Никола Русанов

подбор и бележка: Георги Н. Николов

Словата в заглавието са заимствани от стих на Никола Русанов (10.Х.1931 - 10.Х.1979). Един „канадски” българин, дал много за добрите контакти между двете страни, но позабравен днес. За него съдим от откъслечните сведения в сп. „Родолюбие” и от някои статии в съвременния ни периодичен печат. За жалост, данните не са много. Той е роден в с. Янтра, Великотърновско. Завършва гимназия в Горна Оряховица и Висшия педагогически институт в Шумен. След което четири години учителства в добруджанското с. Житен. През това време баща му и двамата му чичовци отдавна вече са в Канада. За там заминава през 1965 г. и Русанов. В университета на Торонто следва в Историко-филологическия факултет. По-късно преподава в колеж, пише лирика и проза, но най-важното: основава и ръководи вестник „Кръгозори” - орган на канадската българска диаспора. За жалост, приживе не успява да издаде самостоятелна стихосбирка. Както отбелязва in memoriam сп. „Родолюбие”: „През последните години от живота си Русанов се занимава усилено с преводаческа дейност и заедно с канадския поет Джон Коломбо превежда на английски език и издава за първи път в Канада стиховете на български поети”. Загива при катастрофа на рождения си ден тук, в България и е погребан в Горна Оряховица. Стиховете по-долу, с които припомняме за дарованието му, са заимствани от страниците на същото списание.

Но целта на настоящите редове, освен възпоменателна, е и друга: да прикани всички наши сънародници, имащи информация, биографични данни, заглавия на книги и снимки на забравени български автори по света, да влязат в контакт с мен на адрес  bi_georgi_nikolov@abv.bg Целта е имената на авторите да бъдат спасени от праха на времето, а написаното от тях да намери мястото си в съкровищницата на националната ни духовност. Цялото начинание е безкористно и насочено единствено на ползу роду…

—————————–

Никола Русанов

—————————–

СВЕТЪТ ЧУЖБИНЕН НАРАНЯВА

На Запад ходих аз, нататък,
Блаженство дирих по света;
Излъга ме копнежа сладък -
Навред намерих самота.

Аз чух живота как шумеше,
Във чудни багри го видях,
Но лъч за мене не пламтеше -
живот достоен не съзрях.

Най-сетне в роден край се върнах,
във роден дом, при родна реч;
От прежни страсти се отвърнах
що тласкаха ме надалеч.

Светът чужбинен наранява,
там сещаш хладна самота;
Огнище родно всичко дава -
и щастие, и топлота!

НОЩ В НАРЕЧЕНСКИТЕ БАНИ

От слънце озарен, денят отмина
по път, извил по урви и гори;
на срещний връх, окичен със борина,
догарят бавно сетните зари.

И лунна нощ разстла се над земята,
небе разкри бездънния си свод;
за сладък сън приготви се гората,
в недра стаила толкова живот.

Покрай реката вече глъхнат вили,
приспивани от буйните вълни;
и птички спят, крилца си морно свили,
додето пак зората прозвъни.

Едничък само славеят не спира.
Всред тишината нежни песни пей;
той кърши глас като вълшебна лира,
която химн възторжен сладко лей.

Наоколо стърчат чукари стръмни,
чела забили във небесний шир;
и стелят се по тях гори зелено-тъмни,
отдето лъха приказност и мир.

А месецът си плава по безкрая,
облял селото с тайнствени лъчи;
по своя стръмен път едничка само Чая
буботи си в нощта и глухо си бучи.

НА МОИТЕ СЪСЕЛЯНИ

Аз помня ви по жътва лятна, знойна,
кога поля, нивя пламтяха като в пещ;
как ставахте в зорите на нощта спокойна
и втурвахте се лудо като рат безбройна
към нивите, окъпани във утринната свеж.

О, братя мои, груби, почернели,
герои расли във борби и труд,
целувам ви ръцете, от къра загрубели
и вашите лица, от слънце загорели
по нивите, в полята от пекове и студ!

Поклон пред вас, о мои братя родни!
Със вас ме свързва спомен мил и свят.
Обичам ви, и вашите поля и ниви хлебородни,
сърцата ви човечни, благородни,
где чувствата тъй искрено пламтят!

Чрез вас ми шепнат детските години,
отлитнали за мене като летен сън;
Чрез вас възкръсват близки и роднини,
заспали в вечността, где всеки ще замине,
с последното прости - тъжовния камбанен звън.