ОТВЪД
От мен до Оня свят се е белеел винаги тоз кратък път.
Таз права жица и по кея аз ще си замина.
А никой не е вдигал и врата помежду мене и Отвъд.
Та слушам птичи гласове по цъфналата му градина.
Със вълнен шал грижливо майка ми усука моите уши,
и прати ме да пратя снежни хора с тия слаби плещи.
Аз паднах под лютивата мъгла и мраз и плач ме задуши.
Тогава онзи глас за първи път повика ме отсреща.
Отвъдното, във бяла рокля, припкаше по моето поле.
Захапе мак - и черни, хубави очи към мен обръща.
„Ела да си играем, - викна тя, - но бърже, нямаш ли криле?
Да пратя ли кола? Колата ми, която се не връща?”
Пораснах скрита, хубава, но вместо поглед имах си мъгла: -
тя милия ми ослепи и той загуби моята къща.
Примами го Отъдното, докоснаха се топлите чела
и го поведе тя натам, отгдето никой се не връща!
И ослепял от лютата мъгла на моя поглед, тя го взе,
целува спуснати клепачи, той печално я прегръща.
Аз скочих с вик, но щом я чух - сковаха ми се ядните нозе: -
„Да пратя ли кола? Колата ми, която се не връща.”
По жълтите ми бузи капят вече посивелите влакна.
Изгнилия език сред черна дупка фъфли и проклина.
Очите ми сълзят, зави ги болката под огнени платна
и с трети огнен крак поех напред по бялата пъртина.
И пак ме спря повикване, - мъглите с остър меч навред разпра.
Изхълцах аз изплашено и патерицата прегръщам,
и връщам се назад, та бързо всичките си мъки да сбера,
че иде нейната кола, която нивга се не връща!
в. „Литературен глас”, г. 11, бр. 407, 01.11.1938 г.
