БУДИН И ПОЛИКСЕНА
БУДИН И ПОЛИКСЕНА
Когато се озовах за първи път в средновековния град Червен, си помислих, че тук се е случила някаква трагична любов, просто въздухът ми го подсказваше. Въображението ми надстрояваше останките от разрушените стени на замъка, на църквите и другите постойки. Представях си ги няколкоетажни, богато украсени и блестящи на слънцето. Представях си и хората, облечени така, както съм ги виждала в историческите ни филми. Бях уверена, че е имало много любовни истории, но една от тях е различна и е достойна да стане сюжет на новела или роман. Искаше ми се да прочета или да напиша този роман, но нямах абсолютно никаква информация, от която да тръгна.
Така изминаха години. Примирих се, че всичките ми впечатления от красивата природа и от миналото величие на този град, първи по значение след Търнов по време на Второто българско царство, ще останат в най-добрия случай само в няколко стихотворения.
Но, както се казва, човек предполага, Бог разполага. Дойде мигът, в който прочетох, че в букурещкия музей „Чешмиджиу” се намира пергамент, изписан на старобългарски. Той представлява недовършено писмо на наш търговец до партньора му, в което се съобщават новини от България. Там пише, че 5 години преди падането на Червен под турско робство /това значи в 1383 г./ в града се случило нещо, което развълнувало всички.
От Верея /някогашно име на Стара Загора/ дошъл да работи тук технитар /занаятчия-художник/, който довел и дъщеря си Поликсена. Момичето било дребно на ръст, нежно и с много извити мигли. В него се влюбил червенският младеж Будин, син на кефалията Теофил. Самата длъжност на бащата - управител на средновековния град, показва, че Будин е бил представител на феодалната аристокрация. Поликсена отговорила на чувствата му и била готова да се омъжи за него, но баща й се възпротивил. Той не счел този червенски дом за достоен за дъщеря му - може би в плановете му е било да омъжи красавицата за византиец, или пък за търговец от Венеция, Генуа или поне от Дубровник… Тъй като упорствала, той я затворил в продължение на дни. Но Поликсена не променила решението си, и, ядосан, бащата решил тя да стане послушница в Ивановския скален манастир. Така момичето било облечено в черно и завинаги лишено от светски живот. Явно оскърбени, родителите на Будин още на другия ден го оженили за друга девойка.
Българска история от 14 век, неописана, но все пак оставила някакви следи. Шекспир създава „Ромео и Жулиета” чак в края на 16 век: “И до днес светът не знае любов по-чиста и съдба по-клета от тази на Ромео и Жулиета.”, така завършва световноизвестната трагедия. Но всъщност два века преди това хората от Червен вече са знаели. А може би и доста по-отдавна…
Напролет, когато отново се озова на крепостта, може би някъде там, край замъка или край реката, ще открия следи от стъпките на Будин и Поликсена. Или ще видя силуетите им, очертани от високите скали. А може и да зърна нейното цветно венче да се носи по Черни Лом - надолу, към Ивановските скални църкви…
Или пък ще ги открия сред момичетата и момчетата от групата за исторически възстановки, които се провеждат вече няколко години през май в средновековния град.
КАМЪНИ ОТ СРЕДНОВЕКОВНИЯ ГРАД
В къщата ни в Червен най-много ми харесва първият етаж - някогашен обор, превърнат от предишния собственик в кухня. Стените са от камък, като много приятен акцент в тях са две ниши /явно там са били полозите на кокошките/, а таванът е с лакирани борови дъски. Този таван силно ми напомня къщата на баба ми и дядо ми край Русе, където преживях най-щастливите си детски години.
После открих и други причини за привързаността ми към това село. Нашата легендарна Баба Тонка, край чийто гроб в Русе като дете прекарах много часове, е родена в Червен и ние се намирахме точно на улицата, носеща нейното име. Патрон на селската църква пък е св. Димитър Солунски, а баба ми се казваше Димитра, Димитър е и големият ми внук…
Имах, а и досега имам чувството, че това място е много ценно, защото е наситено с духовност. Така е описано то и от Калист в житието на св. Теодосий Търновски: „Подобно на някой разумен и хитър търговец, който се надява на по-голяма печалба, като мислеше, че ще намери нещо по-велико той излезе оттам с намерение да получи многоценния бисер според божествения евангелски глас и достигна едно място, нарицаемо Червен. И като намери там манастира, той настояваше по всякакъв начин, щото игуменът, който стоеше по-горе не само по добродетели, но и по благочестие и по пазене на божиите правила, да го напъти в духовните работи…”
Когато гледах стените , непрекъснато виждах по тях образи. Те се образуват от следите на остриетата, с които са били оформяни каменните блокове. Има лица в профил и анфас, някои с бради, други със старинни шапки, с най - различни изражения. Някои са добродушни и красиви, други грозни, даже и зловещи. Толкова интересни, че изпитвам желание да ги очертая с флумастер…
И тогава се запитах откъде са тези камъни. Отворих книжката - пътеводител на моя стар познат археолога Стоян Йорданов, който вече няколко десетилетия участва, а сега и ръководи разкопките на крепостта, и попаднах на интересен текст. След като средновековният град, наброяващ около 10 000 души, бил опожарен, оцелялото население не могло да живее със спомена за трагедията, пренесло с каруци камъните от съборената крепост на югозапад и с тях построило селото, което съществува сега.
Значи е възможно камъните, сред които живея, да са от средновековния замък! И започнах да се вглеждам по-внимателно.
Когато човек тръгне по стълбите към крепостта, забелязва от дясната си страна малки пещери. Ако се приближи, ще забележи, че естествените ниши са били увеличавани допълнително - в тях са стоели на пост войниците, които денонощно са охранявали града. По тези издълбани скали видях същите квадратчета, ромбчета, правоъгълничета, кръстчета и пр., каквито има по камъните в нашата кухня. Всичко беше истина! Да, наистина е възможно „моите” камъни да са още от 13 век, когато Червен е бил център на именията на Георги Тертер, царят, който след много драматични събития преживял тук старините си!
Тогава си обясних и закодираните изображения по тях. Те са видели и възхода, и падението на града. В житието на св. Евтимий Търновски Григорий Цамблак пише за превземането на Царевец от турците : „Гледката предизвикваше сълзи дори у самите камъни на града! Ония дни бяха дни на плач!”
А сълзите на „моите” камъни са още от 1388 година, когато са видели и разрухата на Червенската крепост, и коленето на населението, включително и на малките деца /за тези страшни дни устно е разказал побирчията Никодим от Червен, споменат в един документ от музея „Чешмиджиу” в Букурещ /!
Често през летните вечери вместо електрическото осветление в кухнята паля свещ. И тогава виждам още по-ясно своя „многоценен бисер” - каменните образи. Памет за миналото, възторг и страдание… И за да ги развеселя поне малко, в нишите в стените слагам вази с цветя.
ЗА РАЧЕТО И КОТЕТО
Внуците на Теодора не познаваха дядо си, защото беше починал много преди те да се родят. Бяха го виждали само на снимка, а и рядко някой споменаваше за него - както се казва, за умрелия или хубаво, или нищо. Но веднъж, като разговаряше с големия си внук, Теодора си спомни една случка и му я разказа. Преди много години мъжът й имаше приятел с лодка и понякога ходеше на Дунава за риба. Една привечер, като донесе улова, го изсипа в мивката и там мърдаше и малко раче. Съпругът й, както винаги подпит, изгори очите му с цигарата си. А тя излезе да повърне, защото беше бременна.
Детето дълго мълча след края на този кратък разказ, а после каза:
- Бабо, чакай и аз да ти разкажа нещо. Оня ден, като играех край нашия блок, забелязах как няколко циганчета занесоха едно коте в храстите. После ги видях да си отиват и чух мяучене. Започнах да търся животинката и я намерих - вратът на котето беше завързан за един ствол с въже. Бяха го опикали и затрупали с боклуци. Качих се до къщи, взех ножица и внимателно срязах въжето. Много внимавах да не го нараня, защото то се теглеше и се мяташе. Като го освободих, излетя като стрела и изчезна.
Теодора не коментира нищо, погали детето и отклони темата. Но то я загледа съсредоточено и насълзените му очи му сякаш казваха: “Виждаш ли, бабо, аз не съм такъв! Не съм като дядо си!”
И тя мислено поблагодари на Бога!
СЕРВИЗЪТ ЗА ЛИКЬОР
Не зная защо точно, но най-вероятно заради зодията си, много обичам къщите. Аз като зодия Рак трябва да имам своя къща, в която да мога да се скрия. Освен това там трябва да цари ред, който ме успокоява.
В детството си живях в къща - на една пресечка разстояние от главната улица на града. Улицата беше шумна, но моето царство бяха мазата и големият таван на къщата ни. На тавана имаше мебели, които прадядо ми купил от богат изселващ се турчин след Освобождението. Те бяха от тъмно дърво /може би абанос/ и тапицирани с копринено кадифе в червено и черно. Имаше огромно старинно огледало и много книги - сред тях открих съвместна стихосбирка на Ботев и Стамболов, старо издание на „Робинзон Крузо” и много други ценности. Там, грижливо опакована, беше народната носия на прабаба ми - тя ми я даваше да я обличам за някои училищни празници. Заедно с носията беше прибрана и дебелата й и дълга моминска плитка. Имаше и стари портрети в огромни рамки. В мазата пък откривах големи медни котли и различни инструменти, които разглеждах с часове. Къщата си имаше минало, а миналото си имаше тайни, които ме привличаха неустоимо.
В стаята на прабаба ми също имаше чудесни неща - икони и кандило и един бюфет, от който се разнасяше сладък аромат. В него, върху дантелени постелки на рафтовете, се спотайваха восъчни фигурки на лебеди и др. Знаех, че това е парафин, и едва се сдържах да сдъвча поне една, но никога не си го позволих. Имаше и църковни свещи, а също и шишета с ликьори от зелени орехчета и от вишни. Когато идваха гости, тя наливаше от ликьора в един сервиз с миниатюрни чашки и аз също ги опитвах.
Там беше и големият й кокален гребен, с който всеки следобед сресваше косата си - вече оредяла, но непобеляла и дълга до кръста. Правеше стегнато кокче и го забождаше с фуркети - толкова големи не видях никога повече. Имаше и една кукла - негърче с поличка от истинска слама. Всичко в стаята на прабаба ми беше много чисто и подредено. Чаршафите й бяха колосани, а вечер тя нагряваше една тухла, за да топли краката й, като си легне /прадядо ми беше починал и сигурно силно усещаше липсата му след дългите години заедно/.
После тя отиде при прадядо ми, ние се преместиха в блок и царството ми свърши. Вече нямаше къща със стари вещи, нито двор с градина. Останаха ми само спомените и красивият сервиз за ликьор. Никога не го използвам, но е на видно място в хола. Така прабаба ми е с мен и аз съм една от последните, която я помнят.
ОБИДАТА
Когато още не ходех на училище, сънувах, че един следобед майка ми ме завежда на гости у своята приятелка Людмила, която имаше три деца. Тя ни почерпи с чай. В чинийките на всички имаше бучка захар, а в моята не. Дали захарта беше свършила или домакинята ме беше пропуснала, не попитах и не разбрах, но дълбоко се обидих. Толкова дълбоко, че се събудих обляна в сълзи.
Това чувство на обиденост го имам цял живот. Винаги правя всичко както трябва, без някога да претендирам за нещо, и никога не получавам заслужена оценка. Като един Сизиф тласкам камъка нагоре и никой не ми казва „Браво!”. При това съвсем не съм в цветуща физическа форма. От 12- годишна имам нервен стомах и сърдечна невроза и живея с усилие. Кръвното ми налягане беше много ниско, а после пък стана високо, а и винаги съм с тахикардия. „Много ти е висок адреналинът! - каза един кардиолог. - Не виждам с какво мога да ти помогна, трябва да се справиш сама.” Сякаш аз знаех как да избягам от природата си! Добре че по-късно се появиха бета-блокерите, че да мога да укротявам лудото препускане на сърцето си…
Обиждам се, когато говоря на някого, а той не ме гледа в очите. Обиждам се и когато ме прекъсват, да не говорим какво изпитвам, когато съм споделила нещо с даден човек, а след това той ми разказва съобщеното от мен, започвайки с думите:”Чакай сега аз да ти кажа!”. Обиждам се и когато нещо ми се повтаря.
Като срещна някой стар познат, от любезност му казвам, че въобще не се е променил и изглежда много добре. Познатият се облива в задоволство, но обикновено не връща комплимента. Тогава също се обиждам вътре в себе си, но продължавам с милите думи.
Когато ходех на работа с автобус и имаше опашка, никога не се натисках да се кача, колкото и да бързах - обижда ме да ме блъскат и пререждат, затова изчаквах следващия автобус. Така е и когато се храня с някого - винаги предпочитам той да вземе по-добрата пържола, защото, ако наложа своето предпочитание, е възможно другият да ме обиди.
Когато бях редактор във вестник, никога не отидох в секретариата да попитам защо се бави излизането на мой материал. Пишех други и търпеливо изчаквах да се появи и забавеният. Дори и да забележех, че хонорарът ми е малък, въобще не поставях този въпрос. Освен това никога не използвах възможностите си на млада и що-годе симпатична жена, за да правя кариера - чаках да ме забележат единствено чрез труда ми. По същата причина не погледнах никой мъж за повече от две секунди, ако преди това не ме беше погледнал той.
Въобще, понеже зная колко лесно и дълбоко се обиждам, нито веднъж не поисках услуга от някого - в случай на отказ щях да се почувствам наранена, затова предпочитам да правя всичко сама.
Освен това за мен е закон да не говоря за себе си, да не се оплаквам и да не показвам, че съм засегната. Защото, ако го покажа, това значи да си нанеса обида сама, което съвсем пък не мога да понеса. Някои мои близки казват, че съм много честолюбива и ако съм била мъж в Средновековието, непрекъснато съм щяла да обявявам дуели. Но това не е вярно - да призная, че съм обидена, за мен значи да се принизя до останалите. Рядко съм получавала директни и открити обиди, но е имало и такива. Тогава съм толкова поразена, че изпадам във вцепенение, сякаш съм кататоничка.
Житейският камък, който тласкам, се срива много пъти надолу. Връщам се, подхващам го и тръгвам наново. Толкова ми е тежко, че с радост бих умряла, но Господ още не ми дава благото на освобождението. А много искам да умра - може би тогава някой от околните ми ще ме оцени, защото ще усети дискомфорт от липсата ми. А може би не. И тогава ще бъда съвсем обидена. Завинаги.
ЩЕ ДАДЕМ НА СВЕТА СВРЪХЧОВЕКА И КЪМ РОДИНАТА ЩЕ ПОТЕКАТ МИЛИАРДИ
По всичко личи, че, както вървят нещата, в скоро време в България ще се появи Свръхчовек - към тази заветна цел вървим повече от две десетилетия, водени от ЕС и от нашите правителства.
Постоянното поскъпване на хранителните продукти, от което хората са толкова наплашени, всъщност ще доведе до по-доброто им здраве. Защото ограничената до минимум консумация на хляб и захарни изделия ще ги предпази от диабет, а лишаването от месо, яйца, мляко, сирене и прочее вредни белтъчини ще предотврати склерозата, инсулта и инфаркта. Все по-високите цени на цигарите накрая ще накарат всички пушачи да се откажат от вредния навик, а скъпият алкохол ще доведе целокупния народ до пълно въздържателство. Повишаването на цените на горивата ще намали ползването на лични и обществени МПС-та и естествено ще увеличи армията на пешеходците, а отдавна се знае, че за всеки жив организъм по-добро нещо от движението няма. Още повече, че то ще става в една освободена от вредни изпарения екологична среда.
Неспирното поскъпване на лекарствата на свой ред ще накара милиони българи да се ориентират към природолечение с билки, за чието събиране непрестанно ще полагат здравословни физически усилия, бродейки сред красивите ни планини и долини.
Невъзможността на хората да се отопляват през зимата също ще се окаже благоприятна. Изравняването на стайната с външната температура ще предоврати изнежването им и рязко ще намали простудните заболявания. Като допълнение към това скъпата вода ще ги принуди да се къпят по-рядко и така още по-малко ще рискуват да се разболеят.
Новият начин на живот ще се отрази благотворно не само върху тялото, но и върху духа на българина. Заради икономии той все по-малко ще ходи на кино, театър, опера, няма да си купува книги и дори да гледа телевизия, камо ли да пътува из страната и в чужбина. Това ще му даде възможност да се вглъби в себе си, да си зададе класическия въпрос: „Откъде идваме и накъде отиваме?” и да се възвиси духовно до състоянието на отшелник. Никаква светска суета, никакви преходни желания и страсти няма да изкушават този нов човек.
„Ама при този начин на живот милиони българи умряха и още ще умрат!” - ще каже някой. Ами да умрат, като не могат да издържат на естествения подбор, който осигурява държавата! Обаче от тези, които оцелеят, ще се появи Свръхчовекът на Ницше. Кален чрез всякакви трудности и изпитания, съвършен физически и духовно, този човек ще стане гордостта на България, наред с азбуката и компютъра, които малкият ни народ е дал на света. И ако изнесем този Свръхчовек в другите страни за разплод, към родината ни ще потекат милиарди и няма да има нужда да се молим за трохи нито на МВФ, нито на който и да е друг, нито пък ще имаме огромен външен дълг. Това е!
КАК СЕ РАЖДАТ ГРАФОМАНИТЕ
Поради всеобщата техническа достъпност до литературното творчество /за разлика от музиката, изобразителното изкуство, балета/, повечето хора считат тази дейност за сравнително лесна. Затова и много деца се ориентират към стихотворчество, особено ако в предучилищната им възраст родителите са им чели книжки, а после те сами работят с тях. Но в изобилието на римувани думички не може лесно да се открие кълнчето на истинската дарба. Ето защо не бива да се отминава без внимание никоя проява на предпочитание към литературата. Едно стихотворение, което детето свенливо е показало на учителката си, далеч не винаги разкрива някакви възможности, но то трябва да бъде сигнал за особено внимание. Освен това е необходимо да се има пред вид, че малките автори са особено чувствителни към оценката на възрастния, затова не бива да бързаме и да бъдем категорични. Думите „Какво е това, това не е стихотворение” могат да засегнат болезнено честолюбието на детето и да го накарат завинаги да обърне гръб на литературата.
Естествено, главното внимание на учителите е насочено към децата, които показват оригиналност в мисленето, искреност и свежест на емоциите и усет към езика. Те трябва да бъдат посъветвани повече да четат и по-често да опитват перото си. Освен това е нужно да им се дадат знания в областта на теорията на литературата - що е форма и съдържание на творбата, какви са литературните видове и жанрове, каква е разликата между класическия и свободния стих и др. При анализа на съдържанието пък следва да се постави въпросът казваме ли нещо ново с дадено стихотворение и казваме ли го по нов начин. Това е трудно за по-малките ученици, които обикновено са под влиянието на един или друг писател и често несъзнателно преразказват негови творби. Но след няколкомесечна работа у тях се развива наблюдателност и критичност и те бързо започват да долавят чуждите навеи.
При анализа на една литературна творба следва да се обръща внимание на логическата последователност, точност и вярност. Често в стихове, възпяващи герои и събития от нашата история, а и от съвременността, децата допускат груби фактически грешки. Ученикът трябва да разбере, че е необходимо отлично да познава темата и да открие своя гледна точка към нея, защото с общи фрази и имитиран патос не се създава творчество. Явно е, че насочването към сериозните теми трябва да става постепенно, с придобиването и осмислянето на нови знания. Но дори и когато децата работят по достъпни за тях теми - за училището, природата, дружбата и др., могат да се родят бездарни стихове, без интересен образ и без обобщение. Още по-лошо става, ако възрастният реши да „помогне” с нецелесъобразна редакторска работа. Случва се родители и учители да предлагат в ученически конкурси точно такива „творби”, за да докажат и възможностите на децата, и своята активност. Още по-лошо е,когато има съзнателно плагиатство, и тогава трябва да се проявява безкомпромисност. От възрастните зависи малките автори да разберат, че литературното творчество не е лека работа, която може да се превърне в престижна професия, а един труден път, който не може да се извърви, ако нямаш призвание за него.
Споделям тези мисли на фона на развихрилата се в момента графомания, и то сред възрастните. Разпад на смисъла, разрушаване на формата - всичко, което носи постмодернизмът, е гавра с литературното творчество. И ако няма противодействие от учителите по литература и ръководителите на литературните кръжоци, графоманите в следващите поколения ще бъдат все повече и все по-безобразни.