Евгения Марс

Бъдни вечер. Нощта настъпи. Тази година хиляди семейства щяха да посрещнат Коледа без мъжете, синовете и бащите си, повикани от отечеството на бойното поле. Нямаше веселие. Навсякъде униние и скръб. Боевете бяха прекратени. Имаше примирие и всички очакваха подписването на мира, за да си разпуснат сърцата, но до тази вечер нямаше нищо утешително. Христос щеше да се роди. Само малките безгрижни деца весело очакваха Рождението Христово, защото то им носеше много радости и подаръци.
- Мамо, мамо, кога ангелът ще донесе коледното дърво? - питаха двете малки момиченца на г-жа Мара, съпруга на столичен адвокат, сега запасен подпоручик на бойното поле.
- Скоро, скоро, мили деца - отвърна им тя - и тъжна нота звучеше в гласа й.
- Много ли хубаво ще бъде, мамо?
И те скачаха около нея, галеха я, целуваха я.
- Ако стоите мирно, ще бъде хубаво.
- Като миналата година ли?
- По-хубаво.
- И за татко ли ще има подарък? Ангелът и на него ли ще донесе? - попита Катя, по-голямата от децата.
- Разбира се - каза майката и обърна глава настрани, за да не забележат децата сълзите, които нахлуха в очите й.
- А как ще получи татко подаръка си като е на война?
- Ще му го изпратим, миличките ми.
- Мамо, мамо, колко ще се радва татко!
- Идете, деца, в стаята си и спокойно чакайте ангела. Не забравяйте, че трябва да бъдете послушни. Вие ще чуете звънчето, с което ангелът звъни. Тогава аз ще ви повикам, и вие ще видите коледното дърво.
- Добре, мамо!
И двете деца влязоха в съседната стая да чакат своите малки гостенки, поканени от майка им за тази вечер.
Мара влезе в салона, където беше приготвила великолепно коледно дърво за своите деца. Под дървото бяха наредени различни играчки и подаръци. Тя не мислеше да устройва това празненство, защото душата и беше тъжна, но мъжът й бе написал от бойното поле да не забравя да приготви коледно дърво за децата. Да направи всичко така, както би било при неговото присъствие.
Часът удари десет. Малките поканени деца вече бяха пристигнали и пазеха дълбока тишина. Те се ослушваха да чуят звънчето на ангела, който през отворения прозорец щеше да внесе дървото.
- Ха! Ангелът звъни - извика малката Катя и пак се ослуша.
Наистина, звънеше се. Радостна усмивка се разля на лицата на малките.
Госпожа Мара влезе при тях и ги покани да я последват.
Вратата на салона широко се разтвори и децата останах смаяни и очаровани от зрелището, което им се представи. Коледното дърво цялото светеше от запалените свещички и безбройните лъскави украшения. По него имаше закачени всевъзможни лакомства.
Децата на г-жа Мара се втурнаха към играчките под дървото. Тук имаше ангелчета, големи кукли, кухненски принадлежности за куклите, салони, спални, кученца и др.
Домакинята седна зад пианото, засвири и покани децата да поиграят около дървото на хоро, а сетне всеки ще получи своя подарък.
Наловиха се децата за ръце и весели кръшни смехове огласиха стаята. А ангелът от върха на дървото с разперени криле мълчаливо им се любуваше.
След играта всеки получи по една играчка, плод и разни сладкиши.
Детското веселие продължи до среднощ.
Най-после гостенките се разотидоха.
- Марта, прибери децата и ги сложи да спят, - каза Мара на слугинята.
Тя остана сама в стаята при Коледното дърво и страшна мъка притисна сърцето й.
Тя се озърна на всички страни и безпомощна въздишка разтърси гърдите й. Спомни си за миналогодишните празници. Колко беше тогава щастлива заедно със своя другар… А тази нощ той е далеч от нея, на открито поле, изложен на вятър, студ, неудобства, разни лишения и вражески куршуми. Наистина той пишеше, че е жив и здрав, но… знае ли тя? Всяка минута можеше да му донесе нещастие… А тя е в топлата стая, запазена от всичко, при всички удобства… Господи! Струваше й се, че гърдите й ще се разтворят и сърцето й ще изхвръкне.
Тя скочи и отвори прозореца. Студеният зимен въздух я удари в лицето. Навън беше светло, небето ясно, звездно. Мара спря поглед върху небесното пространство, където сякаш беше отпразнуван някакъв празник, и мислено се пренесе на бойното поле. И там светят тези звезди, може би и той в тази минута гледа на тях и мечтае за нея… По една от тези звезди тя му изпрати своя поздрав и затвори прозореца.
Мара седна пред пианото. Тя беше добра пианистка и обичаше музиката страстно.
Много пъти в тежки минути тя намираше утеха в него. А и нейният мъж обичаше музиката. Особено приятно му беше лятно време, при лунно осветление, без лампа в стаята, в полумрака тя да му свири Шопен, Лист, Бетовен.
И тя се опита да изсвири нещо от неговата любима музика.
Но ето вече десети път спускаше пръсти върху клавишите, които плачевно звънтяха и проточено изпъшкваха, като тъжен погребален звук, а на нея й се свиреше, дълго да свири и да смъкне товара от душата си - товар тежък непоносим. Страшна тъга потискаше тази душа.
И след всеки акорд тя изпускаше нова дълга въздишка. Не можеше да свири, ръцете й отпадаха, душата й стенеше. Сърцето болно се свиваше. Тя се отврати от своето малодушие. Поклати глава, направи усилие над себе си и засвири… Мелодични, тъжни звуци се разляха из нощната тишина.
Лицето на Мара се гърчеше, устните се свиваха и, преди да завърши рапсодията, сълзи обляха бузите й. Тя отпусна немощно ръце, сведе глава на гърдите си и тихо заплака.
- Господи! Колко е тъжно и мъчно без него!…
Нощта бавно минаваше. Стенният часовник отбиваше часовете един след друг, но времето между тях изглеждаше безкрайно. И една щастлива мисъл мина през главата й - да напише писмо на мъжа си, та дано в тази беседа й стане по-леко.
Мара мина в спалнята и написа:
„Драги, Асене,
Страшна мъка раздира душата ми. Не зная какво да правя, къде да се дяна. Далеч от теб, останала в стаята си…”
Тя прочете редовете и хвърли недоволно перото.
- Това е ужасно! Да описваш тежкото си настроение на човека, който и без това има грижи, който с нетърпение очаква от мен нещо приятно, ободрително. Аз би трябвало да го насърча, да му пожелая весели празници… Боже мой! Какъв кошмар ме е налегнал тази нощ!
Тя скъса писмото.
- По-добре утре ще му напиша при светлината на деня и при по-добро, може би, състояние на духа.
Мара си легна. На разсъмване беше задрямала и сънуваше, че мирът е сключен, войната прекратена и нейният Асен се е върнал весел и щастлив и я поздравява с празниците…
Камбанният звън на близката църква я събуди. Тя отвори очи и се почувства уморена от безсънната нощ. Бързо скочи и побягна към детската стая да види децата. Двете херувимчета спяха спокойно. Щастлива усмивка играеше на устните им. Техният вид и светлият ден ободриха Мара. Тя позвъни на слугинята да запали печката, а сама отиде да си направи сутрешния тоалет.
Към десет часа някой позвъни на входната врата. След няколко минути слугинята влезе с букет от нарциси в ръка. Мара трепна и скочи от стола.
- Нарциси! Кой донесе този букет? -съвсем смаяна попита тя.
- Едно момче.
- Повикай го!
Влезе бедно облечено четиринадесет годишно момче. То се изправи плахо и срамежливо пред вратата.
- Кой изпрати този букет?
- Не знам, госпожо.
- Как така? А от къде знаеш, че трябва да го донесеш тук?
- Господарят ми каза.
- Кой е господарят ти?
- Господаря на цветарницата.
- Как ти го каза?
- Даде ми този адрес.
Мара взе листа, на който беше записан адресът й.
- Странно!…
- Къде е цветарницата ви, момченце?
- До градската градина.
- Добре. Върви си - каза Мара, като му даде два лева.
Тя се замисли: „Кой ли може да е изпратил тези цветя?”
Само нейният мъж й поднасяше всяка година на Коледа букет от нарциси. Той обичаше тези красиви бели цветя и в знак на своята чиста, възвишена любов към нея й ги поднасяше. Но тази година? Когато той е толкова далече!…
За нея това оставаше загадка. Букетът не беше придружен нито от картичка, нито от писмо. И тя реши сама да отиде в цветарския магазин и да узнае произхода му. Но ето, че слугинята отново влезе, и й подаде писмо.
Мара прочете :
„Мила Маро,
От новоосвободена България ти изпращам сърдечни поздрави по случай Рождество Христово и Новата Година. Макар и толкова далеч от теб, не забравям да ти поднеса своя традиционен букет от ароматни и прекрасни като теб нарциси, които толкова много обичаш. Навярно вече си го получила, защото така бях разпоредил - да го получиш преди писмото ми. Представям си твоето учудване и удоволствие… Бъди весела и щастлива! Аз съм добре. Бихме се геройски и победихме вековния враг. Аз се отличих и на гърдите ми блести кръст за храброст. Изпълнихме достойно както аз, така и моите другари по оръжие, своя дълг към Отечеството. В твоите чисти молитви помоли се, драга, за падналите славно на бойното поле. Надявам се скоро да имаме мир и да се видим. Аз се намирам в Лозенград по служебна работа, където ще се забавя… разбрах, че един от другарите заминава по работа и го помолих да ти поръча цветя и те поздрави с празниците. Приеми го любезно. Ти не го познаваш, но той е мой другар от детството. Целувам теб хиляди пъти, а ти целуни децата от мен.
Твой предан Асен.”
- Марта, Марта, по-скоро покани господина, - извика Марта с весел глас.
Влезе строен черноок войник.
Мара го покани много приветливо. Тя го разпита за най-дребните подробности.
Радостта й беше безкрайна. Тя повдигана букета, сложен пред нея на масичката, и с детинска радост му се любуваше.
- Колко мило! Колко мило от негова страна! Такава приятна изненада! Толкова истинска и безкрайна радост ми доставиха те! А как да ви благодаря, юнако, защото и вие не по-малко сте виновен за тази моя радост. Кажете на Асен, когато го видите, че тези цветя ме възнаградиха за всички страдания до тази минута от неговото отсъствие и ужасите на войната. Днес наистина за мен и децата е празник!…
Войникът с възхищение слушаше излиянията на Мара и щастливо чувстваше, че е успял да изпълни поръчката.
- Ще злоупотребя и аз с вашата прекалена добрата и любезност - обърна се Мара към госта и ще моля да ме извините.
- На вашите услуги съм, госпожо.
- Ще ви моля да занесете един малък подарък на Асен от коледното дърво.
- С голямо удоволствие.
- А кога ще заминавате?
- След два-три дена.
Мара приготви малък пакет и го подаде на войника при заминаването му.

***
Шест дни след празниците войникът се завърна в Лозенград.
Първата му грижа бе да навести другаря си и да му предаде пакета от жена му.
Той влезе в болницата, в която лежеше Асен, ранен в гърдите от неприятелски куршум и който го беше помолил да поръча цветя за жена му, но го закле да не й казва, че е ранен. Той не желаеше да я тревожи безполезно, като вярваше, че е леко ранен, скоро ще оздравее и ще се върне в Чаталджа. На въпроса й: „Защо е в Лозенград?” - да й каже, че е по служебна работа. И той точно изпълни желанието му и сега идваше и него да зарадва от нея.
Той се запъти към леглото на ранения. Голямо беше неговото учудване, когато на неговото легло намери друг ранен.
Една от милосърдните сестри го забеляза и попита:
- Кого търсите?
- Поручик Асен…
Сестрата тъжно поклати глава и, като въздъхна, каза:
- Той не е между живите.
- Какво казвате, сестра? - уплашено попита войникът.
- Бог да го прости и мир на праха му! Добър момък беше.
- Но той беше добре, раната беше лека…
- Появи се усложнение и на Коледа сутринта предаде Богу дух.
- Бог да го прости - издума войникът и погледна пакета, който носеше от жена му.
- Бедната! - промълви той с голяма горест. - И тя даде своята дан за Отечеството.
- Къде е гробът му, сестро?
- Там на баирчето - каза сестрата, като посочи с пръст към мястото.
Под младо дръвче стърчеше дървен кръст над прясна могила с надпис: „Тук почива поручик Асен Г., загинал храбро от неприятелски куршум.”
Няколко пожълтели листа, останали на дървото, тъжно шумяха от подухването на зимния вятър, сякаш пееха заупокойна молитва на героя, паднал за свободата на брат си.
Декемврийското слънце осветяваше със своите лъчи пресния гроб, сякаш го галеше с майчини топли милувки.
Войникът сне шапка, прекръсти се и прошепна:
- Още един другар във вечността… Скъпи другарю, аз предадох твоите последни нарциси на нещастната ти другарка… и ти донесох… нейния подарък.
И няколко сълзи оросиха бузите му е паднаха върху самотния гроб.
Той сложи колета до кръста и с наведена глава с бавни крачки се запъти назад.