ТЪМНОТО
Трябва да го направя. Ти можеш. Точно тая нощ! Изчаках всички вкъщи да заспят, тихо излязох от стаята и се качих по стълбите на тавана. Тъмно и студено, аз – по нощница, дъждът плющи върху керемидите, направо страшно.
Бях приготвил предварително стълба, покатерих се немного сигурно, трудно повдигнах капака, още по-трудно го преместих встрани. Докато седна на керемидите, вече съм мокър.
Тъмно, тъмно, а дъждът май вали само над нашата къща. Направо замръзвам. Седя свит, седнал върху керемидата – парче лед, искам да се откажа. Но като си представих как ще се срамувам, ако се върна, преместих се на другата керемида.
Трябваше да обиколя покрива. Бях го решил преди няколко дни, когато нашата квартирантка ми подхвърли, че още съм бил малък. Малък?!
Ха! Завършвам седми клас след два месеца! От нищо не ме е страх! Продължих да се премествам седнал, странично. Повдигам се на ръце, отмествам левия си крак, после десния и сядам на следващата керемида. Тия керемиди край нямат! Струва ми се – цяла нощ обикалям. И като зная колко е висока къщата, почти три етажа, и като си представя ако се хлъзна надолу какво ще стане, направо примирам от страх. Но – няма назад!
Седнал съм на поредната керемида, от северната страна на покрива, повдигам ръце да се преместя и керемидата се хлъзна надолу. Как успях да се облегна на ръце, как се спрях по тая тъмна пързалка, не искам да си спомням.
Сигурно мина цял половин час, преди да се реша да продължа…
Треперейки, едва върнах капака на мястото му, с едни чужди крака се прибрах в стаята си. Идеше ми да крещя от гордост. Направих го! Вече съм готов!
Още на другия ден й се похвалих. Очаквах да ме погледне загрижено с ония черни очи, а тя:
- Тоше, ти не си добре! Ще кажа на майка ти – и ме гледа засмяно.
Зная, че няма да й каже. Сигурен съм. Както съм сигурен, отдавна е разбрала, че съм влюбен в нея.
Малък ли?! Ще видиш ти! Тя какво си мисли?! Като е в трети курс на техникума – голяма работа!
Няколко дни минаха, докато се реша. Вече зная, че мога.
След полунощ, когато всички вкъщи спят, отворих тихо вратата – и тръгнах надолу по стълбите. Стълба след стълба, три етажа. Сърцето ми така бие, ще събуди махалата… Изведнъж чувам коляното на левия ми крак да скърца.
Струва ми се – ей сега ще събуди майка, тя ще се покаже, ще светне лампата на стълбището и ще попита:
- Къде си тръгнал в тъмното?…
Мария беше най-долу, в приземието. До стаята на баба и дядо.
Отворих вратата й много бавно, да не вземе да скръцне. Влязох и затворих. Чувствах се по същия, по оня начин, когато се прибрах в стаята си след оная обиколка. Краката едва ме държат. Няколко минути събирах сили да нормализирам дишането си. Всъщност какво правя тук?
Леглото е вляво, тя спи. Чувам дишането й. Ами сега? Ако се стресне и се развика? Трябва да я събудя много внимателно.
Опрян на вратата, прошепвам:
- Мария… Мария…
Спи дълбоко. Дали да се върна? Никога!
Тъкмо се чудя какво да правя, изведнъж чувам сънения й глас в тъмното:
- Тоше? Ти ли си?
- Аз съм…
- Какво правиш тук? Защо си дошъл?
- Дойдох!…
- Хайде, отивай да спиш!
Повъртях се малко до вратата, отворих и се върнах по същия начин в стаята си!
Бях успял! Беше ли при нея? Беше!
Страшен си!
Решиш ли нещо, правиш го! Вече си друг човек!
Утре тя ще ме гледа с други очи!
И аз!…
