Бойко Беленски

(Откъс)

                       На Стефи
1.

Долуподписаният полковник Развигор Харланов преотстъпвам без угризения на съвестта цялото поделение (с имущество, техника, личен състав) на моя заместник подполковник Стоян Икономов.
Проверката е извършена на четири очи.
Актът е съставен и подписан в присъствието на висшестоящ началник.
(Без право на обжалване!)
Печат: (Няма)                     Подпис: (не се чете)

Странен сън. Харланов се поти цяла нощ, а сутринта се събуди със силно главоболие, все още командир на поделението в неголемия провинциален гарнизон, разположен до самото кабарче на картата. Не му оставаше нищо друго освен да стане както винаги малко преди звъна на часовника (навик, придобит от младини) и да прекрачи в действителността.
Доста се позастоя в това градче - около петнадесетина години. Отдавна трябваше да го придърпат поне към подножието на високия - за едни слънчев, за други забулен в мъгли - йерархически връх, но щом си далече от началниците, вреждане няма. А младите дойдат, позавъртят се, колкото да видят що е служба, и при първа възможност отиват в по-големия град или направо в столицата. Там не е за предпочитане. Всеки съвременен Вавилон дразни Развигор. Шумът, вечното бързане и надпреварата, опашките обезсилват, но поне в едно бе сигурен - умееш ли да се покажеш, не може да не те забележат. Вярно - ще „слугуваш” на повечко „господари”, обаче както казваше баща му мелничарят: „Първо отсей плявата.” Е, някои се бяха родили с броеници около врата, но на такива Харланов не завиждаше. Съдбата му отдавна бе решена. Каквото направи, направи го до четиридесетте. Това е! Другото е тъпчене на място. Вече и планини да преобръща, край! Но как се пресажда на непозната земя вкоренена и понатежала от плодове вишна? Да, точно вишна е той - плод презрял, готов да падне. Уж сладък, а всъщност възкисел, стипчив, па макар и червен чак до костилката. Ето и мислите му - същинско червейче. Ядат го извътре, стържат го като бургийка или резец и отърване няма.

Не беше ли вишна и онова дръвче, което посади още първите дни уж за облагородяване на района? Жалко само, че не се хвана. Тогава всички офицери и старшини боднаха по фиданка. За година-две дръвчетата се раззелениха и отхвъркнаха, само неговото не вретени, не пусна шума. Остана единствено - суха пръчка край портала.
Една сутрин старшина Сотиров - най-възрастния между военнослужещите, се удиви: „Тя вишната е такава дивачка, че костилка да изплюеш и ще покълне. А тази сопа там какво показва? - посочи безвърхата фиданка с нацепена на люспици коричка. Че командирът или като с тояга ще я кара, или дълго няма да се задържи сред нас. Помнете ми думата, този човек скоро ще хване пътя. Дръвчето го вещае. Ще видите, иначе тежко ни!”

Но нито едното, нито другото се сбъдна. Какво оставаше на младия командир освен да пусне корен, вместо изсъхналата вишна!

…При идването му всичко бе един запуснат, ограден с бодлива тел къс земя - помощно стопанство с няколко схлупени бараки, от които в носа, в устата, в дробовете нахлуваше някаква горчиво-кисела воня, смесица от миризми на пот и прах, на бензин и нафта, на боя за обувки, нафталин и силен бръснарски одеколон. Зиме в помещенията бе студено и мрачно. По стените се стичаше вода, на пода образуваше големи, мътни локви. Лете тази вода избиваше по хората, а самите войници утоляваха жаждата си с лъжици, сякаш пиеха лекарства. Бе душно и горещо като в пъкъла. В столовата пък с пръсти да рисуваш по масите…

Полковникът несъзнателно отметна глава. Едното му око играеше. По лицето му се изписа погнуса от началото на дългия му път. Даже разпиляната по възглавницата коса издаваше отмала.

…Тогава бяха само десетина души. Спяха на смени, за да успеят. Гладуваха и жадуваха заради тези, които трябваше да дойдат след тях.

Най-напред се отърваха от съборетината на пазача, прекръстена според устава на контролно-пропускателен пункт. Издигнаха едноетажно, но просторно здание със стая за дежурните и стая за свиждане, обущарница, шивашка работилница и бюфет - цял комплекс. Харланов знаеше - неугледно, сгушено ли е край портала, всеки ще си каже: лош стопанин, лош командир. Така постройките никнеха една след друга.
Колко години се изнизаха оттогава?! Повечето от подчинените му се разпиляха, израстнаха или просто не издържаха, разделиха се завинаги с униформата, а той се привърза към всичко изградено: към новите тухлени сгради и асфалтирания плац, към учебния корпус, складовете и гаража. Десетки изменения и поправки бе нанесъл върху разчертания лист. Сам бе доказал с метър отвес или мистрия всяко решение.
Публично Развигор никога не се оплакваше, не досаждаше с потребности и желания.

Но все пак тайно се надяваше да напусне затънтения край. „Надявай се и вярвай!” - добре звучи. Това е житейската философия на всеки по-възрастен и вече уморен човек, който приема живота такъв, какъвто е и не се опитва да го промени. Приема го като неизбежност, защото е осъзнал - всеки връх е химера. Тя много по-бързо ни приближава до смъртта.

Средната възраст е възрастта на най-честите инфаркти, но и на отрезвяването. За съжаление то някак късно идва. Така човек сам се превръща в жертва на делата си. Но нима, когато дивакът е сътворил копието и стрелата, е предполагал, че ще загине от тях?
Хората сами си създават ад, сякаш за да се подготвят за небитието, обричат се на мъки и терзания до последния си ден, когато прекрачват онази черта, зад която има само пустота, тъмнина и забвение. И все пак най-страшната смърт е смъртта на надеждите. Жалко, че на земята само нещастията се сбъдват докрай. Тогава защо живеем? За да страдаме ли? Защо инстинктът към живота е много по-силен от тягата към смъртта? Дали треперим само за себе си, или защото сме обречени да съхраним най-съвършения биологичен вид?

Какво нещо е животът? - мислеше си Развигор, докато чакаше да чуе звъна на часовника. - Пристигаш не по своя воля, изчезваш не по свое желание и през цялото време правиш това, което друг ти заповядва. Дори когато си командир на самостоятелно поделение… Не, човек не живее нито за мъката, нито за радостта. Човек живее за правдата. Така го бяха възпитавали във военното училище. Нещо подобно каза и началникът на академията, когато разгърна червената му диплома. Но може ли някой да остане неуязвим? Не, горчивата правда е, че никой не обича принципите. Всички искат да са заобиколени от предани и глухонеми хора, или поне от ласкатели, та в очите им да виждат отражението си.

Какви мисли напират в главата му!? Но можеше ли да лукавства, да бъде спокоен, когато чувстваше, че от години заместникът му напира, че вече не желае да бъде втори. И ако не беше Развигор, ако успееше да се отскубне от властта му…
Двамата бяха като речни брегове - единият по-висок, другият по-нисък, - макар че е несправедливо водата да залива само едната страна. Дали да се пенсионира и така да даде път на по-младите, на тези, които имат сили и желание да работят? Но нима той е вече стар, нима е изморен, негоден?

Човек винаги търси нещо, на което да се опре, иначе е изгубен. За него работата беше предопределение и развлечение. А поделението - опорна точка. И макар да желаеше преместване (единствено заради бъдещето на дъщеря си), страхуваше се да не изпадне в безтегловност.

Будилникът зазвъня. Беше поставен на нощното шкафче, скрит зад пердето. Звукът му напомня скакалец. Развигор се изправи и залитна. Имаше ниско кръвно. Макар че синоптиците обещаваха мека, без жеги и дъждове есен, времето беше на разваляне. Чувстваше го с цялото си ревматично тяло. Стори му се, че до самото му ухо мърдат десетки скакалци, точно като тези, които като малък събираше в кибритена кутийка. Трябваха му за стръв, но когато стигаше до реката, виждаше, че дългокраките насекоми са се самоизяли. Не са ли и хората двуноги скакалци, пуснати на свобода, и въпреки това станали ненавистни един към друг. Сякаш са се родили и много дълго са живели, наблъскани в малки общи помещения?

Тръгна с несигурна крачка, с илюзията, че се е запътил за някъде много далече, откъдето няма връщане. А всъщност отиде до кухнята и включи котлона. После влезе в банята. Всеки ден се бръснеше точно за три минути, време достатъчно, за да се свари кафето. Този път се поряза само на две места - забележително постижение в неговата четвъртвековна практика. Имаше гъста остра брада и припряна десница.

Натърка се със стипца, като предварително я близна. Уж за да провери годността й, а всъщност му беше интересно да види физиономията на вкиснатото си лице. От топчесто, то се удължи и нагъна като гофрирана хартия. Ливна в шепите си лавандулов спирт и се заля обилно. Кожата му пламна. Този път времето, отредено за подухване с кърпата, беше изтекло.

В кухнята го лъхна познатият силен и ободряващ аромат. Наля благоуханната смес в пукнатата и леко нащърбена фаянсова чашка - последен спомен от сватбения сервиз - и се пресегна за новата си риза. След смъртта на жена си започна да хитрува - обличаше една и съща риза по два пъти, само че през ден. Така илюзията, че уж нищо не се е случило, че всичко върви по старому, беше почти пълна. Изпи на крак топлата, гъста течност като примижаваше от удоволствие. Сутрин почти не закусваше. Страхуваше се да не сложи някой излишен килограм към теглото си. По тази причина рядко извикваше и колата. Предпочиташе да ходи пеша. Умерен ход тридесетина минути до края на града и там изчакваше военния автобус, който тръгваше от центъра, на петдесетина метра от тяхното блокче.

При една командировка в София видя генерал да шофира черна волга. Не го познаваше, но навярно бе голям шеф - това определи веднага по белите номера. Колите на по-малките началници бяха белязани с червени цифри. „Хубав пример - помисли си, в тон с духа за икономии.” Реши и той да опита, но инициативата му бе посрещната на нож. Нямаше нареждане отгоре. Значи своеволие и предпоставка за злоупотреба. Извикаха го в партийния комитет. Смъмриха го и дори намекнаха, че може да остане без жигулата. То и какъв смисъл имаше от тази трошка, когато лимитът й се изчерпваше само с две-три отивания до София. Но не беше престижно така за нищо да го резилят пред хората. Подви си опашката, но мълвата като да бе белязана с по някоя и друга нула за секретност, тръгна от уста на уста.

Вън утрото го посрещна с мека светлина и хлад. Беше времето на гроздето и лова, на картофите и дълбоката оран, но лятото още се противеше. Затова му викаха циганско. И все пак есента се усещаше по листата на дърветата, в цвета на небето - на места сивкавосиньо, на места млечнобяло и не така прозрачно, а в далечината смръщено; в плодовете на градините - грейнали като слънца; и самото слънце - презряло като плод.
Наоколо всичко бе изпъстрено с топли багри, а на него душата му леденееше. През този сезон природата клони към залез, свива се, изсъхва. Само при тях в казармата животът се обновява, набира нови сили - нещо като есенно прераждане.

Есента в казармата има свой емисари. Днес за поделението бе празник, затова извика колата, искаше да пристигне по-рано от другите, пръв да огледа района. С темперамента Развигор напомняше планетата Венера, която народът според случая нарича Вечерница или Зорница. Нямаше вечер полковникът да не замръкне в поделението, а сутрин си въобразяваше, че без него слънцето няма да изгрее. Характер!
Отива си още един набор, идва друг. Изтърколва се още една година, а в замяна - по-голяма плешивина над челото, повече бръчки по лицето, още по-силни болки в кръста. Остаряваше - бавно, непредотвратимо…

Всички хора измерват възрастта си с рождени дни, а той и много други като него - с набори. Я колко са зад гърба му. В който и край на страната да отиде, все ще срещне някой бивш свой войник. Често не може да ги познае. Понякога му се обаждат, припомнят му десетки случки, той се напряга, кима и пак нищо не може да си спомни. Тъмно петно в паметта!… Хубав „баща”! Но в живота колко роднини се разминават без „здравей”, без да си подадат ръка. На него поне десницата винаги е топла и готова за поздрав.

Колата го чакаше. Войникът, пълно флегматично момче, с лице сякаш мравки са го хапали, потегли рязко. Младежът винаги му напомняше дете, седнало за пръв път на велосипед - хем върти педалите, хем не вярва, че пази равновесие, старае се да не падне.

- Е, де… - разсърди се полковникът и по челото му премина хладна закана. Понамести се по-удобно върху меката седалка и додаде:
- Да не караш картофи?
Редникът беше професор по мълчание. Той не можеше да изговаря „р”, а в такива моменти „к”-то го затрудняваше, затова забави отговора си с изкуствена кашлица. От притеснение чак шията му пламна. Тази промяна на цвета създаде илюзията, че бузите му са още по-издути и подсили впечатлението за боязливост и безпомощност, а заедно с това и неприязънта на полковника. Развигор се самообвини, че досега не е наредил да му намерят друг, по-сръчен шофьор.

Край последните светофари имаше струпан народ. „Може би катастрофа” - помисли си Харланов и не се излъга. Жигулата спря зад пепелявата ниса. Щом слезе, веднага му направиха път. Озова се пред трупа на прегазен човек. Навярно пешеходец, обзет от желание да пресече на червено пред ръмжащата кола. Шофьорът даже не е натиснал клаксона, а е натиснал до отказ спирачките, но тъпата муцуна на нисата го е грабнала с бронята си, за да го лепне на челното стъкло.

До самата глава на човека асфалтът бавно почервеняваше. Въпреки кръвта и изписания ужас върху безжизнената физиономия Развигор определи, че непознатият бе около четиридесетгодишен. С малко необичайно лице - същинска луна, по-точно полумесец; челото му бе изпъкнало, брадата щръкнала и остра. Беше облечен в масленозелен костюм, ушит явно от военен плат, с кафяво поло, каквито даваха на офицерите за полевите им униформи. В дясната си ръка все още стискаше дръжките на черна, натъпкана до краен предел кожена чанта. Приличаше на работник пришълец, а може да бъде и родител на негов войник. Тази мисъл още повече го разстрои.

- Това е животът - една погрешна стъпка и край! - каза повече за себе си, отколкото на някой от зяпачите.

В жигулито нямаше радиотелефон, за болницата беше късно, а и милицията се намираше почти в другия край на града. Реши да спре попътна кола, но за щастие точно в този момент се зададе жълто-синият москвич на дежурния екип. Старшият на патрула, наперен младши лейтенант му благодари учтиво, сякаш Развигор се бе опитал да предотврати катастрофата, но въпреки старанието си не бе успял, или му бе представил вече готов протокол и списък на свидетелите.

Полковникът само сви рамене и тръгна. Пътува безмълвен и вглъбен. Навярно прегазеният имаше жена и деца, а те нищо не подозираха. Още няколко минути или няколко часа щяха да живеят с илюзии. Измамно щастие! Колко лошо е устроен светът - на едни им върви, на други не. А хората продължават да се обичат и мразят, и от смешението на тези две сложни чувства възникват толкова вражди…