Красимира Василева

ГЛЕДАХ „АИДА”

От момента, в който влезе за първи път в киносалон, Теодора бе пленена от магията на това изкуство. Беше през 60 -те години, когато още нямаше телевизори. Тя бе дете, но страстта й към киното се оказа много силна. За нея стана задължително през седмицата да види всички филми както в кината в центъра на града, така й в покрайнините. Билетът за първите няколко реда струваше 12 стотинки, а за балкона - 30-35.

Спестяваше от парите за закуски, а ако не бяха останали, слизаше в мазето на дома им , вземаше стари бутилки и буркани, измиваше ги и ги предаваше на съответния пункт и с получените пари си купуваше билета за кино. Ако пък нямаше бутилки, прилагаше един мошенически трик. Качваше се на втория етаж в Дома на културата, уж че отива в библиотеката, където беше записана, и бързо се шмугваше в киносалона - тогава беше най-добре, защото беше на балкона / така няколко пъти гледа „Гранатовата гривна”./ Това обаче можеше да стане само през деня, в 14 или 16 часа, когато нямаше много посетители. Ако искаше да гледа филм вечерта, трябваше да получи разрешение от майка си - вярно, че се връщаше по осветената главна улица, но все пак имаше вечерен час за учениците.

Когато в централното кино на града прожектираха двусерийната продукция на „Аида”, Теодора измоли разрешение да гледа филма след училище. Оперният спектакъл беше поразяващ и тя започна да плаче още в салона. След края на филма продължи да хлипа , тичайки по улицата. Като се прибра, слезе в мазето и се разрева още по-силно. След няколко минути се яви майка й и попита разтревожено какво е станало. Теодора искаше да й отговори, опита да си поеме дъх, но, като си представи смъртта на Аида, отново се разрида неутешимо. Майка й се обезпокои още повече и й удари един шамар по лицето, след който Теодора спря да плаче и каза:

- Бях … Гледах „Аида”…

Често, след като си напишеше домашните, изваждаше бижутата на майка си и се окичваше - перлите слагаше на главата си, като двата им края висяха край лицето й. Заставаше пред огледалото и започваше да изпълнява роля от филм. Сюжетите винаги бяха любовни и в края тя умираше в името на тази голяма любов. Ако пък историята не завършваше със смърт, си представяше нещо като съдбата на Джейн Еър и ослепелия мистър Рочестър - тя остава с него завинаги, защото трябва да се посвети изцяло на това изключително, велико чувство.

Замечта да стане артистка. От книжарницата срещу училището им започна да си купува картички на актьори - бяха черно-бели, но пак личеше красотата им. Жените бяха с романтично замечтани очи, с изящно подредени коси и с големи, откриващи рамената им деколтета. Актьорите бяха с папийонки, гладко избръснати и гледаха сериозно и мъжествено. Неописуема беше радостта й, когато майка й й каза, че прилича на Алида Вали…Така се чувстваше и когато я заведоха в операта на спектакъл на „Царицата на чардаша”. А и когато, след като завърши четвърти клас, майка й й лакира за първи път ноктите - лакът беше прозрачен и съвсем леко розов, но Теодора си мислеше, че всички виждат този прекрасен блясък.

Но с времето, тъй като четеше много, осъзна, че филмите не са върхът на изкуството, че истинските създатели на прекрасните сюжети са писателите. Тогава, като ученичка в 6-ти клас, избра за свое бъдеще литературата и повече не промени решението си.
Беше забравила тези преживявания и се сети за тях едва след години. Заведе сина си за първи път на една сутрешна прожекция на детски филми.

Той, макар и съвсем малък, не откъсна поглед от екрана. Когато прожекцията свърши и трябваше да излязат от първия ред на балкона, детето се вкопчи в стола си и не искаше да се пусне. Теодора го взе на ръце и така успя да излезе от реда, но то плака силно чак до дома им, а и след като се прибраха. Млъкна едва когато му обеща, че скоро отново ще отидат на кино.

МЛАДЕЖЪТ ПАВЛИЧЪК

През зимата на 1994 г. синът ми беше войник в Нова Загора. Малко преди Нова година реших да отида да го видя. Заварих го много подтиснат - ръцете му бяха набити с въглищен прах от паленето на печките, беше унил и сякаш нищо не го радваше. Не можех да направя много в тази ситуация, затова реших да му дам всичките си пари, като си оставя само за влака до Русе. Когато си купувах билета на гарата в Стара Загора, попитах някъде ще има ли смяна и ми отговориха, че няма.
Когато влакът отмина Горна Оряховица, вече беше вечер. Отидох до бюфета да си купя един чай с последните си стотинки и там чух някой да казва : “Като пристигнем в Стражица…” Това ме стресна. Върнах се бързо в купето и попитах закъде пътуваме. Една жена каза : “За Стражица”. Заля ме вряла вода - ще се окажа там без пари, а ако не сляза, ще отида Бог знае къде, в посока, закъдето нямам билет…Слязох в Стражица - гишето още работеше, а в чакалнята имаше само един младеж със сак. Обясних на служителката бедата си и я помолих да ми даде един билет до Русе, а аз още като пристигна ще изпратя парите. Тя отказа. Предложих като залог часовника и пръстените си, но тя пак отказа, вече силно възмутена. Помолих я да се обадя по телефона , за да съобщя на близките си за ситуацията и да помоля някой да дойде да ме вземе с кола. Отново отказ и ядосано спускане на стъклото на гишето. Ами сега?!
- И аз пътувам за Русе и ще ви услужа - чух глас зад себе си.
Младежът се усмихваше притеснено, също изглеждаше някак подтиснат и унил, а аз нямах думи, с които да му благодаря. Купи ми билет и потеглихме за Горна Оряховица. Там щяхме да вземем влака от София за Русе, но трябваше да чакаме няколко часа. Първата ми мисъл беше да намеря телефон, за да се обадя вкъщи. Телефоните на гарата не работеха. Отидохме до близкия хотел и на рецепцията помолих да ползвам телефона им. Отговориха ми, че той е само за гости на хотела. Младежът предложи да плати стая, но аз отказах. Тръгнахме към една бирария и там вече успях да се свържа и да съобщя какво се е случило. За да мине по-лесно времето той предложи да вечеряме в ресторанта на гарата. Колкото и да ми беше унизително /никога не бях изпадала в подобна ситуация/, се съгласих. А когато призори пристигнахме в Русе, взехме такси и той ме остави пред къщи. Уговорихме се да дойде към 10 часа в редакцията, за да му дам дължимите пари.
Докато пътувахме във влака, разказа за себе си - жена му, с която се развел, била от Стражица и той ходил да види детето си- момченце на три години. В Русе живеел с майка си, но нямал работа и това бил главният му проблем, защото не бил в състояние да плаща редовно издръжката за детето. По професия бил шофьор. Казвал се Веселин Павличък.
Появи се в кабинета ми на главен редактор на вестника към 10 и 30 часа. Отново изглеждаше притеснен. Почерпих го с кафе и му дадох парите, които му дължах. Той понечи да си тръгва, но аз му казах:
- Искате ли още сега да получите работа?
Той ме погледна невярващо.
- Да, ако сте съгласен, започвате да карате редакционната кола, с която сутрин разнасяме вестника по реповете. Проблемът е, че ще трябва да сте в печатницата много рано.
В този миг лицето му просия и от унилия му вид не остана и следа. Нямаше думи да благодари.
Аз също нямах - никой в живота ми не беше правил жест, какъвто направи Павличък. И всичко, с което можех да му се отплатя, ми изглеждаше недостатъчно.
В 11 часа започнах да чета първите материали за следващия брой, сякаш не се беше случило нищо. А може би още тогава трябваше да напиша нещо за добрите хора…

ПЛАЧЪТ НА АТАНАСКА

За изминалите 20 години, през които прекарвах летата в красивото село, опознах почти всички хора в него. И без да имам някаква родова връзка с тях, ми станаха близки. Защото всеки ден ги виждах - като отиват с каруците към нивите, лозята , градините и бостаните си, като се редят на опашка в магазина и на пазара в центъра всеки четвъртък, като почиват на пейките пред къщите си.Така, без да искам, узнах за тях много повече, отколкото за съседите и познатите си в града.
Освен това тези селяни се оказаха изключително общителни. Заприказвахме ли се, започваха да разказват живота си с някаква детска доверчивост, като не премълчаваха и неща, които не винаги ги представяха в най-добрата светлина. Уж практични и хитри, а в някои моменти толкова простосърдечни и наивни…
Такава беше и Атанаска - ниска и пълна възрастна жена, с която се запознах преди много години. Къщата й се намираше срещу църквата, а в двора й имаше изключително хубави цветя. Имаше и зеленчуци, асми и плодни дръвчета. Освен това беше собственичка на едно дворно място близо до нашата къща, в което имаше доста дюлеви дървета. През есента я виждах да пренася плодовете в кошници, а после, когато й отидех на гости, с гордост ми показваше бурканите с компоти и мармалади и многото туршии. Правеше всичко това за семейството на сина си, което живееше в града.
- Един единствен син имам, сестро, за него живея и работя! Душата си давам за него! - довери ми тя.
Разказа ми, че той е инженер в корабния завод, че има две момчета - отличници, а снаха й от много отдавна е безработна. Вълнуваше се винаги, когато очакваше сина и внуците си, колеше кокошка, подготвяше тесто за мекици, поотпускаше се и да пазарува в магазина. Снаха й не идваше, оставала в града да си почива.
Преди няколко години забелязах, че дюлевите дървета в мястото на Атанаска не са варосани и есента остават необрани. Дадох си сметка, че вече не я виждам нито в магазина, нито на пазара. Попитах съседа ни какво е станало с нея и той каза, че си е счупила крака, не могла да се възстанови и е на легло. Била в къщата си, носели й храна от социалната кухня и един от работниците към кметството ходел у тях от време на време да я нагледа, да й занесе лекарствата и да почисти. Синът й бил на работа в Германия, внуците й били студенти и никой не я навестявал.
Искаше ми се да отида да я видя, но се притеснявах как ще се почувства тя в сегашното си положение, след като се знаехме от времето, когато все още беше жизнена и добра стопанка.
В един съботен ден излязохме на разходка и на връщане минахме край къщата на Атанаска. Тогава чух гласа й:
-Силвия, тука ли си??? - звучеше силно, но отчаяно и провлачено.
И след няколко минути отново:
- Силвия, къде си????!
Никой не отговаряше. Сетих се, че това беше името на снаха й, която открай време предпочиташе в съботните и неделните дни да си остава в града. Доплака ми се, защото усетих в гласа на Атанаска … плач. А беше 6 септември - празникът на Съединението на България!

СТАЖАНТКАТА

Работното време на редакцията беше от 14 до 20 часа. Секретариатът пък работеше до към 22 -23 часа и чак тогава първите две страници се носеха в печатницата.Беше направено така, че да може в следващия брой да се включат и късните новини.
Това работно време обаче вече не беше удобно за Юлия - синът й беше на детска ясла и трябваше да го взема до 18 часа. Съпругът й работеше в същия вестник и нямаше кой да я отмени. Тя и не очакваше каквато и да е помощ и поделяне на семейните задължения - беше й станало ясно, че в кръга на неговите приоритети не влизат нито тя, нито детето им. За него на първо място беше пиенето, а ако му се отвореше възможност - и участието в оргии в кръга най-вече на машинописките и коректорките във вестника. За тези оргии чуваше от колегите си, а понякога виждаше по ризата на мъжа си следи от червило, но никога нищо не го попита.

Затова помоли главния редактор да идва на работа в 12 часа и да си тръгва в 18.
Беше лято. Тя току-що беше приключила с голям ремонт на стаите , в които живееха. Беше изтеглила заем от взаимоспомагателната каса, купи плочки и кухненски шкафове и намери майстор, с помощта на който подобри обстановката в старата къща. Стараеше се да поддържа безупречен ред и хигиена, най-вече заради детето.

Прибра се към 18,30 часа, тъй като пътем напазарува. Когато опита да отключи вратата, се оказа , че отвътре има ключ. Позвъни, но никой не се появи. Предположи, че мъжът й се е прибрал по-рано, че е пиян и спи. Остави детето в двора и мина през другия вход на къщата, в частта, в която живееше свекърва й. Когато влезе в спалнята, светът се завъртя пред очите и. В леглото бяха той и непозната за нея жена. Тя беше по бикини и сутиен, той също беше по бельо, но, забеляза тя механично, с чорапи. „О, аз май съм излишна, извинявайте!” - смотолеви Юлия, веднага излезе и едва успя да каже на свекърва си какво се случва. Възрастната жена се втурна в спалнята, развика се и след 5 минути там вече нямаше никой.

Но Юлия не можеше да остане тук нито секунда повече. Позвъни на родителите си и им съобщи, че ще отиде при тях с детето. Светът й, който отдавна се клатеше, се беше съборил с трясък. Тя нямаше мисли, нямаше думи, цялото й съзнание беше залято от огромно отчаяние. И огромна погнуса. Беше смазана.

На другия ден по стълбите за втория етаж на редакцията към отдел „Култура”, в който работеше, видя жената, която беше заварила в дома си - свежа, гримирана и усмихната. Попита колежката си от отдела коя е и разбра, че това е студентка по журналистика, софиянка, изпратена на стаж в техния вестник. Дошла предния ден и главният редактор й предложил да сътрудничи на икономическия отдел, където работеше мъжът й. Чу името й, но не го запомни. Стажантката също я видя - за втори и последен път, защото повече не се появи в редакцията.

Минаха няколко месеца от преселването на Юлия и детето при родителите й. Съпругът й звънеше непрекъснато по телефона, плачеше, молеше я да се върне, заплашваше, че ще се самоубие, защото без нея и сина им животът нямал смисъл за него. Отделно от това непрекъснато изпращаше колеги да я убеждават, че семейството не бива да се унищожава, че той е перспективен човек и тя трябва да му прости. Накрая се яви пред баща й и обеща, че повече няма да пие.

Юлия се върна. Той успя да издържи една седмица и се възстанови познатият й ад. Единствената промяна беше, че, и да завареше сто жени в семейната им спалня, това нямаше да я изненада и да я извади от равновесие. Вече всичко, свързано със съпруга й, й беше безразлично - срещата й със стажантката се оказа върхът на планината на нейното страдание…А слизането от върха винаги е по-лесно от изкачването му.

СЪУЧЕНИКЪТ РОЗЕНБЕРГ

Той ми беше съученик в прогимназията. Не зная как се озова в нашия клас, вероятно беше повтарял няколко години подред. Знаеше се, че няма майка - тя изгоряла в един пожар. Имаше баща и сестра. Сестра му беше пощаджийка и имаше дете. Говореше се, че детето й е от баща му. Къщата им беше на гърба на нашия квартал, мазилката й беше изкъртена, а дворът запустял. Веднъж видях бащата - едър, брадясал, стар, зле облечен и страшен като чудовищата в приказките. Освен това ми изглеждаше и лош.

Розенберг беше много по-висок от всички в класа. Беше русоляв, пъпчив и много мълчалив. Не го изпитваха на дъската, поставяха му двойки и тройки само на писмени упражнения. Нямаше приятели, седеше сам на един от последните чинове. Аз предполагах, че не е съвсем нормален, може би защото е видял пожара, в който е изгоряла майка му, или пък изнасилването на сестра си от баща им. Но тъй като никой не говореше с него, си останах само с предположенията.

Неизвестно защо Розенберг изпитваше някакъв странен афинитет към мен. Когато имахме физическо възпитание и трябваше да си облечем блузите и шортите, той ставаше неспокоен. Наблюдаваше ме неотклонно и щом вече бях по екип, издаваше един странен животински звук „А-а-а!” и се впускаше да ме преследва. Аз прескачах чиновете и той след мен. Момчето нямаше шорти и беше по някакви провиснали стари черни долни гащи, с космати крака и с мръсен потник.

Целият клас започваше да го замеря - кой с каквото има, за да ме спаси. Хвърчаха тетрадки, тебешири, гъби, закуски и хартии , дрехи, обувки и гуменки, а понякога дори и чанти. Това продължаваше, докато влезе учителката ни по физическо възпитание, която ни беше и класна. Бях спасена, но уви, само до следващия час при класната.
Срещу нашата улица се намираха старите градски гробища. С приятелката ми Дияна често ходехме там. Паметниците бяха от мрамор и гранит, изобразяваха ангели и други красиви неща и ги разглеждахме с часове. Не се бояхме от нападатели, защото в тези гробища вече не се извършваха погребения, но близките на починалите поддържаха гробовете, както и пространствата между тях.

В един пролетен ден пак бяхме в гробищата - прабаба ми ме беше помолила да събера охлюви, която тя готвеше с ориз. Въпреки че това ястие ми беше отвратително, отидох да изпълня желанието й. Бях събрала цяла торбичка, слънцето грееше, птиците пееха и всичко изглеждаше спокойно. Изведнъж зад един паметник се чу шум, а после се показа … Розенберг. В този миг забелязах очите му - те бяха ясносини и сякаш се усмихваха, а самият той не правеше нито крачка.

Вкамених се за секунди, после хвърлих торбичката и хукнах, а с мен и приятелката ми. За по-бързо минахме в края на гробището, край оградата му, през коприви и всякакви градски мръсотии. Излязохме на улицата и спряхме запъхтени. Погледнах назад - Розенберг не се появи. А и ние повече не отидохме в гробището.

Неотдавна се срещнах на кафе с една от някогашните си съученички. Заговорихме за класа, за момичетата и момчетата и за техните съдби. Тя беше информирана много повече от мен, защото остана да живее в центъра на града и от време на време ги срещаше. От дума на дума я попитах и за Розенберг. За него и тя знаеше малко - не се оженил и умрял млад. Спомних си очите му тогава, в гробището - може би най-накрая искаше да каже нещо, но какво - така и няма да узная никога.

СЯНКАТА НА ДУНА

Къщите ни бяха съседни и между дворовете имаше тухлена ограда. В нейния двор имаше орехови дървета, чиито клони бяха надвиснали над нашия. Дуна беше възрастна, може би на годините на прабаба ми. Като известна модна шивачка някога изработила сватбената рокля на баба ми. Виждала съм тази рокля на снимка, наистина беше много красива. Тогава Дуна вече е била вдовица - омъжила се, съпругът й заминал на фронта и го убили, вероятно в Първата световна война. Все още нямали деца.

Не зная кога е престанала да работи, но в детството ми тя беше пълна самотница. Не ходеше да пазарува, дори не излизаше на двора, а и никога не видях да простира пране. Имаше едно въженце до вратата си, на което от време на време слагаше разни парцали да се проветряват.

Говореше се, че идвала някаква племенница да й носи по нещо за храна, но аз никога не видях тази племенница и предположих, че съседката се храни само с орехи. Обаче не се знаеше кога и как ги бере.

Когато орехите й почваха да узряват, ние, децата от квартала, които се събирахме в нашия двор, се изкушавахме да ги замеряме с камъни. Тогава Дуна излизаше пред вратата си и започваше да вика:
- Какво ви пречат орехите, в задника ви ли бъркат! Да пукнете дано, да вървите там, откъдето сте излезли!
И после уточняваше къде точно, използвайки най-директните думи.

Ние се криехме и се заливахме в смях. Сега осъзнавам, че хвърляхме камъни най-вече за да чуем тези думи.

Прозорците на къщата на Дуна - всъщност тя се казвала Тодорина, но прабаба ми и всички други я наричаха помежду си така - не бяха мити поне от смъртта на мъжа й. Дворът й беше затънал в коприва. Допусках, че там има охлюви, жаби и змии. Самата тя ми приличаше на змия - лицето й беше малко и бледо, а очите изпъкнали и избелели. Дребната й фигура беше леко превита. Винаги беше облечена в черно, което от времето беше изсивяло.

Когато в училище ни заговориха за Тимур и неговата команда и ни препоръчаха да помагаме на възрастни хора, аз , измъчвана от любопитството да видя как изглежда отвътре къщата на Дуна, измислих план. Вратата на двора й не се заключваше и влязохме смело. Почукахме на вратата й и доста почакахме. Накрая тя отключи и застана пред нас недоверчиво намръщена. Ние обяснихме, че сме тимуровци и идваме да й полагаме.

Умирахме от страх, но се усмихвахме. Не зная дали разбра какво е тимуровци, но реши, че можем да й купим хляб. Влезе навътре в къщата и остави вратата отворена. Ние пристъпихме няколко крачки и тогава видях стаята й. От тавана висяха плътни дълги паяжини, а завесите на прозорците й бяха затрупани с няколкосантиметров пласт прах. Беше ден, но завесите бяха спуснати и имаше само тесен процеп.

На едно писалище до прозореца й имаше наредени много снимки в поставки - нейни, на мъжа й и общи. Те също бяха затрупани с прах и фигурите едва се виждаха, но прахът беше по-малко, отколкото на другите места - явно единствено тях тя все пак беше почиствала няколко пъти в живота си. Тогава, доколкото успях, я видях като млада - слаба, елегантна градска дама с дълга светла рокля и шапка върху кокетния кок, а мъжът до нея беше висок и строен и във военна униформа.

Жената дойде от съседната стая със завързана на възел носна кърпичка. С мъка развърза възела и започна да се вглежда в стотинките и да ги прехвърля в ръцете си. Не зная дали ги виждаше или ги определяше по големината, но това трая доста дълго… Тогава едно от децата, Петьо, не издържа, прихна в неистов смях и хукна към вратата на двора й. С това провали плана ни - Дуна ни погледна злобно, заповяда ни да излезем и тръшна вратата. Край! И на благородните планове, и на цялото приключение! Искаше ми се набия Петьо, но беше по-голям и беше невъзможно.

Тогава той, почувствал се виновен, за извинение също измисли план - като се стъмни вечерта, да гледаме през прозореца в стаята на Дуна. За целта обаче трябваше да се качим на нещо. Петьо домъкна от тях една тарга и я сложи под прозореца. Така най-високите от нас можеха да надзърнат през процепа между завесите. В стаята светеше много слаба жълтеникава крушка, а Дуна беше седнала на един стол и се събличаше. Фланелите, с които беше облечена, бяха много. Тя бавно ги сваляше една по една и на пода пред нея се образува цял куп. После започна да изхлузва гащите - те бяха бархетни и стигаха до колената й, на брой около 6-7.

Накрая остана само по една блуза и едни гащи и видях, че кръстът й беше опасан с нещо като ортопедичен колан. Всичките й дрехи имаха един цвят - нещо средно между тъмносиво, черно и жълто. Тъй като по-ниските от децата също искаха да погледнат и се натискаха, в един момент таргата се счупи и паднахме в копривата, след което като попарени изчезнахме от двора.

Тогава всъщност видях Дуна за последен път. Но никога не забравих фигурата й - освободена от многото дрехи, представляваше една сянка. И много по-късно си дадох сметка, че в такава сянка, витаеща около образите от старите фотографии, я беше превърнала смъртта на съпруга й.