Георги Георгиев

СТАРИТЕ КЪЩИ НА НАШАТА УЛИЦА ПОМНЯТ…

Старите къщи знаят много и могат да разказват дълго. На нашата улица останаха няколко такива.
Точно отсреща е голямата къща на Пенчо и Радка Коеви. На предната стена е изписана годината - 1915. Когато видях, че младата художничка Стефка, внучката им, и приятелят й Асен започнаха да я боядисват, се зарадвах. Млади хора близо до нас. Старата къща сякаш се засмя. А каква трагедия помни…
… 1925 г. В началото на май умира жената на Христо Коев, прадядо на Стефка. Тази смърт е придружена от гибелта на още четири живота. За погребението от Габрово тръгват направо през Балкана, по черни пътеки, майката на дядо Христо - Неда, сестра му Пенка и съпругът й Христо Махочев. Те не подозират какво ги чака горе на върха. Дебнат ги чакалите на узурпиралите властта на 9 юни 1923 г. Христо Махочев е един от вдигналите се на бунт срещу превратаджиите, свалили законната земеделска власт. Той е арестуван и осъден. Излиза от затвора през 1924 г. и отново е в редовете на борците за социална справедливост. Мой съсед е 97-годишният обущар Гуньо Каназирев, който си го спомня. Красив, къдрокос, надарен с артистичен и певчески талант млад работник с леви убеждения. Бил душата на обществената дейност в партийния клуб „Христо Ботев” в Габрово. Тези, които убиват жестоко Александър Стамболийски, смазват с кръв Септемврийското въстание през 1923 г., ликвидират по списък изявени личности като Гео Милев, Христо Ясенов, Сергей Румянцев и стотици още от столицата и от провинцията. Замислено било да бъде ликвидиран и Христо Махочев. Трагедията се разиграва под самия връх Шипка. Убиват не само Христо, но и съпругата му Пенка и тъща му Неда. Още един живот отлита - неродената рожба на младите. Пенка била бременна. Черната вест стига до Шипка и за върха тръгва кола, която се връща с три ковчега.

***

Когато ремонтирахме нашата къща, извадихме датирани тухли от 1886 г. В нея живееше вуйчо Доньо Гунев. Той бе участвал в Септемврийското въстание през 1923 г. Бил работник в една от „свиркарниците”, както е надписал своята картина, изложена в градската галерия, художникът Станьо Стаматов. На нея на преден план ясно се вижда вуйчо Доньо, заедно с колеги в работилницата за кавали. Той се гордееше с тази картина, чийто първи вариант висеше на стената в къщата. Когато станеше дума за въстанието, разказваше най-често за неговия страшен епилог в Крънската кория. „Строени са в две редици войници и полицаи. Едни срещу други. Образувал се е тунел, през който прекарваха арестуваните. От двете страни върху гърдите и плещите ни се сипеха удари с приклади и тояги. Когато стигнеш края на тунела, те изтласкват обратно за още бой. До окървавяване. Докато те сломят и отлепят кожата ти. Така беше.”

***

Вдясно от нашата къща бе едноетажният дом на Атанас Сорев, загинал във въстанието. На стената откъм улицата имаше паметна плоча. Наследничките продадоха скромния дом. Новият собственик го събори и построи едноетажна къща с плътна, висока ограда. Обещал да постави плочата, но втора година не я виждам. Защо? Нали това е знак за историята? Това е паметта на селището. Същото се случи и с паметната плоча на Тинка и брат й Мильо Мишев - жертви на онези години на подем и погром. До старата им къща изникна хотел на три етажа, къщата бе обновена, но паметната плоча не бе върната на мястото й. Така ли постъпват например в Баден-Баден? Там върху къщите пазят всяка следа от историята. Така е и във Ваймар. Да не говорим за Виена. А в родното градче на Мусолини, който е обесен с главата надолу, се пази негов паметник и днес. И не само там. Заличаването на историческите знаци не е европейска практика. Това, изглежда, е българска черта…

***
От лявата страна на нашата къща е старият дом, в който живеят доцент Гуньо Гунев и съпругата му Мими, бивша учителка. Неотдавна им гостува внучката, която учи в Англия и се омъжи там. И тази паянтова къща (всъщност те са две) помни почтеното дело на дядо Никола - бащата на доцент Гунев. Той не е бил комунист, но като толстоист имал ясна философия - да помага на хората в беда. Затова станал един от най-надеждните помагачи на нелегалните. Носел им храна с волската си кола. Бащата на Мими също бил деен участник в Септемврийското въстание, но в Пазарджишкия край.

***

Срещу нас са двете къщи на братя Гарбатулови. Покривът на едната е нормален, а другият е плосък, без таван. И тази стара къща, чийто покрив ме е впечатлявал винаги, разказва своята история. Научих я от моя съсед и звънар на камбаните на храм-паметника „Рождество Христово”, които огласят квартала ни в празнични и делнични дни. Дечко Гарбатулов ми разказва, че тяхната къща е строена нормално, но чичо му през 1923 г. стигнал до покрив и се включил в готвеното въстание. След погрома и побоищата ги затворили в Казанлък. Чичо му успял да прати бележка от няколко думи: „Покрийте къщата така както е. Ние едва ли ще се върнем живи.” И така закрепили покрива едва ли не направо на носещите стени.

***

Нашата улица носи името на Добри Карталов, синдикалист и антифашист. Родният му дом е на съседната уличка, кръстена на по-малкия му брат Дончо Карталов. В старата къща днес живее сестра им - кака Иванка Карталова. Всеки ден се срещаме с нея. Тя не е словоохотлива. Веднъж ми показа снимки на братята си. Добри бил още юноша, когато му възлагат да прекоси Балкана и да занесе съобщение на Шипченския революционен комитет до Габрово, че Казанлъшко се е вдигнало на въстание. През 1934 г. го арестуват и подлагат на ужасни мъчения, за да му покажат, че ако не преклони глава, го очакват по-тежки страдания. Добри е уважаван майстор във фабрика „Ильо Българиев” в Габрово. Домът му е мястото, където намират подслон най-изявените антифашисти. Той и брат му Дончо са ятаци на партизаните. В неговата къща се срещат Митко Палаузов и баща му, преди момчето да отиде в Балкана. Полицията е по следите на Карталов. Един ден в края на февруари 1943 г. Добри и съпругата му се стягат да отиват на сватба. В обичайната суетня не усещат как полицаите нахълтват в къщата и се хвърлят върху снажния, празнично натъкмен мъж. Арестуват го, инквизират го жестоко, но той не издава никого. Полумъртъв, на 1 март 1943 г. го хвърлят в моргата на болницата. Умира, ненавършил 35 години. В края на април 1943 г. от казармата, където е войник, изчезва безследно и Дончо Карталов. Бил на 21.
На 3 октомври 2008 г. се навършиха 100 години от рождението на Добри Карталов. В началото на нашата улица имаше негов бюст-паметник. След 1989 г. бюстът изчезна. Стърчи само постаментът. Дори цвете там не може да се положи. Улицата ни сякаш е обезглавена. Дали и ние от Шипка не сме от онези, които цял живот опровергават собствената си история? Докога ли ще е така?…

ЕДНА ВЕДОМОСТ БОГАТСТВО НЕ ПРАВИ

Ако се подписваш само на една ведомост за заплата, не можеш да направиш пари. Така е в България. Необходими са и допълнителни екстри: участие в бордове, комисиони, пликове под масата или направо на масата, платени „услуги” за спечелени търгове и т.н. Видяхме стълпотворението и битката за кметските кресла. Доста хора гледаха на тях като на кавалерийски седла. Дори и най-забутаните села не останаха без мераклии за управници.
Стремежът не е само за едната заплата. Има и друго - продава се дървен материал, заменят се, купуват се земи и какво ли не. Ето, в Шипка бившата кметица стана председател на Сдружението (бившето кооперативно земеделско стопанство), а то има 400 000 лв. задължения. Намерила трима арендатори, които уж ще платят дълга, ще обработват земята, ще дават нещо и на собствениците. Това е добре, защото от няколко години в Шипка няма изорана и засята нито декар земя! Цялата е обрасла в бурени и пущинаци. Какво излезе накрая?…
На 1 юни 2007 г. Тонка Доксанлиева подписала договор и продала огромния стопански двор с постройките за… 15 000 лв. Въпросните лъжеарендатори никъде не се подписали да изплатят дълга на стопанството и да обработват земята, а само настанили в сградите пет фирми, които им плащат наем. „Арендаторите” после препродали всичко за доста милиони лева.
Щом шипченци научиха за далаверата, хукнаха с подписи и документи да търсят прокурори, които да им помогнат. Ама май е късно, либе, за китка… и защо Тонка Доксанлиева е „сбъркала”, както меко се изразява тя? Защото знае, че подписва ли се на едната ведомост, жална й майка… Както казва в едно сатирично стихотворение Христо Смирненски, майсторлъкът е да се подписваш на две ведомости. А най-добре е да получаваш блага без никакъв подпис…
На фона на големите далавери, за които четем и слушаме, че се въртят из Българско, това навярно е дребен факт, но той засяга цял един градец. Много са измамените. Този пример ме връща към незабравим спомен, към една среща с ветерана на профсъюзното движение Драгой Коджейков, който още през 1908 г. е секретар на Телеграфопощенския синдикат. Той ми разказваше за кметовете на Самоковската и други комуни в България. Никога няма да забравя примера с кмета на Дупнишката комуна, който, като спечелил изборите, се срещнал с всеки служител в общината, за да ги опознае. Направило му впечатление, че разсилният е крайно беден човек, с куп деца. Казал му доверително: „Продължаваш службата, но между нас ще има една тайна - ти ще вземаш моята заплата, а аз ще получавам твоята…” Я да си представим в наше време някой деятел, кмет или кой да е да постъпи така! Ще кажете, че времената са други, ценностите - също. Така е. Не бива да бъдем против забогатяващите хора, които печелят с инициатива, размах, ум и труд, законно и честно. Иначе как би се развивала частната инициатива, икономиката и всички други области…
Но и в това отношение пазя един спомен от собственика на кибритената фабрика в Костенец, който споделяше, че докато купувал и изписвал машини от Европа, живеел под наем. Всичко спечелено инвестирал. Нито коли, нито разкош го блазнели. Я погледнете нашите улици днес, по които се движат машини за стотици хиляди левове, карани често от съвсем млади хора! А край градовете, морето и планините се вдигат средновековни замъци за лично владение. Каквато и да е собствеността, тя трябва да е подчинена на развитието. Паразитното й владеене е безполезно за обществото. Познавам и сега отделни кметове, които отдават не осем часа, а всичките си сили и умения в интерес на хората и работата. Затова са и преизбирани и тачени. Само в моето родно село Катунец помня не един, а двама млади кметове, които бяха покосени от инфаркт на работното си място. Оставиха чисти имена.
Често ходя на премиери на книги. Там срещам генерал Атанас Семерджиев. Той слуша внимателно, после си купува книга, получава автограф. Сам той е автор на интересни творби от миналото и от времето след промените. Преди да издаде поредната си книга, старателно спестява необходимите средства. А беше четвърт век началник на Генералния щаб на армията, в новото време - министър на вътрешните работи и вицепрезидент! Не забравям, че и един министър-председател излезе от властта, без да се е замогнал. Един или най-много двама… А другите?… Други с министерска или депутатска заплата станаха милионери. Съвсем ясно е, че това не става с подпис само върху едната ведомост…
Има и обратни примери, но те са капка в морето. Иначе бедните у нас нямаше да бъдат безброй, а богатите - тънка прослойка. Да се гордееш, че си беден, но честен? Такива вече рядко почитат… Времена…

ДЕЛО ЗА КНИГАТА НА ГИНЕС

Една вечер нашата близка Милка Стоименова ни позвъни по телефона от Шипка: „Утре пристигам у вас, в София. Адвокатката ми поръча да извадя документ от софийската община дали лодката, за която ме съдят, се води на отчет, дали съществува реално. Там някъде, на ул. „Будапеща”, имало служба, която води статистика за наличните плавателни съдове.”
Нямахме време да я запитаме още ли се влачи по това дело? Кой толкова дълго я размотава по съдилища и защо?
Телефонът беше затихнал.
Разтревожихме се . Съд е това. Там се ходи не по покана, а с призовка. Когато сутринта посрещнахме Милка, не усетихме тревога. Тя се е адаптирала към това деветгодишно дело. Приключи ли в Казанлък, изпращат го в Стара Загора. Спечели ли го, ищецът го подновява отново. Започва разследване в полицията, с нови документи, заседания, губене на време, хабене на нерви. Начеват го, когато синът и дъщеря й са юноши, а вече са зрели хора. Внучката й вече порасна, а баба й е все подсъдима.
Ето фактите. Когато се оженили с Бончо Стоименов, той притежавал две лодки. На язовир „Копринка” били. Милка никога не се е качвала на тях да поплува. Нямала време за това. Грижи много, време за удоволствие - малко. После научила, че мъжът й продал едната лодка на Пламен Георгиев, техен кум. През 1992 г. съпругът на Милка починал. Тогава докарали една лодка на „док” в навеса на недовършената й къща в с. Енина. Майка й Мария и баща й Теньо недоволствали, че това триметрово корито без двигател им пречи да приберат сеното. Кокошките кацали и снасяли яйца в него. Тогава Пламен Георгиев, ищецът, откарал лодката в с. Хаджидимитрово. И оттогава Милка повече не видяла коритото. Изпратила и родителите си на другия свят.
Каква е версията на Пламен Георгиев - кума?
Тя разбира неговите претенции три години след смъртта на съпруга си. Милка била се свързала с някой си Емил от Свищов, пътували двамата до там, спирали по хотели и заведения, споменати в обвинителния акт. Това обаче не се потвърждава от никакви документи, касови бележки не са представени. Там, в Свищов, този Емил й броил парите за лодката. За това също няма никакъв документ. Пламен намерил двама свидетели, които вършат своята работа. Милка не е участвала в никаква покупко-продажба. Това е нейната истина. Няма договор, няма разписки, няма нищо, което да потвърждава версията на кума. Така девет години се води това дело. По едно време то стига и до Върховния съд, но оттам го връщат заради техническа грешка.
Милка дойде у дома по съвета на адвокатката Горунска: да се потърси документ дали такава лодка изобщо има.
Съпругата ми сутринта звъни на дадения телефон в градския съвет. Чува се: „Площаков слуша.” И служителят ги кани да се явят в 9 часа в службата. Площаков? Някак по военному говори този човек. Дали не е някогашният командир на единствената ни ядрена подводница? После той стана един от най-добрите маринисти. Негови са „Ветрове в компаса”, „Звездно море”, „Пристани”, „Любов за медал”… Грабнах телефона и направо питам: „Коста, ти ли си?” „Тъй вярно”, казва той и гарантира точна проверка. След дълго ровене Константин Площаков издава документ, че подобна лодка не се води на отчет, отдавна такъв плавателен съд няма в наличност.
Съдът приключва в Казанлък делото с осъдителна присъда от шест месеца условно. Старозагорският съд я отменя. Това става в десетата година след началото на това мистериозно дело. Толкова е давността по закона. Но уви! Пламен Георгиев го завежда по друг член, чийто давностен срок е 15 години.
Представете си, че сте подсъдим 15-та година за вина, която нямате. Аз лично не знам как бих понесъл това. А вие, драги читателю? Всичко се е променило. Общественият строй, действащите лица - съпругът на Милко е починал - парите са се обезценили, деноминирани са. Не се е променил ищецът. Един и същи е прокурорът. Това е господин Банчев. Не променя Милка своята адвокатка и продължава да се отзовава на нови разследвания и призовавания пред съдиите.
Нищо не е в състояние да спре Милка да работи денонощно, в буквален смисъл на тази дума. Тя е неуморна в своя дребен бизнес. Подреди децата си, построи си нов дом в Шипка, върви с вдигната глава на невинен човек. Действително е такава. Тя е жена с характер. Устремена към своите цели и самочувствие на реализирана гражданка.
Това дело в края на 2010 г. ще навърши своята 15-годишнина и ще бъде спряно по давност. То е достойно за книгата на Гинес. Вгледате ли се в исканата дребна сума, ще се зачудите защо този кум така упорито се стреми да смачка Милка. Дали не е в плен на някаква болезнена амбиция, дали не носи отмъщението като свое духовно кредо?
Връщам се към един разговор с мъдър български юрист, който ме питаше какво според мен е това дело и сам си отговаряше: „То е валяк, трябва да премине през теб! Затова и невинен да си, ще се почувстваш смачкан от годините на разтакаване”.
Как се чувства Милка? Външно тя се отнася някак безразлично, но сама си знае как приема всяка нова призовка, отлагане, обжалване и т.н. Този уникален съдебен фарс е доказателство, че понякога някои прокурори, съдии, адвокати се срещат в съда не да установят истината, а да спечелят делото.