Банко П. Банков

Книгата на Елена Алекова - „Гонене на вятъра” е нов интригуващ етап в изявите на талантливата поетеса, прозаичка, литературна анализаторка и общественичка. За разлика от повечето предговори, дежурно пресъздаващи съдържание, още уводните слова на Снежана Пейчева подтикват непременно да разлистиш текста. Защото „Гонене на вятъра” е пример за органична свобода при излагане на авторското внушение и точно такава свобода за читателско възприемане, внушенията ни изправят да се колебаем пред разклоняваща се пътека. Къде са корените на тази високопоетична, библейски мъдра проза? Какви извори са я напоявали? Материализъм или идеализъм? От каква отправна точка и в каква посока ни повежда Алекова, разговаряйки със света и с нас? От физическия обект, през усещането и възприятието, за да изгради, да внуши представата за света в съзнанието ни. Или представата в съзнанието е изначална, тя придава същност, плът на онова, което авторката вижда и внушава, защото всеки вижда различно. Обективното съществува дотолкова, доколкото е отразено в съзнанието ни. След раздялата ни със света един свят (нашият свят) изчезва.
От тук произтича интригуващото и сложно съчетание на тези и нюанси в текстовете на Елена Алекова: на изказано и загатнато, взиране в живота като дефинирано време и място и същевременно - търсене на смисъл извън конкретно време и място. Свободно реене преди началото и края на обективните категории, безкрайните време и място. Надскачане над безсилието на обикновеното наше и мое съзнание да разсъждаваме за безкрайността.
Осъзнаването на многомерността на мирозданието може би е видово ограничено (мравката пълзяща върху „двумерна” тенекия не може да възприеме идея за трето измерени - „нагоре - надолу”.) Но Алекова има сетива за повече категории, фиксиращи съществуването ни. Тя не се стъписва пред лимитите на традиционното мислене, не я плашат понятията начало и край, словото й внушава усещане за неначало и некрай, отива отвъд границите на ежедневното мислене, преминава от природа в космос, от космос - в начален родилен хаос.
И обратно, от отчайващото ни безсилие и стъписване пред хаоса вниква в конфликтни равновесия, и от там - в осмислената хармония на тленното, приело първенството на нетленното.
Но читателят не бива да е скептичен, не става дума за научен трактат. В тази привидно отвлечена територия на подсказани високи абстратни философски категории Алекова майсторски рисува пределно конкретни, наситени с емоция, с поетични бои и ухания човешки състояния - ту меланхоличен, ту трезв анализ на чувства; Извайва лицата на човешката самота; Пее химни за любовта, като единствено верен изход от хаоса; Вниква в светлите и тъмни страни на душата ни; Стъписва ни като ни напомня ежедневни, привидно невинни грехове, които вършим спрямо природата - завинаги в съзнанието, в ухото на читателя ще останат писъците на случайно стъпкани по пътеката охлювчета.
В тази опоетизирана проза Алекова използва къде - като търпелив майстор на филиграна, къде - като светкавично поразяващ фехтовач цялата сила на теза и антитеза, главоломни прелитания от индукция към дедукция. От частно - към общо, от принципи - към конкретика. От човека - към „аз”-а, от „аз”-а - към човека. От зло - през добро - до очовечаване. Вниква в безсмислието като в несъщност. Превежда на разбираем за нас език енигми като например, че: „там”, мъртвите наричат „тук”. Че човек е едновременно кръст и разпнат на кръста. Че улисани в делника, в битието, наричаме препускането - живот, а сбъдването - умиране… Че човек е - граница между светове, за които не подозира… И още и още, и още… Това натежало от плод съдържимо се излива свободно в богатство от лаконични форми - поетична проза, есета - приказки, разсъждения - етюди, библейски цитати и притчов сказ. И се раждат нови думи - прокъслеци, запар…
Кое помага на Алекова да слуша толкова космически гласове за които ние само смътно подозираме, да не се плаши от нашепнатото, което смущава нас? Убеден съм, че ключът е в нейната дълбока и възвишена вяра в Бога, в това, че тя общува със светото слово без скептицизъм, с открита душа и сърце.
Всичко в книгата е казано едновременно просто и поетично, сложно и интригуващо, отнася се ту за нас, ту - за автора, но всъщност - за Човека.
Зависи кой докъде ще се гмурне в това медоносно слово.

Елена Алекова. „Гонене на вятъра”, стихове в проза. Издателство “Лице”, 2014 г.