Георги Михалков

Един път в седмицата, обикновено в петък следобед, Мария ходеше в гарсониерата на дядо си, за да почисти, да му сготви и ако трябва нещо да му купи от близкия магазин. Старият човек знаеше в колко часа ще дойде и я очакваше. Мария отключваше вратата, влизаше в малкото жилище, а дядо й я посрещаше с добродушната си усмивка, която й напомняше за топла стая и току-що изпечена питка. Този спомен беше останал от детството й, когато ходеше при баба си и дядо си. Тогава баба й я посрещаше с изпечена питка и бяло саламурено сирене. Мария беше злояда, но никога не можеше да устои на бабината питка и на сиренето.
Какви безгрижни дни бяха тогава. Дядо й и баба й я хващаха за ръка и тримата отиваха на разходка в близкия парк, където пролет, лято и ранна есен гъмжеше от деца, имаше люлки, продаваха захарен памук и какво ли още не. Дядо й купуваше захарен памук, а после я люлееше на люлките. Често й показваше различните дървета, казваше й кое как се казва, а след време я питаше дали е запомнила имената им.
Като стана ученичка, Мария много се гордееше с дядо си. Беше писател и книгите му бяха на витрината в книжарницата срещу училището, в което тя учеше. Мария изпитваше радост, че фамилното й име е като името на дядо й и че е от известен род. Дядо й разказваше за дедите им от Лозенград, участвали в славното Преображенско въстание.
И сега, вече възрастен, той продължаваше да пише, но по-рядко публикуваше по някой разказ или есе, и Мария добре разбираше, че той пише по-скоро за себе си и с разказите, есетата и статиите се връща в спомените си, в изминалия си живот, а може би искаше отново да види събитията, които беше преживял и хората, с които беше дружал.
Откакто баба й почина, дядо й живееше сам, но не се оплакваше, не казваше, че годините му тежат и че живота му е труден. Сам се грижеше за всичко, за нищо не молеше Мария или родителите й, но се радваше, когато Мария идваше при него и й беше благодарен, че му помага.
И днес я посрещна усмихнат и тя отново долови уханието на печена питка и сирене. В малката стая всичко изглеждаше така, както го беше оставила миналата седмица: леглото, голямата библиотека с безбройните книги, масичката и бюрото пак отрупано с книги и изписани листове.
- Как си, Захарче? Как са майка ти, татко ти?
Почти винаги дядо й задаваше едни и същи въпроси и Мария надълго и нашироко му разказваше за майка си, за баща си и за всичко, което се беше случило през седмицата.
Леко присвил сивите си очи, той я слушаше и тънка усмивка се плъзгаше по още гладкото му лице. Бялата му коса приличаше на сребърен ореол и когато го гледаше тя сякаш виждаше вълшебник, дребен и слаб като чуплива китайска статуетка, излязъл за малко от някоя чудна приказка.
След като му разкажеше новините, Мария се залавяше да изчисти, да измие няколкото чинии, останали от обяд, или да сготви нещо за другия ден.

Днес нямаше много домакинска работа и тя реши малко да подреди гардероба му.
- Дядо, пролетта дойде. Виж какво хубаво слънце е навън. Ще изнеса някои дрехи на балкона, за да ги проветря. Цяла зима са стояли в гардероба.
- Добре, Захарче. Ти най-добре знаеш какво трябва да се направи.
Мария започна да изважда зимните дрехи: балтон, яке, шапка, шуба… В ъгъла на гардероба висеше окачена стара ватенка. От години си стоеше там, но досега Мария не се беше запитала за какво е тази стара ватенка на дядо й. Знаеше, че такива ватенки са носили строители, шофьори, миньори и едва ли някога дядо й е работил с нея. През целия си живот е бил учител, редактор, преподавател в университета.
- Дядо, тази ватенка само заема място тук. Никога не съм те виждала да я обличаш, защо не я изхвърлим, изцапана е, стара е?
Дядо й се сепна. Лицето му се промени, а в погледа му се промъкна внезапна тъга.
- Недей моля те, не я изхвърляй - промълви той.
Тя се учуди. За какво му е тази стара ватенка, запита се Мария. Знаеше, че възрастните хора са чувствителни към старите вещи. Някои от тях събират и трупат ненужни предмети, дрехи и не дават на никого да ги докосне. Това е болест - вещомания, но дядо й не беше от тях. Той се освобождаваше от всичко, което не му вършеше работа и което не му беше нужно, а сега я помоли да не изхвърля ватенката.
- Тази ватенка ми е скъпа - каза тихо той. - Досега не съм ти споменавал за нея, но сега ще ти разкажа, макар че не искам да се връщам в онова далечно време и да си припомням какво се случи тогава. Тази ватенка ме спаси, ако не беше тя, нямаше да ви има нито татко ти, нито теб.
Мария го погледна. Гласът му странно трепереше.
- Бях малко момче, може би на шест или на седем години. Не помня ходех ли на училище или не. С мама, твоята прабаба, се връщахме с влак от родния й град. Бяхме гостували на роднините й. Тръгнахме рано сутринта и дълго пътувахме. Беше в началото на пролетта, студено, по хълмовете, покрай които минаваше влакът, се белееше сняг. В купето бяха още три майки с деца. Едното от тях бебе, а другите две - с година по-малки от мен, момче и момиче. Изморен от пътуването ту заспивах, ту се събуждах. Гледах през прозореца, редяха се хълмове, ливади, малки горички… Изведнъж се чу оглушителен гръм, прозорецът на купето се пръсна на хиляди парчета. Жените около мен паднаха на пода, а аз - върху мама. Разнесоха се викове, писъци, неудържим плач. Всичко стана за секунди. Не помня колко време съм лежал на пода в полуразрушеното купе. Когато дойдох на себе си, ме държеше непознат мъж а аз бях завит в тази ватенка. Плачех и виках мама, но никой не ми казваше къде е, а непознатият мъж се опитваше да ме успокои.
Какво е станало после - не знам. Къде съм бил и как са намерили татко, но когато той дойде да ме вземе, аз бях все още с тази ватенка. След време разбрах, че това е било атентат. Във влака са поставили бомба. Мама загина. Останахме само аз и татко. И ватенката остана при мен.
След години, когато вече бях младеж, няколко пъти ходих до градчето и гарата, където избухна бомбата, за да намеря мъжа с ватенката, който ме спаси и да му благодаря, но не можах. Питах, разпитвах, никой не успя да ми каже кой е бил. Носех и ватенката със себе си, но не го намерих, а сега си мисля, че сигурно съм го срещнал, може би и него съм питал за непознатия мъж, но той не ми е казал, искал е да остане неизвестен и не е искал да му благодаря. Просто ме е спасил, направил е това, което тогава е чувствал, че трябва да направи.
Това е историята на тази ватенка. Запазих я и ще я пазя, докато съм жив. Ако можеше да говори, тя сигурно щеше да ми разкаже много за непознатия мъж.
Дядото на Мария замълча, а Мария неволно повтори думите му: „Ако не беше тази ватенка, нямаше да ви има нито татко ти, нито теб.”

София, 24. 03. 2015 г.