НЕСТИНАРИ
НЕСТИНАРИ
Земята ни е плачеща жарава,
а ние сме родени нестинари.
Затуй душите ни,
покръстени от огън,
се вдигат пак, щом рана ги попари!
Затуй вековните несрети
горчат и днес във хляба ни измъчен.
Преситени от глад и от обети -
все спастрили сме силици
и мъкнем кръста си…
И все по нестинарски оживяваме
със всеки цвят,
разпукал зимната черупка.
Но тегли ни безбожната ни вяра
пак в тебе,
земьо,
пареща от гробове и люлки!
ПРИЯТЕЛИ
След някой дълъг сняг ще се завърна,
от южна синева и морски дъх пропита.
Не ми е трудно да прощавам,
не искам никого да съдя.
До трапезата ви бяла ще приседна -
до сълзата ви,
до виното и хляба.
Ще тъмнее от сърцето като бездна
изстраданата дума на предателя.
Удавено мълчание във чашите ще глъхне.
Ще ме познаете в сезоните и
във вкуса на тишината…
Но аз ще трябва да побързам -
след някой тъжен сняг,
предсказал лятото…
СЪСТОЯНИЕ
Единствено морето ще ме разбере.
В празни раковини ще изхвърли
белязаните от ненужност мисли.
А после -
със изтръгнатите гласове на рибите -
ще вика:
недосегаемо,
безбожно
и безмилостно…
До болката си само мене ще допусне -
сълзи от пяна в миглите ми ще стопява…
Просто ние с морето сме равни -
страховити стихии,
по детски ранявани…
***
Дори и на сън
сърцата ни пулсират самолетно.
Събираме мечтите си по пистите.
Българийо,
къде са ти сега поетите -
да натопят перата си в сълзите ни,
когато с тръпнещи ръце
прегръщаме децата си
преди да ги погълне Неизвестността;
когато ги заклеваме да те обичат,
а думите като палачи
съсичат всичките ни сетива…
Стопяват се,
изчезват самолетите…
И на сън дори
сърцата ни самолетно пулсират…
Мълчи България!
И неми са поетите.
А децата ни тръгват -
не разбрали какво е родина…
СЛОВОТО
“В началото бе Слово…”
Отсякохме го словото - от корен.
И чуждоземна кръв му вляхме.
(Тъй както само ние можем!)
Заровихме вековната си памет.
Върви народът. Ала не е възроден:
клатушка се като безкрила птица.
И не знам защо изплуваха пред мен
на Самуил безоките войници…
СРЕЩА С БЕЗДОМНОТО КУЧЕ
Здравей, но не очаквах да те срещна.
Нямам и с какво да те нахраня.
Знам - забравяш дребните ни грешки.
И твой е зарът - да прощаваш.
Дори това, че някакъв напудрен глезльо,
зализан с гребен, с кожена каишка,
те джафка префърцунено-надменно
от камбанарията на своята пресита.
Но сигурна съм, че не би сменил живота си
с благоволението - кокалче за всеки ден.
Знаеш ли, приятелю, така е и при хората -
не е свободата разменна монета!
И ръмженето е същото когато
се опитат да те оковат в намордник;
или да прекроят душата ти
за квадрат домашна територия…
Това ми е така познато,
че ми се иска чак да те прегърна.
Но ти и без прегръдка ме разбра.
Благодаря! Върви по пътя си…
И двамата се разминаваме по мъжки.
Стопяват се превзетите измислици…
Това в очите ли? О, то е само дъжд,
от дълбината на сърцето ни изригнал…
***
Все по-често се взирам с поглед есенен
на паметта по разораните полета.
Тук всеки звук издишан е вселена
и всеки стих жертвено свети…
Зад гърба ми никак, никак не е равно -
затуй понякога и мислите ми са свирепи.
Кървяха сетивата ми при падане,
но само обичта остави белези…
Отписах всички поводи да съжалявам!
Сега спасявам от снега кокичета…
Щастлива съм, че се родих неостаряла.
И знам - ще си умра момиче…
ИЗПОВЕДТА НА ИСТИНАТА
Не! Няма да ме изгониш, Господи!
Нали ти ме създаде такава?
Тази вечер ще съм ти гостенка.
И ще пием!… Дай бутилка Забрава…
Напълни ми догоре чашата!
Искам на екс да я глътна -
да не виждам как долу земята
прилича на кървава жътва…
Да не виждам как безсрамно човеците
навличат в мойта сянка дяволски кожи;
как горят ореоли над глупави вещи;
как се огъва съвестта на ножовете…
И ако още можеш ти да им прощаваш,
и вярваш в жертвата на лицемерните им свещи -
дай другата бутилка със Забрава…
И ме прибери при себе си.
***
Ненаситната жажда за близост…
Та какво е човекът без нея?!
Шепа плът, неотпила от изгрева,
несбъдната божествена идея…
Ако съм сита - значи ли, че съм и цяла?
Несподелен - защо ми е крилатият балкон
и тази синева, от красота узряла!…
Покрив имам… Но ми трябва дом!
БРОЕНЕ
Живота си предъвквам -
залък ръжен.
Твърд е! Между зъбите скрипти.
Но чакам още онзи летен мъж -
с обгорени от здрача черти…
Прелиствам дните си -
тефтер оръфан -
броя петна от сол и от възторзи.
И се опитвам някак си
да вържа всички пътища,
изтичащи в напъпвания
и… във некролози…
ЯНУАРИ
Стопи се жаждата за битки.
Вятърът се помири със клоните.
Но защо е ледник във сърцето?… Тихо…
Макар че всичко, всичко помни…
И каква е цената
на Големия сребърен път,
в който сляпо животът
чертае браздичка?…
Раменете се огъват под века…
А трябва все пак някъде да стигнем…
Зимната си самота да преболим,
повярвали във идния цъфтеж…
И капят в душата снежинки -
куршумено-тежки надежди…
ДОКРАЙ
„И няма връщане назад… ”
Б. Богданов
Не, няма връщане назад!
Утаили са се всички думи.
И всеки миг до корен е изпят -
възторжен или пък куршумен…
И няма връщане! Не, няма!
Спиралата извива нежно острие -
със всяко крехко щастие (като измама!)
все по-високо пърхаме с криле…
И няма връщане! Все по-нагоре -
към слънцето, което крилете ще изпепели…
А пепелта ни е подножие… където
неукрепнали крила
се учат да летят….
***
„Когато тръгнеш нявга за Итака -
моли се пътят ти да е далечен…”
К. Кавафис
И все вървиш към своята Итака…
Създаваш си и лестригони, и циклопи.
Докато някой ден в сърцето не изтрака
един бодлив нахален спомен
и в седефената длан на изгрева се срути
с нечуван грохот битието,
а ваяните със любов минути
засветят с мрачна безполезност…
Шумните и весели пристанища
са само фарове с очи на гларуси.
И питаш се: дали си струва
пътят до Итака,
и строшените крила,
и кървавото падане…
Ала не стигнал -
все ще те преследва жаждата,
ще те разпъват грапави съмнения…
И ще чоплиш люспите на мрака:
какво си дал и колко не си взел…
Но някой ден, сред път, внезапно -
уморен (щастлив!) - ще разбереш:
че пътят е благословен, а пък Итака
е нечие потръпнало за теб сърце…
ОБЛАК
Лудо се спуска
в тревите дъждът -
взривеното тяло на облака.
- - -
И облакът не е облак,
а мъничка смърт,
без която
животът е невъзможен…
***
И да доплуваме до небесния път
с мига на шумните мълчания -
ще пулсират пак във тленната ни плът
сигналните отблясъци на мъчното познание.
Но любовта не ще е вече твърд,
която в гърлото засяда,
а истина, пресякла стръмното -
не искаща, не молеща пощада;
един желан откъснат плод
от градината на земните копнения -
най-светлият духовен ешафод,
след който… ще останем да живеем.
ЙОРДАНОВДЕН
ИЛИ НАЗДРАВИЦА НАМЕСТО ПОМЕН…
на баща ми
Гори свещичката. И виното пламти.
Ръцете ми отказват да начупят хляба.
Поменът е забранен във тия дни.
Затуй реших да е наздравица…
Гори свещичката. И въздухът пламти.
Е, вдигай чашата небесна.
Как можа да си отидеш
точно на Богоявление?…
Или пък Господ много те обича,
щом в този ден те викна…
Още помня слънцето - с лъчи
като недописан смачкан лист…
Аз ли? Добре съм… Понякога мисля за „Там”…
Студени ми са малко нощите…
А домът ми прилича на храм,
ограбен от брадясали спомени…
ЗВЕЗДОПИЕЦ
Внезапно някой
бе изпил звездите -
харесало му
да е мрак…
- - -
Но той не знаел -
на тъжните очите
изгряват мигом
вместо тях…
***
И добротата е достойна
да бъде наказвана…
И грехът е достоен
да бъде помилван…
Рукнала нежност
от земната пазва
търпеливо
откърмя копривите…
ОЧИТЕ НА БОГ
Небето танцува по пясъка звезден.
Лодката във вълните се къпе
като девица - гола.
И светят две риби във нея -
очите на Бог…
