Диана Димих

- Престани да ми се вреш в сънищата! Все ти, все ти развяваш рокли пред мене…
- Пак ми звъниш посред нощ!
- А ти защо не ме оставяш и нощем? Години вече…
- Бъди доволен. Нали решихме да не се виждаме, да не се нараняваме повече. Не се ли радваш поне насън да се срещнем?
- Радост от кинжала?
- Значи продължавам да съм виновна? Дори за сънищата ти?
- И за безсънието, и за събуждането. Първата мисъл сутрин е за тебе. Не пробуждане, а пробождане.
- На мен ми се явяваш само денем. Като стара снимка, която умилява. Нищо, че носи избеляла празнота. Но вече няма болка. Все едно измъкваш от дъното на шкафа бебешка рокличка от порасналата дъщеря. Откриваш нещо свое, останало непроменено в теб, с топлината от тогава…
- Пак правиш поезии. Не ме превръщай в литературен герой с мазно поведение на гувернантка, и то предан до гроб. Никога няма да бъда рицар на колене, никога!
- Императивен, както винаги. Да, това ти е болката. Мъжкото его. Не раните, които причиняваше с позата си между два стола.
- Никога не съм ти обещавал брак. Знаеше от самото начало. Аз имам чест…
- О-хо-хо-о. Ти го казваш… Време е да престанем с тия изяснявания. Години изтекоха. Не открехвай капака на вкиснатата чорба, а варди буркана с плодове от градината. Той пази и аромата, и сочния вкус. Само понякога се захаросва и боде. Чак нагарча от сладост.
- Заседнала си в мене. Кога ще ме освободиш? Поне да спя спокойно.
- От теб зависи. Изпъди ме от себе си, ако можеш. След толкова време…
- Обсадила си ме отвътре. Нашественичка!
- Хайде, пак почваш. Май забрави защо се разделихме.
- Имаше ли защо? Не помня.
- Само нападаш, иронизираш. Господар. С думи-камшик.
- Ти пък вечно спориш. Не беше такава. Преди защо не показваше, че ти тежи?
- Кой да чуе!
- Какво, да не съм звяр? Нали все твърдиш, че с думи всичко се оправя.
- Но твоите думи хапят. Даже пукат тъпанчето. Все ти си прав, командаджия такъв. Затова…
- Не искам пак да се разправяме.
- Чунким досега сме се галили… Разговорите ни винаги свършват със захвърляне на телефона. Всеки месец се обаждаш - да ми разбъркаш душата.
- И това ли ти пречи!… Не си добре, казвам ти, иди се лекувай. С теб не може да се говори вече. Никакво търпение. Не изслушваш, прекъсваш, само акъл даваш. Женски хистерии.
- Побъркан човек. Ти не си наред, аз съм си добре. По-добре не съм била никога. Спокойно ми е, няма кой да ми сочи кога, къде, какво да правя и да ме вкарва в пътя, само че не моя, а твоя… Да знаеш, повече няма да ти вдигам телефона.
- Без повод не ти се обаждам.
- Да, търсиш си поводи. Всеки път - световни войни по мобилния. Не разбра ли, че дори да мислим един за друг, вече не се търпим. Познаваме си и кътните зъби. И всяка непремерена дума пада по сипея и повлича спомени от премълчавания…
- И да не искаш, пак ще ти се обаждам.
- О, Боже, кога ще ни свършат бурканите с преживяно…
- Е, не свършват, момиче. Добре консервирани мигове и години. Ще има дълго да се храним с тия запаси…
- Хайде, хайде, късно е вече. Иди сънувай. Затварям.
- А ти си стой там и не ми идвай в сънищата!
- Добре, чорбаджи, лека нощ… И да не пушиш нощем. Не излизай по пижама на балкона. Хладно е.
- …
- Какво се умълча? Не ми каза „приятни сънища”. Винаги ми пожелаваш и аз да те сънувам. Тук ли си?
-…
- Кажи нещо. Плашиш ме. Какво изтрополя? Да не ти е лошо, ей? Скъпи! Недей да мълчиш! Какво става? Добре ли си? Дишаш тежко. Идвам с колата веднага. Чакай на телефона. И да знаеш - и аз те сънувам…