хляб на опашки безкрайни чака,
на ръце с посинялата рожба проплаква
и пада посечена,
пада пронизана -
още безименна!
Тя не пита
защо ще положи глава,
тя е уверена, че са истина
и най-възвишените слова.
И сякаш, че нищо не се повтаря -
всичко се случва за първи път, -
сякаш от хаоса леден и кървав
тепърва
ще се роди светът!

СПОМЕН

          В памет на братчето ми

Детето
бързо расте
по високия
ствол
на тополата -
то иска да стигне небето.
И крехкото върше литва!
Но го носи… надолу,
                      надолу
към черната, мокра земя.
И детето потъва в земята.
И е тъмното под тежката пръст.
Поставят му хората
кръст
и си мислят, че туй са крила,
с които ще стигне небето.

ЖУЛИЕТА

Като факла, сред буря запалена,
ти на себе си светиш сама!
… Жулиета, недей умира,
за да можем и след векове
в дъщерите ти да те намираме
аз и моите синове!

Верона, 1966

***
На парижкия стар тротоар
мандолината плаче по нотите
на шлагера стар.
Добри са
и щедри са хората,
които имат пари.
Те минават и пущат петаче,
понякога франк дори,
и се питат наверно
защо
все така непристорено
мандолината плаче.

Париж, 1966

NANCI

Вървя и търся някого с очи.
Къде е карнавала,
Яворов?
Търгуват хората на дребно,
не личи
на буйното веселие следата.
Тъй щях да си отмина този град,
ако не беше твойта скръбна сянка
тук нейде
под бездушния асфалт.

1966

РАКЕТНО ВРЕМЕ

           Ракетата се устреми
           като мълния към небето…
                               Из печата

Летят обратно полудели мълнии!
Пробиват те
небето старо с гръм.
Като деца,
изправени на пръсти,
се вглеждаме в безкрайното навън.
Но погледът,
привикнал да опира,
замира
като във кошмарен сън.
… И ти въртиш главата си встрани
и търсиш с рамо;
да усетиш рамо;
и звук да чуеш, па било и вопъл…
През ледения полъх на всемира
и гробът земен
ти се струва топъл.

СЪЩЕСТВУВАНЕ

Да се родиш,
а вече да умираш.
Да тръгваш,
за да спираш;
да литваш,
за да падаш -
да се надяваш,
а да се прощаваш…

Родил - живот да сториш,
такъв
да се повториш.

АСОЦИАЦИЯ

Облакът -
гъба огромна
с разръфана плът,
зачеркна лунния път.
Но луната,
настойчива,
изпълзя.
И толкова бистра
и обла е тя,
като сълза,
отронена
над света.

***
Поработи още малко, сърце!
Дай ми мъничко още от времето,
поноси още малко бремето
на мойта студееща плът.
Непрекъснато будно, ти знаеш,
че напразни са всички илюзии,
но аз още вървя подир тях.
Остани още малко със мене,
като мъдър, но предан приятел
на юноша, още зелен;
щом отпусна ръце
уморен,
спри и ти своя ход със мен.
Ако с теб ненапразно будувахме,
ще ни носят неуморените
в последните
два-три километра.
И по дългия път след тях.

***
Когато умра,
ще сънувам живота.
Студен,
ще сънувам
замръзнали улици,
оголени клони сред вятъра.
Ще блуждаят край мене
лица
на случайни спътници,
безшумно ще идват тролейбуси…
И както се случва насън,
внезапно ще дойдеш и ти.
Щом погледна към теб,
два еднакви цветя
ще разцъфнат в очите ми.
Ще те прегърна,
две птици да пърхат
върху гърдите ми;
и както се случва насън,
ти най-после ще кажеш
двете очаквани думи.
Изплашен, че туй пак е сън,
аз ще те карам
да ги повтаряш
и както насън
покорна,
ти ще повтаряш,
че ме обичаш,
че ме обичаш,
че ме обичаш…
А сънят ми ще бъде безкраен.

МОСТ

Аз крачех по моста,
който се казва Доверие.
Ти ли ме поведе по него
или сам пожелах да вървя?
Той беше безкраен напред
и безкраен нагоре -
прострял се бе гладък
до края
на моя
и твоя живот.
Внезапно,
надвесен,
видях -
две слепи деца го крепят
с крехките си рамене.
Незнание и Заблуда се казваме -
шепнеха те…
Попитах ги:
„Вие ли бяхте
през всичкото време?…”
Не ми отговориха
двете мъртви деца.
… Не е нужно да бързам напред,
ни да се връщам назад -
бреговете са толкова близо,
бреговете
със устрем се сливат!
… И усещам земята,
корава и немилостива.

НЕДОВЪРШЕНО СТИХОТВОРЕНИЕ

Стареят жените, които съм любил,
и мие тъжно да вярвам,
че съм ги любил аз.
Вехнат срещи, разлъки и думи,
чезнат в спомена гари и друми,
стареят жените, които съм любил!
Тежат
да ги нося
млади, усмихнати, хубави
в едно уморено сърце…