МАЛКА ЕЛЕГИЯ ЗА ЛЮБОВТА
МАЛКА ЕЛЕГИЯ ЗА ЛЮБОВТА
От небесата глухо притъмнели,
от ужаса на бялата виелица
два лебеда се приземиха тук.
В зеленото око на водоема
огледаха те своята надежда
и своята опазена любов.
И стана чудо: ледената клепка
повдигна се във мила изненада
и се усмихна водното око.
А гостите белееха накрая
като мираж, изпратен тук от рая,
и чиста благодарствена сълза…
Но в час мъглив към бялото семейство
промъкна се злодейството човешко
и гръм взриви покоя на деня.
В миг леденият пристан се осея
от топла кръв и лека перушина
и тръпка на прекършени криле…
Три дни в скръбта на бялото безмълвие
се вглежда овдовелият самотник,
непроумял жестокия кошмар.
И недочакал лебедова песен,
превърнал се на тъжна бяла сянка,
от хората далече отлетя.
А ледената клопка се затвори
над тъжното око на водоема,
над бялата удавена любов.
ЛЯТНА ХАЛА
Пищен дракон - черен облак -
спусна се от висините
и с невероятна злоба
едри капки запокити.
Завилня в листа и върше,
с мълния ела разцепи,
клас изрони, цвят прекърши
в своята игра свирепа.
А попукана от жега
как го чакаше земята!
Тя, изтръпнала от нега,
взе го в своите обятия.
В страст безумна те се сляха -
той плющя, а тя простена!
Сбъдна се молитва плаха -
нов живот тя пак зачена.
Със въздишка и отмала
танцът на страстта завърши…
Само чело разцъфтяло
не изправи цвят прекършен.
ПЪСТРАТА РОКЛЯ
Мила, спомних си онази весела
рокля на цветенца, от басма.
Ти ми каза: Ших си я сама!
Аз отвърнах, че ми е харесала.
Но след време взе да става тесничка,
някакси опъна се напред …
Умилен, туй претворих в куплет ,
който стана на приспивна песничка.
Под басмата нещо взе да шава
и като докоснех я с ръка,
моят пулс забързваше така,
че цветчетата й разцъфтяваха.
Вътре май че футболистче риташе …
Ала от басмяната градинка
се излюпи нежна балеринка,
дето сетне все за принц ни питаше …
С роклята ти булченска танцуваше.
Ние с ритъм пляскахме с ръце -
с ритъма на общото сърце
Троицата наша тържествуваше!
Тъй растеше - лястовичка весела!
Но веднъж във рокля от басма
гордо каза: Ших си я сама!
И разбрахме: момък е харесала!
Март 2013
ПОВЕСТ
Туй сякаш е приказка, но не толкоз стара:
Редом поникнаха нежност и вярност.
Той - момче голобрадо, Тя - напъпила вишна!
Осъзнаха се млади с поглед мил и въздишка.
После смелост събраха след признания тихи
и под тъмната стряха плахо устни сближиха…
Пролетта неусетно в жарко лято прерасна.
Те, преплели ръцете, се поглеждаха страстно.
Сякаш гълъби бели в свойто „гу-гу” безкрайно
нежно човки допрели, те заклеха се тайно.
После свиха гнезденце - любовта приютиха.
Скоро плач на детенце екна в стаята тиха.
Слънце с дъжд се редеше, смях след плач - ведра драма!
После зъбче растеше, после сричките „ма-ма”!
Пак и пак в малко кошче нови птички цвърчаха! -
Заприлича на кошер огласената стряха.
Но веднъж в огледало Мама тъжно съгледа
малко облаче бяло върху челото бледо.
Татко, строг и грижовен, се усмихваше тихо;
бръчки, някак сурови, под перчема извиха.
Тъй растяха петима - длан задружна и яка!
Но от младите трима все излиташе някой.
Бе примамка живота, а домът бе им тесен.
И заглъхна гнездото без гугукаща песен.
Тя бе Майка-икона! Той - баща самобитен.
И настъпи сезона на въздишките скрити.
Те очакваха с нови да долитнат напролет…
Туй е вечната повест: с ласки, грижи и полет.
ВИНА
С горчиви билки и горчиви думи
забърках си мехлем за болен дух.
Вървя с народа си в безпътни друми,
в нощта на славей, кукумявка чух.
Полето в бурени за рало плаче…
Къде сте, слънчогледови слънца?
Къде сме ние - пръснати орачи,
далече от запуснати селца?
Водачите със алчност и омраза
повлекли са народа ослепял,
дрогирайки го с речите си празни,
опръсквайки и род, и чест със кал.
Народът ни топи се, гневно свъсен,
като проклет от майка, без война…
Духът ми болен разпнат е на кръста
на чуждата и моята вина.
ЕСЕННО
Невен оранжев - самотна жълтица -
грее в лехата, в зори осланена.
Гостенка среща - самотна пчелица,
тук долетяла напук на студеното.
Той със последен нектар я гощава,
тя гъделичка го с крехки крачета
и му припява в любовна забрава
спомени летни, балсам за несрета…
Сякаш се виждам във невена късен,
вперил златисто око във Всемира.
Нищо, че скоро снегът ще ме бръсне -
слънчево злато пак жадно събирам.
А във душата пчелицата-муза
все тъй с надежда и вяра се рови,
че медоносен е още съюза
на Слънце и Слово.
СПОМЕН ЗА СЕЛО
На брат ми Кръстьо
С тежка лозарска пръскачка
татко поемаше рано.
Той край лозите вървеше -
строг и грижовен стопанин.
Лист прежълтял ще откъсне,
тежкия грозд ще погали,
ала без жал ще отскубне
бурена див и нахален.
В черния облак се вглежда:
„Ах, дано град не изпрати!”
Виква сърдит към скворците -
крадците крилати…
Земната кръв се прелива;
слънце зърната са сбрали.
Каците чакат готови
бунта им - весел и ален.
Плачеха мълком лозите -
бе пролетта сякаш вчера.
Днеска засмени очакват
празника на гроздобера.
Празник започва в лозята -
викове, смях и закачки!
(Виното май е възвряло
в младите гроздоберачки…)
Виното щом се избистри,
в сватбен бакър се огледай!
В сън ще притихнат лозите,
бременни с нова надежда.
ЩУРЧЕ
Във сухата бразда на чернозема
съзрях случайно черно дребосъче.
Унесено във песенна поема,
то лък по струните си тегли сръчно.
Отекваха упойните рулади ,
вибриращи в две чернички антени.
Прихласнал би се даже и Вивалди -
така щурчето свиреше вглъбено.
А близката ливада скакалците
изпълваха с досадна какафония. -
Застъргали крилатите си ципи,
със самочувствие за милиони.
Със мускули и челюстите хищни
щурчето биха сгризали с презрение,
че песента му бе за тях излишна
сред чалгата нахално настървена.
Те в ужас скачаха, където мина …
След сенокос ще свърши тази врява.
А пък щурчето в зимната камина
с мелодии душата ми ще сгрява.
