ВАРДАР
Когато спрях пред теб за първи път
и кротко ме погали чудна свежест
разбрах, че няма връщане. Отвъд
бе Шар от леки облаци замрежен.
А южното, разтворено небе
синееше над теб като мъниста.
През тази утрин ти за мене бе
една усмивка, ласкава и чиста.
Водите ти шумяха като ръж
и мамеха потайни и дълбоки -
тъй както ме помами неведнъж
момичето с очи зеленооки.
Върбите ти, прегърбени от жал,
аз виждах като плачещи старици.
От тяхната и моята печал
пробуди ме гласът на пойна птица.
Това ли е бунтовната река,
която нявга миеше с водите
целебни наранената ръка
на кръстения в нощен бой комита?
В скръбта си тя защо сега мълчи
или е скрила в ледената пазва
от миналото спомен скъп и чист,
за който на тополите разказва?
Нима тъй рано Вардар се смири,
или пък в миг потърсил тишината,
огледах се в забравения вир,
разтворил се нечакано в душата…
в. „Литературен глас”, г. 14., бр. 521, месец октомври 1941 г.
