Панко Анчев

Времето по естествен начин поставя на преразглеждане проблеми, които ни се струват окончателно решени. Новият опит, натрупването на нови знания, развитието на науката, освобождаването от предразсъдъци и установени норми откриват по новому историята на близкото и далечно минало и разбулват неочаквани истини. Може би защото сме малък и много патил народ, ние представяме  нашата история твърде патетично, придаваме на фактите насилена мащабност и прекалена значимост. Аз бих казал, че, общо взето, доминиращият подход  в научно-историческото дирене у нас е “българоцентристикият”; той е политически и патриотичен. Причините, породили този подход, са безброй и са свързани със съдбата ни, с късно станалото Възраждане и с необходимостта да се осъзнае патриотизмът и националното съзнание като подбуда за национално-освободителната революция и възобновяването на българската държава  едва в края  на  ХІХ в. Идеята на  преподобния Паисий Хилендарски в неговата “История славяноболгарская” е да се възобнови (именно да се възобнови) българската държава,  съществувала до средата на ХІV век. Той иска това, защото тази държава е била могъща, най-могъщата сред славяните и на Балканския полуостров. Тя е била по-силна и от Византия и е имала висока куртура. Тази теза подхвана и блестящо разви в творчеството си Иван Вазов. Той, заедно с преподобния  Паисий, доказа, че българите са имали врагове, защото са били по-високо от останалите държави и народи. Съперничеството с Византия приело остри форми и “коварните” гърци (макар жителите на Византия да не са били гърци) трябвало да си послужат с подлост и заговори, за да възпрат възхода на българската държава и на нейната висока култура.

Патосът на отец Паисий и Вазов има своето обяснение със задачите, които е трябвало да изпълнява Българското възраждане. Този патос бе обхванат и от българската историческа и литературна наука и се превърна в основна опорна точка в изследванията върху Средновековието и Възраждането. Натрупаните факти се интерпретират съобразно установеното мнение на хората за характера и същността на старата ни литература - особено за времето на покръстването и на т.н. “Златен век на българската книжнина”. Но има и редица факти, които не могат да се  обяснят чрез тази теза. Например, защо в старата  българска  литература липсва светската поезия и проза; защо у нас не са създавани училища и университети; защо нямаме философи; защо липсват научни центрове; защо началото на старата ни литература е в преводите от гръцки; защо сме встрани и дори не участваме в продължителните и остри богословски  спорове в Източно-православната църква и в конфликтите с Католическата църква; защо тези спорове се водят от Вселенската патриаршия, а не и от Българската; защо приемаме византийското законодателство, а не създаваме свое? И още много други! Тези въпроси са твърде важни, за да не се разискват и да не се търсят техните отговори. И няма защо да се губим в дебрите на един криворазбран патриотизъм, според който славното минало и сега може да ни осигури и да ни гарантира сила и могъщество. По-добре и по-правилно е да тръгнем по пътя на научното дирене и обективно да анализираме собствената си история и да не сизатваряме очите пред факти и явления, които не потвърждават една или друга патриотична или националистична идея.

Още Петър Мутафчиев се мъчеше да проумее тайните страни на нашата история и понеже не успяваше да го направи, лансира тезата за пагубната роля на византизма. Аз не бих определил византизма като пагубен, но съм убеден,  че се налага да се обясни тази роля. А най-вече да изясним какво е това византизъм и можем ли да говорим за подобно явление в Средновековието. Мисля, че не съвсем точно, достатъчно добронамерено и с научна безпристрастност са изяснени ролята и мястото на Византия в зараждането и развитието на българската култура и държавното устройство. Нашите учени са се спирали повече върху проблема за влиянието на византийската култура върху българската, като акцентът е падал върху първите години на българската държава и особено след покръстването през ІХ век. Тогава се приема, че българската литература по неизбежност и главно поради това, че току-що е прието християнството, посяга върху византийското книжовно наследство. Книгите от Византия са като че ли само една “мая” в българската книжовност и нищо повече. Ако погледнем историята на онова далечно време, ще забележим вертоятно, че Византия е политическият образ на Православието. Тя е могъща империя, която воюва със съседните си държави (като нашата например), но им е остъпила територии и рядко (сравнително) първа тръгва на война с тях. Обяснението най-често е, че Византия воюва с азиатските си  врагове. Това е вярно, но защо тя отдава по-голямо значение на заплахите от югоизток, отколкото на опасностите от север (ако ги е имало, разбира се)? Защото сме били по-слаб противник или има и други причини? Причината според мене е, че Византия наистина не ни възприема като толкова опасен противник, не защото сме били слаби за нея, а поради нашата православна същност и защото нашата “военна доктрина” не е била насочена към ликвидиране на Византия и заемане на нейното място. България е била интегрална част от Византия. Не политически, а културно, духовно, т.е. същностно. Били сме съдбовно обвързани от нея. Тя е нашата майка-родителка и хранителка. Затова и княз Борис-Михаил Покръстител приема православната вяра от Цариград, а не от Рим. Тук няма чак толкова тънки или груби политически сметки, а съзнание за общност с Цариград. Както Православието се изповядва от различни поместни автокефални църкви-сестри, така и Византия се състои от империята и свързаните с нея  “поместни” държави на различните народи. Православието е обединяващата религия-идеология, спояващият елемент, кръвната връзка. Държавата Византия и Източно-православната църква са двете форми на обединение на народите от Балканския полуостров и Мала Азия. Източната римска империя отделя от себе си малки или по-големи части, отдава ги на населяващите ги народи (кога мирно, кога - насила), допуска, а и стимулира образуването на държави, но ги държи под наблюдение, контролира тяхната политическа система, намесва се в живота им, когато сметне за необходимо. Не е случайно, че българската аристокрация не е автентична, не се държи като такава и, ако българските князе и царе имат някаква амбиция да придобият поне блясъка на византийските императори, то аристокрацията е предимно военна и малко се интересува от култура и образование. Тя не поддържа по места центрове на духовен живот и не е меценат на изкуствата. Феодалните ни  първенци не се осъзнават като равностойни на византийската аристократическа класа. А и не са били!

Липсата на съзнание за аристократичност у българската средновековна аристокрация се потвърждава и от факта, че средновековното ни съзнание е било почти лишено от летописно-историческа култура. Летописите и историческите съчинения са прекалено малко, за да бъдат съществен извор за станалите събития. Не бива да се приема за вярно, че тези съчинения са съзнателно унищожени в по-късните времена от турския поробител - или изобщо от поробители и рушители. Историческата ни памет просто е била слаба. Защо  хронистите не са записвали? От престъпна небрежност, от неспособност да отделят важното от второстепенното? Едва ли. Хората са оставяли имената си по чешми, за да се помни кой е построил тази благодат, а ще отминават събития и личности със съществено значение. Средновековният българин (аристократът, книжовникът) не се е осъзнавал като значим и отделен от другите. Той не е имал това чувство и за държавата си, за княза и царя, за болярина, патриарха и митрополита. Защото самите те са били в сянката на цариградския блясък и величие. Нуждата от история, историография и обяснение на историята, от летописи и хроники се е задоволявала с византийски оригинали и преписи от тези оригинали. Византийската книга е запълвала и друга потребност: от светско четиво и философия, например. Ние изобщо нямаме философска наука през Средновековието. Нямаме и богословие. Споровете във Византия по каноничните въпроси на религията и църквата са били чужди за българските духовници и архиереи. Аз не се наемам да твърдя, че тази остри богословски дискусии не са били следени по някакъв начин и не са вълнували клира, но почти нищо не е останало от това вълнение и от този интерес. Това е бил спор в сърцето на Империята и на  Източно-православната църква, а не за периферията! Което идва чрез Византия, възбужда любопитството и се подлага на изучаване и възприемане. Но не и на самостоятелно осмисляне и пресъздаване. Византийската философия и богословието са били и българска философия, и българско богословие. В гръцки оригинал и в гръцките училища и университети ученолюбиви и мислещи българи са четели и изучавали трактатите, но не са писали на български. Дори  такъв блестящ писател като Йоан Екзарх стриктно се придържа в “Шестоднев” към византийския оригинал и рядко си позволява да разгърне великия си талант. Когато все пак го прави, то е срамежливо и боязливо, с неудобството (характерно за средновековния български книжовник и интелектуалец), че се самоизтъква и че тежко греши. Йоан Екзарх не си позволява да бъде оригинален, дори самостоятелен, защото авторитетът на първообраза е непоклатим. Българският автор може само да добавя, доуточнява, поправя, но не и да е равностоен на своя гръцки първоавтор. Мъдростта и авторитетът са в Цариград, а в България са послушниците във философията, богословието и литературата.

Било ли е това чувство осъзнавано и имало ли е съпротива срещу  “второстепенността” на българското пред византийското. Логично е да се каже “да, имало е и тази съпротива е и военна, и чрез литературата, и чрез въвеждането на българския език  в богослужението”. Но съпротивата, доколкото я е имало, е по-скоро спонатнна, интинктивна, но не и целенасочена - поне през Първото царство. Защото самата духовна сфера, както изобщо църковната, е на принципа на признаване самостоятелността на поместните православни църкви, но при спазване първенството на вселенския патриарх, т.е. на византийския. Константинопол не е пречел, а напротив, поощрявал е богослужението на български език. Той е подтикнал Борис І да  отдели българската църква от Вселенската, защото такъв е моделът на Православието. И самостоятелността на българската църква се спазва, докато има държава. Когато тя потъва във властта на византийския император и престава да съществува, нейният ранг пада и по българските земи и храмове навлизат гръцките духовници. Същото е и през турското робство. Така че въвеждането на българския език като официален в администрацията и църковните дела не е някакъв изключителен акт и не е резултат от волевите действия на българската средновековна монархия, усетила се застрашена от византийската духовна инвазия, а естествен процес на побългаряване на периферията на Голямата империя.

По-сложен е проблемът с литературата.

Средновековната българска литература  се  самозаражда от византийската. Първите преводи, които светите братя Кирил и Методий и техните ученици правят на Евангелието, са всъщност духовното рождество на България. Литературата е била необходима на Православната църква и всъщност Свещените книги, които са универсални и принадлежат на християнството, а не на отделните народи и държави, зачеват и раждат българската книжнина. Християнството е Божествената утроба на българската литература и на българския дух. Преведени на български, тези книги зазвучават разбираемо и формират първите категории и критерии за добро и красиво, за художественост, Бог, покаяние, спасение, вечен живот. В този смисъл това не са преводи, а  “непорочно зачатие” и “свето рождество” на българския литературен гений. Те не са обикновени преводи, каквито днес се правят, защото не става дума за селекция на чуждите образци за четене от българския читател. Не става дума и за въвеждане чрез процеса на влияние на творби от небългарската литература върху българската. Такова влияние е имало и продължава да има. Акад.  Дмитрий Лихачов се помъчи да намери друго понятие - “трансплантация” - и чрез него да обясни същността на явлението. То обаче не може да се сведе до пренасяне (колкото и сложно да е и извършено и колкото условно да е означено по този именно начин) на творби и книги от Византия в България чрез пресътворяването им на старобългарски. Самите книжовници от онова време са възприемали случилото се като Божествено явление, като Свето рождество. Те затова и така страстно защищават правото на родния език в семейството на божествените езици. Чудото на рождеството на литературата е от нематериален порядък и през средните векове е било възприето в цялото му величие и тайнственост.

След като българинът проговорва чрез книги и литература, приобщаването му към византийската цивилизация се ускорява значително. Книгата му трябва, за да възпроизведе от нея молитвата си към Господа. А чрез молитвата хората се обединяват, за да Му служат. Книгата съдържа Словото Божие, но и човешкото слово, отправено към висините. Затова тя е свещена и затова трудът  за нейното създаване е тежък, продължителен и дори мъчителен, но е осенен от Божията благодат и приет за дар Божи. Как тогава отношението към нея да не бъде благоговейно. Щом нещо е записано в нея, няма съмнение, че е истина. Старобългарският писател и неговият читател и слушател (защото книгите са били писани, за да се четат в църква при свещенослужби) много от византийския, а по-късно и от руския писател, читател и писател, са признавали неоспоримостта на казаното в книгите - стига те да не са забранени, апокрифни, бесовски (но дори и тогава) . Църквата е преследвала и унищожавала неканоничните книги и техните автори и преписвачи, защото без такава санкция те се възприемат за безспорни и достоверни гласове на Божията мъдрост и истина.

Особеностите на византийския духовен мир затрудняват развитието като разнообразие от жанрове на българската литература. Жанровата система през Средновековието включва само онова, което отговаря на познавателните и религиозните потребности на висшето общество, клира и селско-градското население. А потребностите са за литература, която пряко да служи на Православната църква в богослужението. Писателското въображение се е материализирало единствено в житията на светците и праведниците, а не в откриване на авторовия драматичен мир. Каноните не са позволявали проява на творческа индивидуалност, психологическо умение, богатство на изразните средства и повествователни техники по начина, по който те се проявяват в модерната епоха. Липсва жанрът хумор и сатира. Любовната лирика изобщо не е писана. Споменах по-горе, че в България не са се развили нито философията, нито богословието. Означава ли това, че старобългарската литература е била бедна и недостатъчно жанрово и стилово (доколкото може да се говори за стилово разнообразие) обособена? Погледнато строго и ако изведем старобългарската литература и култура извън системата на византийската литература и култура, празнините са широки и необясними. Средновековният християнски дух се е подхранвал не само от домашни източници, а от цялото богатство на православната естетическа съкровищница. По-заможните и по-образованите четяли гръцките оригинали. И са ги четяли за себе си  и за семействата си и по тази причина не се е налагало да бъдат превеждани. И за кого да бъдат превеждани? За неуките селяни? Богослужебните книги са предназначени за свещениците в тяхната пряка работа като духовници. Тези книги са се четяли на голяма публика, която не разбира гръцки. Затова са ги превеждали и  преписвали на български. А хрониките и естественонаучните съчинения защо са били превеждани, щом като не са били необходими на свещениците? Защото интересът към историческите и природонаучните знания (особено за произхода на вселената и на живота, както и за природата на веществата) е бил значителен. Превеждали са се книги с енциклопедично-справочен харктер - все за да се отговори на изостреното любопитство на “масовия” читател (или слушател). Достояние са ставали отново гръцки автори и съчинения. Български не са се създавали. Истинската история за средновековния българин е историята на древността, на далечното му минало, което би могло да се възпроизведе в съвременността. Текущите факти са маловажни и се отминават с безразличие. Днес трябва да кажем: с престъпно безразличие. Дори едно уникално събитие като въстанието на Ивайло и възкачването на Бърдоквата на царския трон в Търново  не е било регистрирано в български летописи. Единствените летописци у нас са били комай скромните автори на приписки, но те са били далеч от сърцето на държавата и не знаели какво става в нея. Приписките им съдържат събития, на които са били непосредствени участници или са били засегнати драматично от тях. Как да наречем тогава тези бележки история.

Казаното до тук в никакъв случай не поражда заключението, че сме изостанали, че не сме като другите и историческата ни съдба е била незавидна и ни е отласнала от европейските народи и техните култури. Още по-малко, че българската култура и литература е под сянката на Византия и че византийското влияние е било пагубно и е обезличило българския творчески дух. Проблемът не може да се разглежда и решава на такава плоскост. Нужно е той  да се постави  в контекста на византийското и българското средновековие, да се отчете същността на Византия като държава и културно-религиозен модел на епохата и да се проследи как българската литература, изкуство и култура (наука и богословие - също) се самозараждат из недрата на византийската и как постепенно придобиват национален облик. Тогава неясните явления и същности от историята ни ще придобият своето обяснение, за да се види колко сложен, многообразен и противоречив е историческият процес и какви сили го движат и направляват.