Рачо Стоянов

Тържествено се откри завчера паметника-бюст на знаменития автор на Рибния буквар, Петра Берон. Посред трицветните знамена се възправи, въз фона на тъмните борове, масивната глава на оногова, чийто ум насочи българското образование по прав път.

Ония, за които не е изчезнал интерес към родното минало, с жив интерес дирят да намерят нови данни за човека и писателя, и мнозина, които търсят примери, за да ги посочат на младото поколение, сочат делото на Петра Берона за пример и подражание.

Любовта към народа е била първа предпоставка за всяка работа на дейците от всебългарското възраждане и борба за освобождение и обединение, та всяка работа в полза на отечеството е била приятна и са я вършили с готовност.

Не е имало за тях дилема: да обичам ли отечеството и защо да го обичам. Те са се раждали и са умирали с тая любов. Тя е била тъй естествена за тях, както е естествено дишането на един здрав, нормален човек. И са писали книги и учебници, и са отваряли училища, и са поддържали със свои средства ученици.

И затова са възможни били тогава такива неща, каквото е завещанието на П. Берон за неговото сърце.

В една черна кутия, която се съхранява в Академията на науките, е затворено сърцето на Берона. Едно свидетелство от фармацевта Франциск Пол от Крайова удостоверява автентичността. А под това свидетелство Стефан Р. Берон е написал между друго и следните редове:

„В тая кутия се намира сърцето на покойни д-р Петр Берон, както горе доказателствува фармачист Франциск Пол. Това сърце живо е тупало само за любезното отечество Болгария. Моля да се закопае в столицата на свободна Болгария, защото я много любило.”

Тия стари, мъдри и доблестни хора! Каква пламенна любов се е таяла в тяхното сърце, та намират за нея такива прости, трогателни и възвишени слова.

За тях отечеството е винаги „любезно” отечество и те го обичат с много любов. С нежност, като към майка.

И още - самият факт на завета: сърцето да се пренесе в свободната страна, защото „я много любило”.

Сякаш слушаш стара народна песен, за жива раздяла, за тегло и мъка по чужда чужбина, за копнеж, постоянен и незадоволен, и за събиране след смъртта…

в. „Македония”, бр. 20, 03.11.1926 г.